Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове

„ Българите нападнаха с необикновено пренебрежение към гибелта. По цели полкове изведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и дори без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и гибелта за тях е нищо. Мълчаливо, с ориентирани щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, безмълвно, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек против човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крайници и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива нерешителност у редифите – турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха починали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни към този момент бойците нямат изсъхнал конец на гърба. А сън – кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред стихии и дъждове, по пътища, които към този момент не са пътища, а блата – безмълвно, без тон да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то бойците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страховит безмълвен противник. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е невероятна суматоха, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа нерешителност се разливаше като бързо настояща отрова. И в този момент към този момент прекъсване няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша на кон се насочва към бойната линия и отсреща му тичат с викове куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се стопират и почват да стрелят, но си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред…

Баща пред четиримата си сина, участници в Балканската война – трима от тях умират.

А бойците и офицерите, обезумели, мислят единствено за спасението си. Без забележима причина една огромна войска ненадейно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има единствено един закон: спасявай се, в случай че ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото оборудване, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С бойците бяга и селското население. В дълги редици с дами и деца, в биволски коли се нижат измежду бойците и усилват бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи дами шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в необятен поток обезверени, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни бойци, селяни, дами и деца, като огромна тинеста река – влачи се безкрайно по полето измежду проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма дори вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необикновена за сезона стихия. Турците викаха: „ Аллах ни санкционира! “

А смелостта и презрението към гибелта у българите растеше и след първите триумфи доближи до великански размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините неотложно се попълняха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за прекъсване, за връщане, с цел да не се дават непотребни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна мощ, която би могла да го отклони.

Напред през скотски трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка настрана, с цел да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво разсъждение, никакво себепредпазване, никакъв проект. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше единствено една мисъл: Цариград! “/bulgarianhistory.org