Потресения – 16
АЗБУЧЕН РЕД
Р. напълно не е малко село и битката на партиите при локални избори е яростна, с целия боеприпас от обещания, компромати и най-обикновени неистини. Тук няма толкоз доста партийци, родовете се преплитат и не се въздействат от стратегии и платформи, та агитацията се води посредством преднамерено изпратени хора от огромната община. Като всяка работа, подхваната криво-ляво, и тук акциите протичат бързо и на едро, стръвта, която пратениците залагат е явно преголяма за тукашния мирен, само че мнителен електорат, по тази причина пък заканите при положение на възможни непокорства са по този начин несъразмерни, съвсем свиреп и по форма, и по наличие.
Опитът от предходните избори в Р. обаче е индикативен, в това число и за ръководството на страната. Не знам имам ли право да го оповестявам, тъй като той си е ноу-хау на локалния кмет Красимир Д. Изобретено е по време на сдържан културен пир във връзка пенсионирането му от жандармерията, даден в кръчмата на Васко Пиката за кръг от тогавашни съученици и настоящи ловни компаньони на новия пенсионер. Както нормално в наши дни, началният жар на края на почерпката минал в градивна рецензия на селския живот. Токът стопира, водопроводът едвам цъцре, арендаторът скубе, циганорът безчинства, здравна помощ няма, гробарите постоянно пияни, попът не идва, църквата ще падне. С натрупването на възражения против селските неволи и неправди някак от единствено себе си изникнала концепцията: „ Що бе, Краси, да не те създадем един кмет тука, ще лежиш ли на една военна пенсия и да гледаш по какъв начин селото се затрива! ”
Духът бил изтърван от бутилката. И безусловно. Дори освен от една бутилка, в случай че би трябвало да се придържаме към художествената истина. Останалото се направило като че ли от единствено себе си: подписи, регистрация, нагледни материали. Дошло времето на обещанията и омайването на популацията. Изредили се партийни водачи от региона, от столицата даже. Партиите не жалели командировъчни. (В минали години за избори в Р. са посрещали и ръководител на Народното събрание.) На селяните предложили мост (по една случайност река към този момент имало), автобусна линия, винпром и консервен комбинат, надлъгвали се като за международно, изсилвали се, набирали скорост. Добре, че акцията е единствено месец. Красимир се подсмихвал, черпел умерено и най-после разлепил плакати – сериозен портрет в униформа, под портрета пишело: „ Ще отворя аптека в Р. ”
И с този афиш спечелил изборите.
– Как ти пристигна за аптеката? – запитвам го в този момент, когато аптеката е минало, ще би трябвало да се измисли нещо ново.
– Реших да карам по азбучен ред - подвига плещи кметът. – Нямаше аптека в село, хората се бяха изтормозили. Отворихме я в действителност, през днешния ден сме нещо като околийски център с тая аптека: идват заболели хора от барем петнайсет села. Но беше огромна тъга – всичките позволения ги даваха ръководещите, отмъщаваха си до дъно.
– А в този момент – разпитвам, към този момент настина заинтересован, – в този момент от кое място ще я почваш?
– Сега ще отворя речника – дава отговор резервистът. – Щом те усетят, че изпълняваш, би трябвало да си доста деликатен...
ЛОВЕН ЖИВОТ
Дончо Цончев бил на лов в някакво ямболско село. Върна се и изиска да ме види. Желанието му се извърши в полупразната следобед „ Дивите петли ” на Графа. Беше изгладнял и възбуден. Разказа ми претърпяното – лов и нищо повече. Точно както се желае. Канели го на всички места из страната – да се снимат с него, в случай че не ударят дивеч що се касае за фотография. Но по този начин натрупвал познанства и истории най-малко за още един писателски живот. Време било и аз да размисля и да се причисля към литераторите от ловния отрасъл.
Беше съответен: лидерът на ловната дружинка в това село цяла вечер го разпитвал за мен, уговорил го непременно да ме заведе на един ВИП лов, да съм ударел нещо и да видя популярни локални ловци и чешити. Човекът бил мой четец и явно си вярвал, че такава ловна покана не може да бъде отклонена. Дончо, естествено, приел поръчката и също мислеше, че това е предложение, която не може да се отхвърли. „ Така се стартира – посвети ме той, – включваш се в ловния живот на страната и един ден, в случай че още те държат краката, стигаш до ловджийски излет със самия Живков. ”
Никога не разбрах него самият Живков бе ли го водил на лов, или не. Но несъмнено беше, че го викаха от цялата страна. Веднъж, при друго словоизлияние, в друга механа, Дончо бе обобщил нещата по този начин: ”След толкоз ловни излизания започваш да си мислиш, че България е формирана само от самохвалци. Тартарен до Тартарен! ”
„ Кажи на индивида – отговорих му аз тогава, – че по принцип не трещя по почтени същества. Иначе – нищо персонално. Поканата ме ласкае. Вместо той мене на лов, подготвен съм аз него да го заведа. На бар. ” Дончо одобри отхвърли напълно ведро. Човек да намерения, че не аз на него, а той на мене е отказал да ме уреди с лов. Не бях наясно дали ми повярва, по тази причина му описах сибирската ловна история, в която в действителност бях взел участие, само че в която нямаше никакъв лов.
Беше октомври, напълно под Полярния кръг. Мързелив вятър премиташе първия сняг към туфите и дънерите на посивяващата тайга. Кацнахме на брега на черната река Вилюй. Водата в дълбините тъмнееше като антрацит, а в шепа или в чаша бе транспарантна. На пристана за лодки медно искряха черупките на съблечени водолазни костюми. Някакъв човек от селото бе липсващ и го търсеха в реката.
Кметът в дървената си канцелария изиска първо да види „ лицензията ”, с цел да изберем датата. Бяха ни дали позволение за отстрел на един лос. Между нас нямаше ловци и този документ някой от придружителите го бе изкрънкал от властта в диамантения град Мирний, с цел да отбележат някак идването на чужденци в региона, необичайност в ония времена. Когато научаваха за нея, тази „ лицензия ” извикваше сърбеж у всички руснаци и якути. Но ние, двамата българи и фотографът на „ Литературная газета ”, се държахме неподобаващо миролюбиво и след цяла седмица двусмислени диалози се прибрахме в Мирний със скъпоценната хартия в джоба. По-точно, в моя джоб. Този отвод от ловджийски излет в тайгата ни направи толкоз известни в цяла Якутия, че на връщане даже екипажите по локалните самолетни линии ни гледаха с любознание: „ Отказались? Правда? ” *
Почти същото ми сподели шефът на ловната дружинка в Ямболско, когато се видяхме в София и в действителност го заведох на бар. „ И ти се отхвърли? – облещи се той – Не е истина! ”
На естествените действия никой не им има вяра.
Видях лос след време, в една зоологическа градина измежду Европа. Смаях се: не бях допускал, че това е толкоз възвишен звяр. Беше наедрял, ленив самец. И тъмен, какъвто одобрявам. Изпитах и незначителна горделивост, несъмнено, загдето, без да осъзнавам, съм постъпил вярно. Изглежда, като те откарат посред природата, инстинктите ти заработват.
Дончо, обаче, нещо бе разсъждавал към моята позиция, тъй като един път, без никаква връзка с това, за което си говорехме, ме изненада: „ Ти да не мислиш, че на всички, дето вървят на лов с бай Тошо, им се гърми? Хващам бас, че постоянно в групата има и най-малко трима-четирима вегетарианци. И ги знам кои са! ” Беше прав, някои от тях и аз познавах. Изглежда ловната пристрастеност у някои хора поражда и гасне съгласно случая...
ЕПИСТОЛАРИЯ
Пликът на това писмо остана у известния филателист Григор Томанов. Дори не знаех, че с изключение на по марки, тези колекционери си падат и по пощенски пликове, с нещо забележителни измежду другите. Според Гришата мястото на нашия било напряко в пощенския музей, само че и той ще го резервира и може би ще го покаже на галерия.
Различното на въпросния плик бе адресът: ”София. Калин Донков. ” Няма улица и номер, няма жк и блок. А писмото бе пристигнало, една заран го открих в кутията си. Гришата ми изясни, че въпрос на чест е за положителните пощи по света да доставят всяка подадена пратка, без значение от неточности и непълноти в адреса. Получавал бях писма, ориентирани през писателския съюз или през Съюз на българските журналисти, от там ми ги предаваха, или дописваха адреса и ги провождаха по пощата. Но подобен случай – единствено с града и лицето, нямах. Помня, че съпоставих обстановката с чеховия роман, с това „ на село, за дядо ”. Гришата мощно се заинтересува, и на първо място: стигнало ли е писмото? Упътих го за информация при Чехов. Веднъж-дваж описах случката в писателска компания, само че видях, че с изключение на с съмнение, ме гледат и с злост. Хем не им се има вяра, хем смъди. Прекратих.
В писмото възрастен човек искаше помощ по фамилен проблем. Живеел с внучката си, а внучката я осъдили за начет и пребиваваше в Сливенския женски затвор. При него останал синът й, момче в пубертета. Оплакваше се, че нямал сили да се оправя с него: не учи, изчезва от къщи, хванал се с някакви музиканти и от време на време със седмици го няма. „ По-добре мен да затворят, а тя да си гледа детето ” – простодушно оферираше старецът.
Това неизмеримо писмо, по невероятен метод и в невероятен плик стигнало до мен, напълно недвусмислено ме задължаваше. Не знаех от кое място да го подхвана. Социалните служби в тези времена не бяха известни. В кафенето на правосъдната палата го демонстрирах на фамозния юрист Корнажев. „ И аз пиша книги – рече, – само че никой не ми праща писма без адрес. ” Но почете екзотичните условия и се обади на своя колежка от Пазарджик да се намеси в драмата. Повече писма не получих, само че от самия Корнажев разбрах, че момъкът е в гимназията, свири в музиката, а майка му е получила понижение на периода и скоро ще я пуснат. Корнажев към този момент влизаше в политиката, не живя дълго. От дядото, моя сътрудник, повече не получих новина. А и всичко се смени, като че ли вратата към предишното се затръшна вечно.
Но през юни, в Малта, на електронната си поща получих необичайно писмо. Онзи Йовчо, дето в миналото опъваше нервите на дядо си, ми се обаждаше от Тампере. Тук загадъчното беше, че адресът ми този Йовчо нямаше от кое място да го има, само че се беше сдобил и в случай че не е от приключването на данни от хакнатата Национална агенция за приходите, значи загадката остава. Писмото бе сдържано и интелигентно. Смятал, че щом съм бил зает с неговия „ въпрос ”, редно било да науча резултата. Почакал, до момента в който бъде сигурен в него. Напуснал България от дълго време, основал семейство в Тампере, жена му е финландка, има и две дъщери студентки. Кларнетист в общински духов оркестър. Повечето музиканти са балканци, единствено Костурица липсва. Семейно съвсем всяко лято са в България, майка му живее в селце край Пазарджик, пали свещи за всички, които са го „ опомнили ” на времето. И за живите, и за умрелите. Сега е пристигнал ред да напише на всички, че напъните им не са били напразни. Смята, че е получил от живота това, което не се добива елементарно: дом, семейство, работа, и че всички, които са му отделили време и някакво изпитание, имат право да научат това.
Имаше и покана: в случай че някой ден имам път към Тампере... Взех го за шаблонна учтивост, само че след това размислих. Мъж, който след толкоз години носи някаква признателност под сърцето си, надали ще се излага да куртоазничи.
Р. напълно не е малко село и битката на партиите при локални избори е яростна, с целия боеприпас от обещания, компромати и най-обикновени неистини. Тук няма толкоз доста партийци, родовете се преплитат и не се въздействат от стратегии и платформи, та агитацията се води посредством преднамерено изпратени хора от огромната община. Като всяка работа, подхваната криво-ляво, и тук акциите протичат бързо и на едро, стръвта, която пратениците залагат е явно преголяма за тукашния мирен, само че мнителен електорат, по тази причина пък заканите при положение на възможни непокорства са по този начин несъразмерни, съвсем свиреп и по форма, и по наличие.
Опитът от предходните избори в Р. обаче е индикативен, в това число и за ръководството на страната. Не знам имам ли право да го оповестявам, тъй като той си е ноу-хау на локалния кмет Красимир Д. Изобретено е по време на сдържан културен пир във връзка пенсионирането му от жандармерията, даден в кръчмата на Васко Пиката за кръг от тогавашни съученици и настоящи ловни компаньони на новия пенсионер. Както нормално в наши дни, началният жар на края на почерпката минал в градивна рецензия на селския живот. Токът стопира, водопроводът едвам цъцре, арендаторът скубе, циганорът безчинства, здравна помощ няма, гробарите постоянно пияни, попът не идва, църквата ще падне. С натрупването на възражения против селските неволи и неправди някак от единствено себе си изникнала концепцията: „ Що бе, Краси, да не те създадем един кмет тука, ще лежиш ли на една военна пенсия и да гледаш по какъв начин селото се затрива! ”
Духът бил изтърван от бутилката. И безусловно. Дори освен от една бутилка, в случай че би трябвало да се придържаме към художествената истина. Останалото се направило като че ли от единствено себе си: подписи, регистрация, нагледни материали. Дошло времето на обещанията и омайването на популацията. Изредили се партийни водачи от региона, от столицата даже. Партиите не жалели командировъчни. (В минали години за избори в Р. са посрещали и ръководител на Народното събрание.) На селяните предложили мост (по една случайност река към този момент имало), автобусна линия, винпром и консервен комбинат, надлъгвали се като за международно, изсилвали се, набирали скорост. Добре, че акцията е единствено месец. Красимир се подсмихвал, черпел умерено и най-после разлепил плакати – сериозен портрет в униформа, под портрета пишело: „ Ще отворя аптека в Р. ”
И с този афиш спечелил изборите.
– Как ти пристигна за аптеката? – запитвам го в този момент, когато аптеката е минало, ще би трябвало да се измисли нещо ново.
– Реших да карам по азбучен ред - подвига плещи кметът. – Нямаше аптека в село, хората се бяха изтормозили. Отворихме я в действителност, през днешния ден сме нещо като околийски център с тая аптека: идват заболели хора от барем петнайсет села. Но беше огромна тъга – всичките позволения ги даваха ръководещите, отмъщаваха си до дъно.
– А в този момент – разпитвам, към този момент настина заинтересован, – в този момент от кое място ще я почваш?
– Сега ще отворя речника – дава отговор резервистът. – Щом те усетят, че изпълняваш, би трябвало да си доста деликатен...
ЛОВЕН ЖИВОТ
Дончо Цончев бил на лов в някакво ямболско село. Върна се и изиска да ме види. Желанието му се извърши в полупразната следобед „ Дивите петли ” на Графа. Беше изгладнял и възбуден. Разказа ми претърпяното – лов и нищо повече. Точно както се желае. Канели го на всички места из страната – да се снимат с него, в случай че не ударят дивеч що се касае за фотография. Но по този начин натрупвал познанства и истории най-малко за още един писателски живот. Време било и аз да размисля и да се причисля към литераторите от ловния отрасъл.
Беше съответен: лидерът на ловната дружинка в това село цяла вечер го разпитвал за мен, уговорил го непременно да ме заведе на един ВИП лов, да съм ударел нещо и да видя популярни локални ловци и чешити. Човекът бил мой четец и явно си вярвал, че такава ловна покана не може да бъде отклонена. Дончо, естествено, приел поръчката и също мислеше, че това е предложение, която не може да се отхвърли. „ Така се стартира – посвети ме той, – включваш се в ловния живот на страната и един ден, в случай че още те държат краката, стигаш до ловджийски излет със самия Живков. ”
Никога не разбрах него самият Живков бе ли го водил на лов, или не. Но несъмнено беше, че го викаха от цялата страна. Веднъж, при друго словоизлияние, в друга механа, Дончо бе обобщил нещата по този начин: ”След толкоз ловни излизания започваш да си мислиш, че България е формирана само от самохвалци. Тартарен до Тартарен! ”
„ Кажи на индивида – отговорих му аз тогава, – че по принцип не трещя по почтени същества. Иначе – нищо персонално. Поканата ме ласкае. Вместо той мене на лов, подготвен съм аз него да го заведа. На бар. ” Дончо одобри отхвърли напълно ведро. Човек да намерения, че не аз на него, а той на мене е отказал да ме уреди с лов. Не бях наясно дали ми повярва, по тази причина му описах сибирската ловна история, в която в действителност бях взел участие, само че в която нямаше никакъв лов.
Беше октомври, напълно под Полярния кръг. Мързелив вятър премиташе първия сняг към туфите и дънерите на посивяващата тайга. Кацнахме на брега на черната река Вилюй. Водата в дълбините тъмнееше като антрацит, а в шепа или в чаша бе транспарантна. На пристана за лодки медно искряха черупките на съблечени водолазни костюми. Някакъв човек от селото бе липсващ и го търсеха в реката.
Кметът в дървената си канцелария изиска първо да види „ лицензията ”, с цел да изберем датата. Бяха ни дали позволение за отстрел на един лос. Между нас нямаше ловци и този документ някой от придружителите го бе изкрънкал от властта в диамантения град Мирний, с цел да отбележат някак идването на чужденци в региона, необичайност в ония времена. Когато научаваха за нея, тази „ лицензия ” извикваше сърбеж у всички руснаци и якути. Но ние, двамата българи и фотографът на „ Литературная газета ”, се държахме неподобаващо миролюбиво и след цяла седмица двусмислени диалози се прибрахме в Мирний със скъпоценната хартия в джоба. По-точно, в моя джоб. Този отвод от ловджийски излет в тайгата ни направи толкоз известни в цяла Якутия, че на връщане даже екипажите по локалните самолетни линии ни гледаха с любознание: „ Отказались? Правда? ” *
Почти същото ми сподели шефът на ловната дружинка в Ямболско, когато се видяхме в София и в действителност го заведох на бар. „ И ти се отхвърли? – облещи се той – Не е истина! ”
На естествените действия никой не им има вяра.
Видях лос след време, в една зоологическа градина измежду Европа. Смаях се: не бях допускал, че това е толкоз възвишен звяр. Беше наедрял, ленив самец. И тъмен, какъвто одобрявам. Изпитах и незначителна горделивост, несъмнено, загдето, без да осъзнавам, съм постъпил вярно. Изглежда, като те откарат посред природата, инстинктите ти заработват.
Дончо, обаче, нещо бе разсъждавал към моята позиция, тъй като един път, без никаква връзка с това, за което си говорехме, ме изненада: „ Ти да не мислиш, че на всички, дето вървят на лов с бай Тошо, им се гърми? Хващам бас, че постоянно в групата има и най-малко трима-четирима вегетарианци. И ги знам кои са! ” Беше прав, някои от тях и аз познавах. Изглежда ловната пристрастеност у някои хора поражда и гасне съгласно случая...
ЕПИСТОЛАРИЯ
Пликът на това писмо остана у известния филателист Григор Томанов. Дори не знаех, че с изключение на по марки, тези колекционери си падат и по пощенски пликове, с нещо забележителни измежду другите. Според Гришата мястото на нашия било напряко в пощенския музей, само че и той ще го резервира и може би ще го покаже на галерия.
Различното на въпросния плик бе адресът: ”София. Калин Донков. ” Няма улица и номер, няма жк и блок. А писмото бе пристигнало, една заран го открих в кутията си. Гришата ми изясни, че въпрос на чест е за положителните пощи по света да доставят всяка подадена пратка, без значение от неточности и непълноти в адреса. Получавал бях писма, ориентирани през писателския съюз или през Съюз на българските журналисти, от там ми ги предаваха, или дописваха адреса и ги провождаха по пощата. Но подобен случай – единствено с града и лицето, нямах. Помня, че съпоставих обстановката с чеховия роман, с това „ на село, за дядо ”. Гришата мощно се заинтересува, и на първо място: стигнало ли е писмото? Упътих го за информация при Чехов. Веднъж-дваж описах случката в писателска компания, само че видях, че с изключение на с съмнение, ме гледат и с злост. Хем не им се има вяра, хем смъди. Прекратих.
В писмото възрастен човек искаше помощ по фамилен проблем. Живеел с внучката си, а внучката я осъдили за начет и пребиваваше в Сливенския женски затвор. При него останал синът й, момче в пубертета. Оплакваше се, че нямал сили да се оправя с него: не учи, изчезва от къщи, хванал се с някакви музиканти и от време на време със седмици го няма. „ По-добре мен да затворят, а тя да си гледа детето ” – простодушно оферираше старецът.
Това неизмеримо писмо, по невероятен метод и в невероятен плик стигнало до мен, напълно недвусмислено ме задължаваше. Не знаех от кое място да го подхвана. Социалните служби в тези времена не бяха известни. В кафенето на правосъдната палата го демонстрирах на фамозния юрист Корнажев. „ И аз пиша книги – рече, – само че никой не ми праща писма без адрес. ” Но почете екзотичните условия и се обади на своя колежка от Пазарджик да се намеси в драмата. Повече писма не получих, само че от самия Корнажев разбрах, че момъкът е в гимназията, свири в музиката, а майка му е получила понижение на периода и скоро ще я пуснат. Корнажев към този момент влизаше в политиката, не живя дълго. От дядото, моя сътрудник, повече не получих новина. А и всичко се смени, като че ли вратата към предишното се затръшна вечно.
Но през юни, в Малта, на електронната си поща получих необичайно писмо. Онзи Йовчо, дето в миналото опъваше нервите на дядо си, ми се обаждаше от Тампере. Тук загадъчното беше, че адресът ми този Йовчо нямаше от кое място да го има, само че се беше сдобил и в случай че не е от приключването на данни от хакнатата Национална агенция за приходите, значи загадката остава. Писмото бе сдържано и интелигентно. Смятал, че щом съм бил зает с неговия „ въпрос ”, редно било да науча резултата. Почакал, до момента в който бъде сигурен в него. Напуснал България от дълго време, основал семейство в Тампере, жена му е финландка, има и две дъщери студентки. Кларнетист в общински духов оркестър. Повечето музиканти са балканци, единствено Костурица липсва. Семейно съвсем всяко лято са в България, майка му живее в селце край Пазарджик, пали свещи за всички, които са го „ опомнили ” на времето. И за живите, и за умрелите. Сега е пристигнал ред да напише на всички, че напъните им не са били напразни. Смята, че е получил от живота това, което не се добива елементарно: дом, семейство, работа, и че всички, които са му отделили време и някакво изпитание, имат право да научат това.
Имаше и покана: в случай че някой ден имам път към Тампере... Взех го за шаблонна учтивост, само че след това размислих. Мъж, който след толкоз години носи някаква признателност под сърцето си, надали ще се излага да куртоазничи.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ