Автор Проф. Искра Баева, ФейсбукСлед като на 1 февруари отбелязахме

Автор Проф. Искра Баева, Facebook

След като на 1 февруари отбелязахме жертвите на комунизма желая да попитам: А по кое време означаваме жертвите на репресиите преди 1944 година?

В годините на прехода се утвърди традицията на 1 февруари да се отбелязва паметта за жертвите на комунизма (каквото и да се схваща под това понятие). През 2011 година това отбелязване доби формален статут с решението на първото държавно управление на Бойко Борисов по предложение на някогашните президенти доктор Желю Желев и Петър Стоянов. В претекстовете за това е записано: „ Денят на национална памет ще уважава жертвите, само че също по този начин ще ни дава опорна точка за по-вярно схващане на събитията от близкото минало, без което е невероятно да вървим напред като свободна, демократична и почтена европейска страна “.

Поводът е, че на този ден – 1 февруари 1945 година, са изпълнени смъртните присъди на Първи и Втори състав от Народния съд над тримата някогашни регенти (княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов), 67 народни представители от XXV Общински народен съвет, дворцови съветници, министри от държавните управления на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Те са наказани като „ виновници за въвличането на България в Световната война против Съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея “. Имат ли наказаните виновност за това? Едва ли някой може да отхвърли, изключително като се има поради методът, по който е признато в Народното събрание присъединението към Тристранния пакт и оповестяването на война на Съединени американски щати и Англия – с ръкопляскания. Въпросът е по-скоро за присъдите.

Практиката за съдене за политически дейности не е нова нито за света, нито за България. Ще напомня, че Държавен съд с сходна цел е основан още на 10 декември 1880 година със Закона за съдене на министрите на съображение член 155 от Търновската конституция. Третият сходен съд е призован със Закона за наказване на виновниците за националната злополука от държавното управление на Български земеделски народен съюз и стартира да действа на 12 януари 1920 година След като желанието да се съдят министрите от държавните управления, създали България част от Централните сили, е утвърдено с референдум през 1922 година, пред Държавния съд са изправени министри от държавните управления на Иван Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов. Присъдите са на разнообразни периоди затвор, а най-тежките са на пожизнен затвор за Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков.

Сравнението ясно демонстрира, че смъртните присъди от 1945 година са незаслужено тежки. Виновните за включването на България в Тристранния пакт не са заслужавали смъртни присъди, само че надали могат да се одобряват като безусловно почтени жертви, както ги показват в този момент.

Същевременно измежду репресираните след 9 септември 1944 година има и доста почтени жертви, в това число и членове на фамилиите на наказаните. Те изцяло заслужават Ден за респект! И би трябвало да ги почитаме с наведена глава.

Но има и доста, почитани през днешния ден като жертви, които в битката с „ шумкарите “ и с враговете на короната са правили ужасни неща. Не мога и не желая да изтъквам образци тук, тъй като те единствено демонстрират какъв брой изобретателна и безкрайна може да бъде жестокостта, на която са способни някои хора.

Въпросът ми обаче е, откакто публично означаваме Ден за респект към почтените жертви на комунизма, по кое време отдаваме респект към жертвите от Съпротивата, които в доста случаи са и жертви на наказаните от Народния съд?

Не настоявам, че избитите антифашисти са почтени жертви – в противен случай, те умишлено са избрали своя път, повели са битка против управляващите в Царство България, трансформирали страната в съдружник на Третия райх, като са знаели какво ги чака. Но те – починалите в тази битка, които са приети в Европа като част от Европейската антинацистка и антифашистка опозиция, не заслужават ли респект и почитание?

Вярно е, че до 1989 година тържествено отбелязвани бяха единствено антифашистите (повечето от които са толкоз ненавижданите през днешния ден комунисти), само че не и жертвите на репресиите след 1944 година И след 1989 година в действителност комплицираната и травматична история на България трябваше да се добави и с тези жертви, борили се за други полезности (някои от които нацистки или фашистки). Но духът на измененията ни накара бързо да признаем едните жертви, само че като забравим другите.

Затова през днешния ден запитвам дали отминалите съвсем три десетилетия и половина не са прекомерно дълго време, с цел да продължаваме да възприемаме историята си едностранчиво. Да, някой може да ми опонира, че по този начин е било в продължение на четири десетилетия и половина, тъй че имаме още цяло десетилетие пред себе си. Но нали концепцията на демокрацията е да няма единствено една „ вярна “ истина и история, а всички трендове да бъдат показани равноправно, с цел да могат жителите да имат свободен избор?

Затова през днешния ден запитвам: Кога означаваме жертвите, дадени от българските участници в съпротивата против Кафявата чума, заляла Европа?

И се пробвам да си отговоря:

На 27 януари, денят на освобождението на лагера на гибелта Аушвиц покрай Освиенцим от Червената войска, означаваме жертвите на холокоста, тоест на избитите от нацистка Германия евреи.

На 9 май обичайно почитахме жертвите на нацизма и фашизма от Втората международна война, само че към този момент от години този ден публично се отбелязва като Ден на Европа, в който няма място за жертвите на режимите от годините на войната.

На 2 юни означаваме подвига на Христо Ботев и „ на починалите за свободата и независимостта на България “, от които обаче също от години са изключени антифашистите.

На 23 юли неголяма група хора отбелязва разстрела на Никола Вапцаров и другарите му, а през 2022 година респект към тези жертви изрази и президентът Руден Радев, само че в никакъв случай преди и по-късно не го е правил различен президент. Нещо повече, когато през юли 2011 година в Народното събрание беше направено предложение да се уважи с минута безмълвие паметта на Вапцаров, тогавашната председателка Цецка Цачева отхвърли с претекста, че Вапцаров бил противоречива фигура. Веднага след което с едноминутно безмълвие беше почетена паметта на Дими Паница, един от основателите на „ българската диря “ в покушението против папа Йоан Павел II.

На 23 август се отбелязва Ден на жертвите на сталинизма и нацизма, само че и тогава няма място за респект към жертвите от антифашисткото придвижване, тъй като най-малко в България те се разпознават със сталинизма.

На 9 септември част от българите означават промяната на властта в България, поета от антифашистките сили, обединени в Отечествения фронт. Те нормално се събират пред изоставените от страната монументи и паметни места на убитите в съпротивата. Но освен липсва поддръжка от страната и медиите, а медиите показват този ден единствено като черна дата в българската история.

Та още веднъж ще попитам: Кога в България се отдава респект към борците против фашизма и националсоциализма (не единствено в България) и към почтените жертви от времето преди 1944 година?

Между тях, почтените жертви, съм длъжна да загатна и десетките деца, избити единствено тъй като са били родственици на партизани и ятаци или тъй като са били помагачи на партизаните.

Отговорът е явен: Няма в днешна България ден, когато да се почетат тези жертви. Както се споделя, дано си ги почитат околните, в случай че има останали живи такива. Държавата ги е изтрила от паметта си и не желае да знае за тях.

И още един отговор: Тези жертви не се почитат в никакъв случай по същата логичност, по която до 1989 година не се почитаха и жертвите на комунизма. Защото още веднъж имаме политически стимулирана едностранчива позиция за историята.

А още по-тъжно е, че представянето единствено на едната половина от българската история на насилието е съпроводено с апели за откриване на „ цялостната истина “.

Можем ли тогава да се чудим за какво обществото ни е все по-разделено? Колкото и формалната теза да премълчава антифашистката част от българската история, тя не може да бъде изтрита изцяло, тъй като сме част от Европа, чийто образ е основан с помощта на успеха над фашистка Италия и нацистка Германия.