170 години от рождението на Иречек, видял българите като бивши, настоящи и бъдещи министри
„ България е с население 2 милиона души, което е разграничено на три групи: някогашни министри, сегашни министри и бъдещи министри “.
Тази крилата фраза е на Константин Иречек – чешки историк и български политик, създателят на първия научен труд „ История на българите “ и министър на просветата в интервала 1881-1882 година.
През далечната 1899 година чешкият историк Константин Иречек разгласява публикация, в която разказва партизанщината в българския политически живот.
Ето по какъв начин е разчел народопсихологията на българите Иречек:
… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за богатството на неблагодарните. И сме създали толкоз доста, с толкоз малко, за толкоз малко време, че сме се квалифицирали да вършим всичко от нищо.
… За мен най-лошото в България, е чудесното удоволствие, което имат тук хората да се преследват един различен и да скапват един другиму работата.
... Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.
... България е с население 2 милиона души, което е разграничено на три групи: някогашни министри, сегашни министри и бъдещи министри.
... Българите са доста благи с непознатите и бързо ги одобряват за свои. Бедата обаче е там, че те доста неприятно се отнасят към своите си.
... Българите са доста неопитни и самонадеяни; със своите хлапашки неразбранщини бъркат развиването и бъдащността на Отечеството си. Всеки желае да стане министър. Във време, гдето всички би трябвало да се заловят за усърдна работа, с цел да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни персонални препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са напълно без образец по своят си див език и жанр. Няма екстаз, няма себеотрицателен национализъм, няма горещата обич за истината и за положителното, няма единодушие (рядко можеш да намериш тука няколко души другари: единът ненавижда другия и няма по сред им съгласие)....
120 години по-късно надали можем да установяваме нещо по-различно за народа си. По-скоро би трябвало да сме се отърсили от мита, че българинът е велико нещо. Искахме да сме трандафори, само че си останахме цървули. Реализмът за това какво представляваме и на къде вървим са ни още по-необходими през днешния ден – народът желае действителна смяна на системата, някои чака нови месии, които да му оправят живата. И отново се разделяме на три групи: някогашни, сегашни и бъдещи министри... В 21 века обаче това не е просто орис, а диагноза и национална покруса.
Тази крилата фраза е на Константин Иречек – чешки историк и български политик, създателят на първия научен труд „ История на българите “ и министър на просветата в интервала 1881-1882 година.
През далечната 1899 година чешкият историк Константин Иречек разгласява публикация, в която разказва партизанщината в българския политически живот.
Ето по какъв начин е разчел народопсихологията на българите Иречек:
… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за богатството на неблагодарните. И сме създали толкоз доста, с толкоз малко, за толкоз малко време, че сме се квалифицирали да вършим всичко от нищо.
… За мен най-лошото в България, е чудесното удоволствие, което имат тук хората да се преследват един различен и да скапват един другиму работата.
... Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.
... България е с население 2 милиона души, което е разграничено на три групи: някогашни министри, сегашни министри и бъдещи министри.
... Българите са доста благи с непознатите и бързо ги одобряват за свои. Бедата обаче е там, че те доста неприятно се отнасят към своите си.
... Българите са доста неопитни и самонадеяни; със своите хлапашки неразбранщини бъркат развиването и бъдащността на Отечеството си. Всеки желае да стане министър. Във време, гдето всички би трябвало да се заловят за усърдна работа, с цел да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни персонални препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са напълно без образец по своят си див език и жанр. Няма екстаз, няма себеотрицателен национализъм, няма горещата обич за истината и за положителното, няма единодушие (рядко можеш да намериш тука няколко души другари: единът ненавижда другия и няма по сред им съгласие)....
120 години по-късно надали можем да установяваме нещо по-различно за народа си. По-скоро би трябвало да сме се отърсили от мита, че българинът е велико нещо. Искахме да сме трандафори, само че си останахме цървули. Реализмът за това какво представляваме и на къде вървим са ни още по-необходими през днешния ден – народът желае действителна смяна на системата, някои чака нови месии, които да му оправят живата. И отново се разделяме на три групи: някогашни, сегашни и бъдещи министри... В 21 века обаче това не е просто орис, а диагноза и национална покруса.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ