Като портокалово дръвче се отправям да търся подходяща земя… ♥ Антоан дьо Сент-ЕКЗЮПЕРИ
„ Аз разбирам само при изискване, че самичък сътворявам своите клони… Как да направя по този начин, че да не умра и да дам плодове? Къде съм аз? “
~ Из военния дневник на френския публицист и летец (1939-1944)
Писмо до Х.
Отел дьо Лан,
27 януари 1940 година
Толкова съм погнусен от новия си живот! И централното отопление, и дрешникът с огледало, целият този полуразкош и това буржоазно съществувание! Постепенно и чак в този момент стартирам да откривам какъв брой ми харесваше Орконт. Колко ме доближаваха до самия мен и животът във фермата, и ледената ми стая, и калта, и снегът. А десетте хиляди метра ме правеха сериозен.
И ето ме още веднъж комплициран. Не съм кадърен да си събера мислите. Там изпълнявах обещанията си. Ледът малко по малко започваше да се стопява. Какво мога да направя с тази машина, която не коства пукната пара?
Не желаех да пребивавам с всички тях. Предпочитах да се слея с тях в мълчанието им. Исках да пристигам извън, от фермата си или от десетте хиляди метра. И Олвек доста се лъже, в случай че счита, че съм изпаднал в плен на песните в офицерската лавка. На равна нога, да, само че без сянка от състрадание. И в равенството открих същата наслада, каквато те в песните. С цялата тази ласкава земя за моите корени. А за клоните ми – цялото небе. И ветровете, прелетели отдалеко, и тишината, и свободата на самотата.
Аз умея да бъда самичък в тълпата. Тя добре ме крепи с рамо, но главата ми и бърлогата ми си остават мои. А в този момент към този момент нямам бърлога, нямам небе, в което да разперя клоните си. Сега съм се свил на кълбо и нямам доверие в себе си. Когато са прекомерно покрай мен, хората ме задушават.
И въпреки всичко ги обичах и ги обичам без подлост. Но евентуално нуждая се по някакъв метод да ги изразя. Разбирам ги по-добре от самите тях – и здравината на техните корени, и чудесното тесто, от което са забъркани. Но това, което си приказват, не може да ме заинтересува, в случай че не се счита смисълът, който имат думите им мимо тяхната воля.
Така е и в моята книга. „ Тя плачеше простодушно за изгубената скъпоценност… Вече плачеше, без сама да знае, за гибелта, която ни разделя от всички скъпоценности. “
И тук е напълно същото. Всичките им подбуди проникват в сърцето ми и съм по – покрай тях, в сравнение с самите те до себе си. Но на мен ми липсва пространство. А те ми досаждат с всякакви истории за скъпоценности. Вече не става дума за скъпоценности.
Аз разбирам само при изискване, че самичък сътворявам своите клони. Не умея да показвам хората, когато наличието им ме задушава. А по какъв начин те сами показват себе си, не ме интересува.
Ще отида при Витрол. Предпочитам доста повече заплахата от гибелта пред изсушаването, което ме заплашва тук. Тук намирам втора Тулуза. Но без самотата. Умирам от жадност за самотност. Аз съм калпава машина, нуждая се от непознато гориво. И крещя по малко за помощ. Толкова се нуждая от светлина! Дайте ми светлина. Как да направя по този начин, че да не умра и да дам плодове? Къде съм аз?
Опиянен съм от положителни стремежи. И като портокалово дръвче се насочвам да диря подобаваща земя. Но портокаловото дърво не е доста преносимо. Трудно е да си смени почвата. Имам единствено инстинкта на оня, който открива подземни извори. Отгатвам ги тъкмо, когато съм край тях. Но в никакъв случай не знам къде да отида. Аз съм ужасно неуместно дърво.
От: „ Военни мемоари 1939-1944 “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 година
Снимка: imdb.com
