Аз съм Презвитера Калина Михайлова от село Шуменци. В момента

„ Аз съм Презвитера Калина Михайлова от село Шуменци . В момента аз съм облечена със Северно Добруджанска черненска носия или още преселска носия . “

Повече от 20 години Калина събира носии. Започва сбирката си с една дребна престилка, наследена от нейната пра баба – Милана. Престилката пътувала стотици километри, дни и нощи, от едно село в Северна Добруджа до едно в Южна Добруджа.



„ Майка ми и татко ми са преселници от Румъния, от село Черна. Майка е била на две години, когато идва тук в България с нейните родители, а татко ми е бил на седем години. Той идва тук със своя татко. Дядо ми е имал статут на Румъния и е имал опция да остане в Румъния, само че той избира да пристигна тук в България “, споделя тя.

през днешния ден споделя мъчителната история на българите, които напущат домовете си, с цел да живеят в рамките на родината си.

„ Тя е част от фамилната история, тя е една дребна парченце от това, което нося в сърцето си, от моите корени “, добави Калина Михайлова.

През 1940 година България и Румъния подписват контракт, съгласно който България си връща част от отнетите след Първата международна война земи. Крайовската конвенция планува наложителна замяна на популацията от Добруджа. Румънците от южната част се преселват в северната. На тяхно място идват към 68 000 българи от областите Тулча и Кюстенджа, която от 1978 година е румънска територия.

По този метод Северна Добруджа, която до този миг е била с преобладаващо българско население, е обезбългарена дефинитивна. Въпреки голямата наслада, с която са посрещнати за доста фамилии, това остава дълбока рана.



„ Татко шиеше и пееше и когато пееше и си поплакваше, тъй като за него от това, че са оставили родните си домове и са пристигнали тук в България остави собствен отпечатък. Те говореха за България с обич, само че единствено си припомням, че понякога с баба ми, с други родственици споделяха: „ Е, какво ли вършат нашите къщи в Романия, по този начин споделяха те в Романия “, прибавя Калина

Тя споделя, че от време на време тъгува за село Черна, селото на родителите й. Мечтае, когато внуците ѝпораснат, да заведе оттатък Дунава. А дотогава тя стартира да събира наследството на черненци от къща на къща. В дома си има 13 сандъка, в които съхранява повече от 70 обичайни носии.

Преселската носия има няколко елементи – памучна риза, сукман или чокман, формиран от пола и вълнено елече, наречено чопак и престилка. Цветовете са ярки и натрапчиви.

„ Майка ми не разбираше от топли и студени тонове, само че тя умееше, а тя умерше, само че може би всички преселки, това беше вродено при тях – вярно да съчетават цветовете и с годините аз за себе си открих, че жълтият цвят може най-вече съчетания да се прави с него. На жълтия цвят подхожда зелено – жабункено, подхожда гевезено или виненно, подхожда джандармено или морско синьо. Много постоянно се връщам към диалетизмите, които използваха баба ми пра баба ми –скоменче или столче, праждичка или върбичка, фъркулица – вилица, пат, пат е легло, какво още – те имаха доста забавен акцент, който аз в този момент, когато чуя доста благо ми става, драго ми става “, споделя Калина.



През 2018 година тя е кмет село Шуменци. Тогава е и Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Тя взема решение да употребява мотива, с цел да покаже наследството на рода ѝпред света.

„ Шест месеца всеки понеделник ходех на работа в друга носия и ми беше доста прелестно и това ми даде опция да покажа всяка една носия в нейната хубост, с нейните присъщи белези. Чувствам се прелестно в носия “, споделя тя.

Калина е една от дребното, които реставрират и съхраняват по този начин наречените преселски носии. Всичко, което има в сбирката ѝ е достоверно. За последните 10 години Калина показва неведнъж носиите на разнообразни места в страната. Мечтата ѝе да провежда галерия в родното село на родителите си, в Румъния.

Гледайте повече във видеото .