Писмо от планетата на различните деца
Аз съм на 10 години и съм особено дете. Специална съм от мига, в който пожелах да видя света. Специална съм, тъй като съм част от оня необикновен жанр деца, наречени деца с увреждания или още - със специфични просветителни потребности. Казано в резюме - децата със СОП. Съкращението не е подредба съгласно вида увреждане, а значи, че за нашето обучение в учебно заведение не са задоволителни общоприетите средства. Но кой ли пък желае да знае...
Чакали са ме като всяко чакано бебе, името ми дълго и с любов избирали, във разновидности за момче и за момиче. Само ядосаният лекар не планували. Оня, който бил по този начин сърдит, че мама не останала в своя град да ражда, а пристигнала в неговата болница, че не се вслушал в молбите й да направи нещо, с цел да се родя по-бързо, а единствено крещял и я обиждал. Да, той събрал екипа за незабавно секцио, само че чак когато тоновете на моя благосклонност спрели да се регистрират и той очевидно се уплашил, че може да стане огромна пакост. Какво се случило в родилната зала - никой не схванал с изключение на него. Никой не обяснил на мама за какво ме сложили в кислородната палатка при моите съществени четири кг тегло. Чак след 20 часа тихомълком ме върнали при мама и нито дума. И ето цели 10 години... Тя си мисли, че не я виждам, до момента в който обръща тил, с цел да преглътне следващия ден с мен, зад ресниците на моя отвеян взор аз към момента виждам в очите й страха за на следващия ден, тъгата и мъчителната вяра да изтрие моето разграничение. Иска ми се да мога да я успокоя, само че нали съм особено дете, съгласно личната ми дълга епикриза - дете със съществени дефицити в общото интелектуално действие, мога да го направя единствено по този начин, с едно писмо от моята Специална планета.
Шапката на моето разграничение за вас, естествените планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се за какво аз и другите от Планетата на другите сме пристигнали във вашия свят. Не смеете да ни се доверите, убийствено съжалително поклащате глави към нашите майки:
" Ееех, горкото, какъв брой е хубаво, пък гледай каква орис... "
Необезпокоявана под тази шапка, аз ви следя, учудвам се от време на време от грубостта и нетолерантността ви, чувам предизборно предъвкване на комплицираните думи " Социална интеграция и еднакъв достъп на хората с увреждания ". Чета с любознание форумите и загрижените позиции, че като европейци би трябвало най-сетне да приемете Другостта за равностойна на Нормалността, само че до момента в който го извършите, си разрешавам правото на свободно мнение. А то е, че не ни приемате, тъй като ви демонстрираме грешките. Системните. Показваме ви, че планетата ви е надалеч от съвършенството, макар високите модернистични здания, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, макар опитите за клониране, че светът не е матрица, че особеното и неповторимото към момента ви предизвикват дискомфорт, а не носят удоволствие. Показваме ви Истината, тъй като нашата специфична Различност ни дава смелостта да извикаме: " Хей, кралят е гол, кралят е гол! "
Точно тъй като съм друга, аз не се пробвам да ви трансформирам. Не се пробвам да ви слагам в шаблон, да ви диря подобаващи, профилирани и изолирани заведения. Приемам ви и ви обичам такива, каквито сте, за разлика от вас. Не изобретявам рамки и показа за положително държание. Не разлепвам етикети за годност и неработоспособност. Трудна съм, само че съм същинска. Трудна съм, само че съм ексцентрична и това ме прави скъпа. Трудна съм, само че съм характерност. И имам право на своето самостоятелно благополучие. Това ми дава дързостта да ви кажа - разлепете писмото ми на работните си места, занесете го у дома на децата си, прочетете го още един път. Казват, че ние, другите деца, сме по-близо до онази мощ, против която няма застраховка " Недосегаемост ".
Написах това писмо, тъй като един път на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Егзюпери, което искаше да научи по какъв начин се случва опитомяването. И аз сходно на неговата лисица желаех да бъда опитомена, да бъда обвързана. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата и лелките, тъй като дълго не се научавах да приказвам. Усмихвах им се и се надявах да ме схванат. Не се сърдех, когато преднамерено изсипваха пясък в косата ми и след това не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче в профил на детското кръгче, тъй като фината моторика на ръцете ми била нарушена, тъй като съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се пробвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, само че учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки. Не се отчайвах и си имах вяра, че рано или късно ще ме виждат и ще ме опитомят. Исках да бъда за тях единствена. Специалистите споделяха на мама, че съм имала задръжка в прочувствения ритъм на развиване. Сигурно това задържа моята религия, че все в миналото ще бъда опитомена от естествените деца.
В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си споделях, че до момента в който драскат, те са до мен, смеем се дружно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама у дома, тя въобще не проумяваше какво благополучие е да си заобиколен от деца, въпреки и пишещи по блузката ми тези, нецензурните думи, дето огромните ги шушукат през длан. Мама споделяше, че децата са неприятни, щом ми вземат стотинките в учебната сладкарница, само че тя не знаеше, че ние ходехме там дружно.
Понякога децата ме въртяха в кръг, с цел да се объркам напълно, след това се смееха на глас и изчезваха, до момента в който аз се пробвах да преодолея дезориентацията. Сигурно това беше част от обвързването и опитомяването, единствено дето мама не разбираше... Не разбираше и онази жена в бяла престилка в София, която я съветваше с наведени очи да продаде жилището ни и да заминем за Англия, за Германия, за Франция, въобще където и да е, тъй като тук нямало толеранс към другите деца. Сега пък аз не разбирах думите на лекарката, че си пребивавам напълно обикновено, само че в Зоната на здрача. А мама все плачеше. Каква Зона на здрача, на мен ми е ярко и одобрявам този прелестен свят не по-малко от другите хора! Понякога в действителност се усещам като в тунел, който се върти, мрачно и ужасно ми е вътре, тогава си ръфам ноктите до кръв, само че за жал не съумявам да го опиша на другите деца. Ако можех, уверена съм, те щяха да схванат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са положителни, в случай че си добър с тях. Ако можех да попитам огромните, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, най-после и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш мъчно и да не разбираш за какво една писмен знак е друга в непознатите езици още не е нещо, за което да бъдеш апетитен с пръст и именуван умствено изостанал.
Аз съм особено дете, тъй като съгласно експертите нося в себе си сериозен недостиг на обществени умения. Не съм сигурна дали мога да го схвана, само че съм сигурна, че зная какво е да обичаш, зная какво е заслужено и незаслужено, разбирам по кое време съм ядосала мама и се оправдавам. Когато тя тъгува за някакви нейни неща, скърбя и аз.
Когато другите деца се подиграват зад тила на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се пробвам да ги спра, само че тъй като приказвам постепенно, не съумявам да го сторя в точния момент. Няма да се откажа, тъй като си припомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: " Трябва да бъдеш доста толерантен - обяснявала лисицата. Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, по този начин, в тревата. Ще те виждам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... Ако идваш да вземем за пример в четири следобяд, аз още от три часа ще стартира да се усещам щастлива. Ще мога да приготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкоз по-щастлива ще бъда. В четири към този момент ще се вълнувам и ще се трежова, ще открия цената на щастието!... "
Аз съм особено дете, тъй като постоянно не виждам хората в очите и се разконцентрирам бързо, само че виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специална съм, тъй като в профил наподобявам като че ли не чувам говорещия, само че слушам всяко трептене на есенните клони, дочувам шумоленето на падащите снежинки, слушам неизречените думи сред хората.
Специална съм, тъй като неразбираемите за мен неща ме карат да се затварям в себе си, само че отварят очите ми за един различен свят, незабележим за вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с обич. Специална съм, тъй като желая да остана такава. Въпреки страховете на мама.
Специална съм, тъй като към този момент в никакъв случай няма да сте същите, в случай че намеря метод да ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната й страна...
С привет,
Едно особено дете
Автор: Албена Прокопиева
Изображения: Pinterest
