Аз съм хетеросексуален европеец, работещ мъж с висше (и малко

Аз съм хетеросексуален европеец, работещ мъж с висше (и малко повече) обучение. И въпреки да произлизам от малцинствена група, съм изцяло интегриран в българското общество (както сред прочее съвсем всички представители на тази малцинствена група). Определяйки се обаче, по този метод, никой не би ми обърнал внимание, тъй като не съм в подобаващата “социална роля ".

Езикът е най-хубавата илюстрация на метода на мислене. И политическият език в България демонстрира, че визията на българските управници, за обществото е като за машинален общ брой от разнообразни групи. В " това " общество има “работници ", “български бизнес ", “безработни ", “здравни служащи ", “хора с увреждания ", “жени ", " хора с различна половост “ и така нататък

От това излиза, че с цел да съм забавен на българските политици, а и на публицистите, които проучват политиката, би трябвало да приема някаква подобаваща роля. За страдание, опциите ми са лимитирани: не мога да стана “жена ", нито желая да трансформира половата си ориентировка и въпреки че съм от “етническо малцинство ", то не е такова, че да се вписва в българското политическо говорене. Вече не съм “учащ ". Може би би трябвало да напусна работата си, с цел да се трансформира в “безработен " или да си сменя специалността в нещо, което да звучи като почтено за внимание – като например “енергетик " (най-добре – нуклеарен от Белене!), или “миньор " (тогава най-малко ще получа място във фолклора).

Не мога да го направя, тъй като на първо място смятам, че Българското общество е подложено на тежък напън от личните си обществени болести. Те са наследени от времето на комунизма и са предпоставки за неприятното ни публично здраве:

От една страна " Травматичната еднаквост " е изцяло типично заболяване за хора, които са живели в тоталитарно общество. На тях се е наложило да развият подсъзнателно комплицирана група от психологични механизми, с цел да оцеляват при непрекъснатия напън на обществения надзор, реализиран от тоталитарния режим. Това води до " Култура на зависимостта ", което е доста подло заболяване на общността, тъй като то дефинира, че индивидът може да си подсигурява благоденствие или оцеляване, единствено в случай че се откаже от независимо морално мислене и деяние.