Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух Онова,

Българската литература би трябвало да бъде пропита с народен дух

Онова, което би трябвало да се пожелае на българската художествена литература, е да следва традициите, завещани от великаните на българското слово – Ботев, Каравелов, Славейков, Вазов. Българската литература би трябвало да бъде пропита с народен дух. Не от неприятелски към другите нации национализъм, не и от възприятие на расово предимство, каквото ние прочее нямаме, би трябвало да желаем това, а тъй като то е изискване за всяка просвета, за всяко морално и духовно съвършенство. Изкуството е и би трябвало да бъде на първо място национално.

На българския народ да пожелаем да откри сили да изживее тежката икономическа рецесия. Да пожелаем будно българско схващане на всички българи, гдето и да живеят те. Нашият народ е земледелски и сходно на земледелските нации от всички времена и от всички страни има едно съкровено предпочитание: да има мир на земята, мир сред народите.

Наша книга, наш език

Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от който и да е. Тя може да бъде една движимост, само че може да стане и една реликва. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата любов към книгата, към езика. Не приказвам за нас, възрастните. Но все ще се случи така, все ще пристигна подобен ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа – и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го ревизира в спомените си, тъй като и през днешния ден то ни се коства така необикновено хубаво, както хубави наподобяват нещата в сънищата ни. Само в ръцете на младия четец, който пръв път чете огромни книги, душата на който тръпне като пред отворено небе – книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост – нещо безпределно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо единствено по себе си. Книгата буди към този момент учудване, към нея благоговее, тя става реликва. И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, в този момент зазвучава като ария. Ето по какъв начин в тоя момент, в това утро на човешкия живот, внезапно разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя момент остава паметен, както са незабравими всички скъпи наши мемоари – бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният облик. И това възприятие към книгата си остава вечно, тъй като е било родено в самото сърце на индивида.

Всеки, коства ми се, е претърпял нещо сходно. От купчината книги, които имаше вкъщи, когато бях дете, аз помня най-вече една: История словянобългарская под имя Уннов – от Гаврил Кръстевич. Може би тя да не е била най-хубавата книга през това време. Но мене ми се падна тя да е първата книга, първата огромна същинска книга, която прочетох, която четях и препрочитах. Какви чудеса се криеха в тая остаряла книга с изръфани корици! – Походи на грамадни армии, царе-герои, Аеций, Атила, борбата на Каталонското поле, безкрайната страна на Атила и оная трагична нощ, когато на другия ден след сватбата му с хубавата Илдика го намират мъртъв на леглото му! Не към този момент прочетеното, а самият спомен за него е нещо неизличимо.

Всеки ще прочете и е прочел доста книги през живота си. Но коства ми се, че след прочита на една хубава книга у всекиго зазвучава една остаряла струна, разсънва се отдавнашен боязън, който не се осъзнава – очарованието от първата прочетена хубава книга.

Книгата, която ще скътате в къщата си, ще чака незасегната и чиста душа на някой млад четец. Нейното предопределение е огромно и прочитането й е като ритуал. Нека затуй тя да бъде някоя хубава българска книга.