Автор: Жан-Мари Руар, “ФигароСлед речта на френския президент Еманюел Макрон

Автор: Жан-Мари Руар, “Фигаро ”

След речта на френския президент Еманюел Макрон с войнствени акценти френският публицист и учен Жан-Мари Руар приканва към покорност войнолюбивите мозъци, подготвени да поведат борба, без да осъзнават последствията и бездната от жестокости, които тя ще породи.

В момента доста се приказва за войната. И в случай че инцидентно не сме го знаели, войнствената поява на президента Макрон по малкия екран, по-голям чърчилианец от призрака на самия Чърчил, щеше да ни убеди, че часът във военно отношение не просто е сериозен, а изключително сериозен. Срещу Тръмп, който работи по-скоро дейно за мир, Еманюел Макрон избра не да се пробва да успокои интернационалния климат, не да отвори вероятности за мир, а да драматизира обстановката до прекаленост. По-малко угрижен да успокои французите, в сравнение с да изостри техните страхове, паники, неустановеност. Несъмнено по този начин той се надява да се отличи в ролята на провиденциалния човек, единственият способен да предотврати апокалипсиса. Някои недобронамерени мозъци биха споделили, че може би това е единствената ниша, която му остава, откакто към този момент няма връщане обратно. След този леден душ войната, която смятахме за далечна, в този момент е част от нашия пейзаж.

От известно време е изумително събитие да се видят толкоз доста експерти в обществените мрежи и осведомителните канали да се вършат на Клаузевиц. Притеснителното е, че преди време можехме да си приказваме за тази война край огнището с тези, които са я водили и не са запазили ярък спомен за нея. Днес, в това число измежду военните, малко на брой са се сблъсквали с това. А измежду последните френски държавни глави никой, с изключение на Жак Ширак, лейтенант в Алжир, което може би изяснява слабия му възторг да въвлече Франция в Ирак. Тази война по никакъв метод не пречи на тези, които приказват с лекост за нея, да имат усещането, че я познават. Дори да е единствено незадълбочено знание през най-илюзорния му аватар в телевизионните вести и видео игрите. Учудваща е също спонтанната поява на голям брой самопровъзгласили се историци, които размахват във всички направления това огромно чучело, показано посредством Мюнхен, от духа на мира, трансформирал се в знак на безволие. Не е ли ужасно отклоняване на полезностите това превръщане на смисъла? Сякаш желанието за мир към този момент не е законна грижа в човешкия ред, а върхът на страхливостта.

Не съм историк, а и да бях, уви, в тази ситуация това нямаше да ми е от огромна изгода. Историята, която Наполеон наричаше “лъжа, която към този момент не се оспорва ”, не може да ни научи на нищо в тази област. Иначе за какво ще повтараме неуморно едни и същи неточности? Въпреки това обичам да премислям върху нея и изключително за нейната съществена и пагубна движеща мощ: войната. Големият немски публицист, Ернст Юнгер, воин от Първата международна война, отрекъл се от войнствената си пристрастеност, откакто е претърпял ужаса на окопите, в името на абсолютния пацифизъм, написа книга, която разкрива цялата човешка двоякост посредством неговия опит: “Борбата като вътрешно прекарване ”. Но не без безкрайна невзискателност и нерешителност се осмелявам да пристъпя към това, което остава една от огромните загадки на човечеството.

Това, което ме поразява на първо време, е, че всички войни са почнали по еднакъв метод: с любопитна слепота на публичното мнение за бездната на жестокостите, които те съставляват, и със синдрома “цвете в пушката ”. Това е “О, Боже! какъв брой е хубава войната ” на Аполинер, този превъзходен стихотворец, чиято уязвимост се опияняваше от брутална мощ, от Пеги, Дрийо Ла Рошел, от цяло потомство, опиянено от шовинизъм, което, като се изключи няколко непокорни, Жан Жионо или Анри Барбюс, търсеше във войната форма на тестване, на Божия правдивост. Защото войната постоянно приема набожен темперамент. Тъй като от нея се чака решението на спор в името на тази истина или висша правдивост, която дава силата. Освен това не благославят ли епископите оръдията, а химните Te Deum необичайно не отсъстват.

Във войната се сливат безредно и в разнообразни пропорции самостоятелните пориви към настъпателност и фантазията за вяра и групово единение. Индивидуалната незадоволеност, разочарованията от всевъзможен тип се причисляват към единомислещи планове, които имат всички хора на власт. Тъй като изпитвайки най-малкото компликации да обединят народа - изключително французите - в мирни планове, те срещнаха любопитна поддръжка за концепцията на войната. Парадоксално, опасността от война надалеч не отблъсква жителите от техните водачи, а единствено усилва зависимостта им от тях. Наистина не може да се каже, че кървавата военна тегоба за от време на време противоречиви завоевания е отблъснала французите от Наполеон. Нито ужасните изтребления от 1917 година от Жорж Клемансо. А нашата история е построила повече скулптури за мъжете, които са водили война, в сравнение с за тези, които са се пробвали да я предотвратят, като Жозеф Кайо или Жан Жорес, чийто палач Раул Вилен беше оневинен, до момента в който вдовицата на Жорес беше наказана.

Този периодически унес по войната не е от през вчерашния ден, нито от 1914-18 година Неговите основи са в нашата мозъчна кора и психоаналитично несъзнавано. Фройд го приема, изяснява, само че не намира лекарство за него. Колкото и рационални и интелигентни да сме външно, човешките дълбини са мрачни. Нека си признаем, че тази пристрастеност към войната е заложена в самия човек. И този напредък, за който си сътворяваме доста илюзии, не я е изкоренил от нашите гени. Пелопонеската война, разказана от Тукидид, към момента е доста настояща, както е разказано в увлекателната книга на Мишел дьо Жегер “Меланхолията на Атина ”. Тя ни демонстрира наизбежния произход на спора, който посредством Сицилианската експедиция е трябвало да донесе популярност и благополучие на атинския народ, само че е приключила единствено с окончателното му опустошение. Съставките постоянно са един и същи: слабостта на демокрацията пред сладкодумни представители, подправените претексти, персоналните упоритости на водачите, ползите на търговците на оръжия, ентусиазмът на тълпите да се бият. Това е матрицата на всички спорове.

Защото наподобява нито един мотив може да спре това първично предпочитание за война, когато то превземе мозъците. Логиката и разсъжденията наподобяват безсилни да го спрат. Така, когато слагаме на позорния дирек последователите на Мюнхенските съглашения, не слагаме под въпрос тяхната първична идея, Версайският контракт, с други думи нас самите, които тържествено обединихме посредством непоносими клаузи всички условия за бъдеща война. Жак Бенвил го написа в прозорливата си книга, “Политическите последствия от мира ” (Les conséquences politiques de la paix), представяйки ни безсърдечен хороскоп на Втората международна война. Без да демонстрираме прекалено много полемичен дух, което би било върхът, би трябвало да се запитаме умерено за изгодите от войната, изключително за тези, които са ни близки: най-общо казано, не съдържат ли те в своите резултати, колкото и законни да ни се костват в този момент, кълновете на по-сетнешен спор. 1870 година не роди ли 1914 година, която на собствен ред породи 1940 година?

Разбира се, войната взема решение доста проблеми, които мирът не е съумял да реши. Чуваме на места, или най-малко надушваме, че някои европеисти няма да бъдат недоволни, в случай че украинският въпрос послужи като цимент за една Европа, отървала се от своите омрази суверенисти. Вярно е, че войната е доста потребна и даже нужна за основаването на една нация: преди два века италианските и немски част не са били скрепени иначе: “с желязо и огън ”.

Но не е ли безконтролно да си играем с третата международна война? Играта на съюзи посредством резултата на доминото сподели през целия ХХ век риска от въвличането в спорове, които доведоха освен да унищожаването на Европа, само че и съвсем до разрушаването на страните, които я съставляват. Това ли е образецът, който би трябвало да следваме? Що се отнася до полемиките сред търговци на килими за нуклеарното обезсърчаване, няма ли нещо непристойно предвид на толкоз безапелационна опасност? Как може огромните политически водачи да приказват по този начин безсрамно за обстановки, които биха довели в кратковременен проект до заличаване на част, даже на цялата планета? Ядреното обезсърчаване не е основано, с цел да подпали целия свят в името на илюзорна благотворителност. Вече платихме прекомерно скъпа цена.

Що се отнася до взаимното потребление на нуклеарното оръжие, може би е парадоксално да забележим Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон да застават зад голистката идея, само че въпреки всичко тя е тази на здравият разсъдък. Само че Дьо Гол смяташе, че въпросът е прекомерно сериозен, с цел да бъде обсъждан в общественото пространство и че е належащо да се резервира аурата му на загадъчност. Не би ли било по-мъдро преди да се впуснем в огромни геополитически случки, първо да се опитаме да решим дребните национални проблеми, с които се сблъскваме (Нова Каледония, Майот, недостиг, пенсионна реформа)? Но правилни на безконечното си устремяване след идеологическите фантазии, вместо след скучната действителност на конкретиката, ние избираме да се надигнем против вятърните мелници на една Европа, обзета от сантименталното самозабравяне на “ставайте бързо, мечтани стихии ”.

Друг въпрос, който съгласно мен не си задаваме задоволително: какво значи в действителност да бъдеш родолюбец? Нека драматизираме: за коя страна сме подготвени да умрем? За Франция? За Европа, само че коя? Това е вариция на въпроса през 1939 година, като Украйна би изпълнявала ролята на Полша: кой е подготвен да почине за Данциг? Ядреният огън слага въпроса по различен метод. Вече не става дума да умреш самичък, а да повлечеш в гибелта хиляди, даже милиони мъже, дами и деца. Това слага и въпроса за оцеляването на човешкия жанр. Наистина ли сме помислили задоволително за тази опасност, преди да си играем на чираци магьосници? Без значение какъв брой сме патриоти, през днешния ден можем да се усещаме патриоти във връзка с това прелестно богатство, по едно и също време интимно, близко и универсално, което е животът. Но постоянно ще има такива, които сходно на героя на Кубрик - доктор Стрейнджлав, избират да се вършат на Сарданапал и, с риск да умрат, желаят да изчезнат в групова кървава баня.

В тази тревожна атмосфера, от която президентът Макрон, очевидно многолюден, черпи нова легитимност, можем да се запитаме какво ще се случи действително с този план за “военна стопанска система ”, изваден небрежно от чекмеджетата, както и с 800-те милиарда, които госпожа Фон дер Лайен желае да хвърли в салдото. Тези огромни призраци, съпроводени от жестикулации и изключителни срещи, са европейски специалитет. Понякога мъчно следват дейности. Което в тази ситуация е по-скоро успокояващо за тези, които са разтревожени от това бързане към военната вероятност, преди да са изчерпани всички мирни договаряния, в това число с Русия, европейско пространство на европейската просвета. Защото, дано бъдем искрено антиконформисти, не е неефикасно да се даде късмет на мира. Слава Богу, наклонността всичко да се отсрочва за идващия ден, заложена в ДНК-то на Европа, може да ни накара да считаме, че тези огромни упоритости ще имат ориста на оживения спор по доста съответния въпрос за европейското лятно часово време: дълго премислян, не по-малко обсъждан, породил редица комисии, най-после гласуван и… в никакъв случай неприложен.

Превод от френски: Галя Дачкова

Следвайте " Гласове " в и