Автор : Диляна Велева / http://magnifisonz.comРаздялата отваря в нас всички

Автор: Диляна Велева / http://magnifisonz.com

Раздялата отваря в нас всички истории на изоставяния в нашия живот. Колкото повече сме вложили в обекта на възприятията си, толкоз по-силна е болката от нея. Колкото повече сме пресичали идентичностите си, толкоз повече време за превъзмогването на отделянето ни би трябвало. При нея се усещаме прочувствено ампутирани, захвърлени в действителността – зима, без цел и посока, която да следваме. Раздялата постоянно размества пластовете на вътрешното време. Тя свива вероятността на бъдещето. То става права линия. Мечтите ни стоят изсъхнали, забити в хербария на сложните ни дни. Миналото ни става нажежена точка, цялостна с изгарящи мемоари, които по-всяко време отекват в нас неканени. В сегашното се усещаме разпилени на хиляди части несбъдвания. Като обгърнати в целофан усещаме, че не можем да продължим напред. Всяка разлъка, в случай че не е била инициирана и мечтана от нас, е развой на тъгуване. За всеки времето за превъзмогване на обособените стъпки е друго. Но общото сред нас е прекосяването през другите психически стадии в процеса на тъгуването. Именно те са задачата на нашето малко странствуване в света след раздялата:

1. Шок – На този стадий сме жадни за отговор на въпроса „ Какво се случи? ”. Вцепенени сме от случилото се...Чувстваме, че непременно би трябвало да разберем аргументите за раздялата. Фиксираме се напълно върху нещата, които сътрудникът ни е споделил. Предъвкваме още веднъж и още веднъж всяка негова дума, опитваме се да дешифрираме жестовете му. Настроението ни клати, започваме да осъзнаваме загубата, само че не можем да повярваме, че връзката ни се разпада. Често тук се появяват проблеми със съня, мощно тревожни сме, комплицирани до степен на дезориентация. Този стадий по-емоционално и мъчително го претърпяваме, когато ние сме били изоставени. Фазата на неверието и шока може да продължи от няколко часа до няколко месеца, според от това до какъв брой сме съумели да предвидим края на връзката. Колкото по-неочаквана е за нас раздялата, толкоз по-дълъг е този интервал във времето.
2. Отричане – На този стадий мисълта, която минава през екрана на съзнанието ни е “Това не може да бъде правилно ”. Осъзнаваме огромната вложения, която сме създали.и не можем да приемем, че всичко е завършило. Тъгата на този стадий се отсрочва, тъй като имаме чувството, че не можем да я понесем. Тук се ражда нереалистична вяра че взаимоотношенията ще се възстановят. Мисълта, която ни тече е „ Не, това не може да се случва на мен. Нашата връзка е толкоз здрава ”. Отказваме да забележим действителността и си мислим, че в случай че не я приемем, това ще значи, че раздялата не се е случила. С часове или дни може да живеем с мисълта, че това е единствено интервал, и някогашните ни сигурно ще се върнат. Възможно е към момента да не кажем на околните ни, че сме скъсали, тъй като сами не желаеме да повярваме в действителността на станалото. Вътре в себе си сме уверени, че това е краткотрайно положение на нещата, което напълно скоро ще се промени.
3. Пазарене – При този етап вътрешната логичност, която ни води е “ Ако ме пуснеш още веднъж в света си, аз ще трансформира всичко ”. Започваме да даваме обещания за смяна на някогашните си, като сме подготвени на отстъпки от всевъзможен темперамент. Убедени сме, че можем да изправим всички неточности. Таим в себе си вярата за събиране непременно. В същото време стоим на ръба на вътрешната пропаст като се опитваме да не падаме в нея. Заради ужаса от болката се закачаме за всяка останала вяра. Обещаваме да се променим и да решим всички проблеми във връзката. Поемаме цялата отговорност за нея. Важно на този стадий да знаем, че дейностите и на двамата сътрудници са довели до края на взаимоотношенията. Не е допустимо единствено ние да носим цялата отговорност за случилото се. Пазаренето краткотрайно отсрочва процеса на тъгуване.
4. Опит за връщане назад – Тъй като болката е доста мощна и страха от незнайното надвива, ще се опитаме да накараме някогашните ни сътрудници да опитаме отначало да се съберем.Тук вътрешната логичност е “Дай ми късмет и аз ще поправя всичко ”. Временно в тази вероятност можем да облекчим болката от отхвърлянето. Но защото не е допустимо да носим цялата отговорност сами, рядко връзката се връща в руслото си и нормално ни отхвърлят отначало.
5.  Гняв – На този стадий нашата тъга минава в яд и даже в ненавист. Първоначално можем да не можем да се свържем с възприятието за яд. Тук за за първи път се ражда мисълта, че заслужаваме повече от това да бъдем грубо отхвърлени. Можем да насочим гнева ни към колегата, обстановката или към себе си. Той е значима част от процеса на тъгуване. Щом се намираме в неговата траектория значи, че започваме да минаваме  през процесите на тъгата.През този стадий е допустимо да унищожим или изхвърлим фотоси или дарове на някогашните. Опитваме се по всевъзможен метод да разчистим живота си от невидимото им наличие.
6.   Първоначално приемане – На този стадий от процеса на тъгуване започваме да осмисляме неизбежността на раздялата. Спираме да се пробваме отначало да се завърнем в сърцето на някогашните ни. Започваме да възвръщаме личните си граници. Това е моментът, когато първи път от доста време виждаме светлината в края на тунела. Сега към този момент сме приели, че раздялата е реалност. Знаем, че би трябвало да продължим напред и последователно започваме да се връщаме в руслото на живота си като възвръщаме прекъснатите си интензивности.
7.   Възродена (пренасочена) вяра – Когато времето напредва последователно в нас се отваря ново пространство. Започваме да дишаме още веднъж свободно. Осъзнаваме, че животът продължава. В нас към този момент стартира да се построява вътрешна отдалеченост от случилото се. На този стадий изтегляме назад прочувствените си вложения. Вече можем да се вглеждаме по-свободно в предишното си и да се опитаме да си създадем заключения и тактики за това по какъв начин да продължим напред. Започваме да си спомняме и да се връщаме към живота си, отпреди връзката ни. И още веднъж в нас се ражда вярата. Разрошена от дългото неявяване.

С времето можем да се почувстваме още веднъж цялостни, залепени със златния прашец на новата религия в живота. Важно е на всеки стадий на раздялата да не я приписваме на наши постоянни, вътрешни характерности. Не ни изоставят, тъй като не си костваме и сме дефектни. Другите постоянно имат мотивация, която не е обвързвана с нашето Аз. Не би трябвало да влизаме в рамките на мисловните клопки. Фактът, че в този момент са ни изоставили, не значи, че постоянно това ще бъде по този начин и в никакъв случай няма да срещнем любовта още веднъж. Може да ни се коства, че занапред нататък животът ни ще бъде безконечна тъга, само че в действителност времето има способността да ни дава отдалеченост през която да забележим логиката на случилото се. И постоянно от тази вероятност виждаме, че това е било единственият вероятен метод нещата в живота ни да се стекат. Способни сме към този момент да проследим нишките на вътрешната логичност на станалото. Често стигаме до извода, че раздялата е била единственият вероятен вид на случване на действителността. Успешното прекосяване през нея постоянно ни прави по-силни и одобрени пред самите себе си и другите. Ако успеем да си дадем любов, време и схващане в тези интервали можем да излекуваме античните рани на изоставяния в нас. Можем да успокоим тревожното дете в нас, което в миналото не би могло да оцелее при една разлъка. Но в този момент към този момент от позицията на възрастни сме способни да му дадем нова вероятност. Да подредим времето в нас още веднъж. И тогава да продължим напред по-пътя. С възродената вяра, че някъде там, по безкрайните улици на живота си, ще срещнем още веднъж любовта.