Ален дьо Беноа: Понякога човек има чувството, че е в лудница - мъже с гърди, жени с бради
Автор: Андре Беркоф, радио " Сюд "
Ние се разкайваме изцяло, както знаете. Изглежда откриваме, че историята е трагична и че в историята има велики страници на светлина и мрачни страници. За всички нации. И вместо да кажем “приемам всичко ”, признаваме грешката си обществено. Така че рефренът, мантрата е mea culpa.
Освен към хората, които явно са неуравновесени, както се споделя през днешния ден при условия, които познавате, има психиатричен взор, които би могъл да се насочи към избрани обстоятелства - приказвам за всички лудости на “будните ” (wokiste), за всички моди, от които хората нищо не схващат, за мъжете с гърди, за дамите с бради, като минем през транссексуалните, трансджендърите и други неща, които от време на време водят до парадокси, които към този момент не са в областта на политиката или идеологията, а в действителност на психиатрията. Понякога човек има възприятието, че е в лудница.
Това споделя в предаването “Лице в лице ” на журналиста Андре Беркоф по френското радио “Сюд ”.
- В предаването “Лице в лице ” през днешния ден посрещаме Ален дьо Беноа. Добър ден!
- Добър ден!
- Вие сте публицист, мъдрец и есеист и публикувахте «L'Exil intérieur, carnets intimes» ( “Вътрешното заточение, персонални дневници ”) на издателство “Кризис ”. Добре пристигнали!
- Благодаря.
- Ален дьо Беноа, веселя се да ви посрещнем, тъй като малко се дистанцираме и издигаме над актуалността, само че ще приказваме и за нея. На първо място, Ален дьо Беноа, вие сте типичен образец. Имате библиотека с близо 200 хиляди книги (смятана за най-голяма частна библиотека във Франция - бел. пр.). Чели ли сте ги всичките?
- Това е обичайният въпрос.
- Знам.
- И знаете авансово отговора: не, несъмнено. Това е работна библиотека. Когато бях доста млад, ходех да работя в Националната библиотека и там, както се случва при юношите, получавах дребни параноични рецесии. Тогава си споделих, че би трябвало да събера, да купя, да подредя всички книги, които са ми нужни, тъй като това ще ми спести нуждата да вървя в Националната библиотека. Така че започнах да групирам тази библиотека, която е наслада, несъмнено, само че и извънредно тежък товар.
- Не е зле обаче. Имате това, което ви би трябвало.
- Тя е разпръсната в няколко къщи.
- Ясно. Значи сте “Кадетът Русел ” (популярна френска детска ария - бел. пр.) с неговите книги. Ален Беноа, за тези, които не ви познават - доста хора ви познават, написали сте стотина творби -, вие сте мъдрец преди всичко, есеист и, в случай че добре съм схванал, вашата пристрастеност е да се опитате да разберете света, да го дешифрирате, да го предадете, тъй като говорите доста за концепциите. Мисля, че сте ценител, човек, привързан към концепциите.
- Да, правилно е. Винаги съм бил уверен, не че концепциите управляват света, в случай че употребявам класическата дефиниция, а че не можем без тях, тъй като в случай че не сме мисловно, идеологически структурирани, вкоренени в убежденията, в последна сметка това, с което сме се захванали, няма да стигне доста надалеч. Поради този факт се слагам в категорията на интелектуалеца с всичките му качества, само че и с всичките му дефекти, несъмнено. Мисля, че общество, в което има единствено интелектуалци, би било извънредно непоносимо…
- Ужасно.
- Но в случай че има единствено политици, цветари и компютърни експерти, отново не би било по-приятно, тъй че, както при доста други неща, е необходим плурализъм и аз се пробвам да извършвам моята роля.
- Именно, вашата роля. Припомням, че първата ви книга, която имаше огромен отзив и триумф през 1977 година, е Vu de droite (Погледнато отдясно). Бих желал да поговорим за това, тъй като то визира и нас 45 години по-късно. Вие изиграхте значима медийна роля, тъй като във “Фигаро диманш ” и “Фигаро магазин ”, който по това време ръководеше писателят Луи Поелс - прочее това беше доста забавно, тъй като имаше нещо а ла “Хю Хефнер ”, девойки по бански костюми, а, въпреки това, Ален дьо Беноа и неговите другари разгласиха солидни, структурирани текстове. Тази десница ли беше вашият път?
- Не тъкмо и на първо място би трябвало да си напомним онази ера. Нарекох тази книга Vu de droite (Погледнато отдясно) след дълги съмнения, тъй като по това време никой не се наричаше “десен ”. А това беше най-хубавият метод да се откроя от всички останали. В реалност мина време и аз към този момент нямам доверие доста, че разграничението ляво-дясно е последната дума нито на политическата мисъл, нито на мисълта въобще. То продължава да съществува, има остатъци, само че в случай че погледнете днешните огромни есеисти и в случай че се опитате да ги причислите към лявото или дясното, доста ще се затрудните. Мишел Онфре ляв или десен е в действителност? Не е доста ясно. Жан-Клод Мишеа, Марсел Гоше и доста други? Мисля, че тези категории към този момент не са изключително годни. Но се появиха други. Има други разцепления, други разделения, които през днешния ден са антагонистични. Например през днешния ден във Франция съществува този необикновен факт на откъсването на националната Франция от урбанизираните метрополиси, от политическата класа, която даже се задъхва.
- Това е точно появяването на книгите на Кристоф Гилюи и на други.
- Да, има разбори на Кристоф Гилюи, на Жером Фурке, на един политолог, който доста оценявам - Жером Сент-Мари, които добре обрисуваха образуването на национален блок и на елитарен блок, което доста разбърка картите.
- Ще приказваме за тази игра, за която съм изцяло склонен с вас, за този провал на разцеплението ляво-дясно, каквото съществуваше десетилетия наред, след една дребна пауза.
- Продължаваме с Ален дьо Беноа, “Вътрешното заточение, персонални дневници ”, на издателство “Кризис ” с послепис на Франсоа Буске. Току-що получих туит от една другарка, която ни слуша сега. Тя ми написа: “Дугин ми сподели, че Ален дьо Беноа е най-значимият мъдрец в Европа ”.
- Това е доста благо. Ще би трябвало дълго да приказваме за Дугин, който е доста специфична персона, забележителна в някои отношения…
- Руски мъдрец, философ…
- Руски, архируски мъдрец, остарял православен набожен, което се вижда даже във външността му - попска брада, изцяло впечатляващ.
- Искам да се върнем към левицата и десницата, за които говорехме. Знаете, че през днешния ден, през 2022 година, се приказва за последна левица, за последна десница. През 1977 година вие написахте Vu de droite (Погледнато отдясно). Говорихме за “Фигаро ”. А също така напомням, че Жан-Мари льо Пен сътвори своето придвижване, Националния фронт, през 1972 година Близо петдесет години по-късно имат ли смисъл за вас тези понятия “крайноляво ”, “крайнодясно ” и в случай че да, какво?
- О, би трябвало да има смисъл. Просто в никакъв случай не беше дефинирана концепцията, че има хора, които са екстремисти, с крайни позиции, които считат, че задачата оправдава средствата. Когато четете книгата на Пиер-Андре Тагиеф за екстремизма, която бе издадена неотдавна (Qui est l'extrémiste? - Кой е екстремистът? - бел. пр.), там има хубави дефиниции. Проблемът - вие го казахте -, е, че през днешния ден дебатът е токсичен, даже бих споделил усмърден от дискредитирането. Някога имаше фашисти, които се определяха като фашисти, комунисти, които се определяха като комунисти, демократи, които се определяха като демократи. Днес желаят безусловно да ви убедят, че вие сте нещо друго от това, което казвате, това е доста дразнещо.
- Правят етикет и ви го лепват.
- Когато чуя някой да приказва за последна десница или за последна левица прочее, ми се желае да кажа: това е забавно, само че каква е дефиницията на крайната десница? Изобщо вие нямате нищо, съвсем нищо или някакво изцяло неуместно мънкане. Това основава проблем в едно общество, което е все по-радикализирано, обзето от омразата. Трябва въпреки всичко да кажем, че е много невъзпитано - това не е нещо ново, постоянно е имало невъзпитани хора. Разликата е в това, че през днешния ден те са на върха и трансформират вероятността. И защото нямат доста огромен речник…
- Липсата на просвета става добродетелна.
- Липсата на просвета става по едно и също време господстваща, тъй като е добре показана отпред на институциите, и става добродетелна в степента, в която хората изпитват потребност да бъдат от вярната страна на Империята на положителното и да демонизират - тук става дума за едно чисто религиозно показване - да демонизират своите съперници. Отказват да им свидлив ръката, не им признават статут на минимална легитимност, крайната степен е отричането на правото им да съществуват. Очевидно това е повода, заради която към този момент няма същински диспути, с изключение на между тях. Някой, който мисли нещо, кани трима души, които мислят съвсем същото нещо, и те се срещат, с цел да ударят по тези, които в никакъв случай не канят. Намирам това за тревожно. Разбира се, малко е неприятно да бъдеш остракиран, само че на първо място е доста тревожно, тъй като това е разкъсване с дебатите, каквито имаше в края на ХIХ век, при започване на ХХ век, сред двете войни. Днес има по едно и също време нервност и демонизиране. Именно това считам за изцяло отвратително.
- Очевидно.
- Когато става дума за политик, е доста елементарно. Когато става дума за интелектуалец, за мъдрец и така нататък, най-лесният метод е в никакъв случай да не се цитира нито дума от това, което е написал, даже в случай че е написал доста.
- Омерта, законът на мълчанието.
- Това е законът на мълчанието. Преживях го доста персонално и доста тъкмо - аз пиша отдавна, както казахте написал съм стотина книги. До 1980 година, когато издавах книга, имаше публикация в “Монд ”, “Либерасион ”, “Ла Кроа ”, в главните всекидневници и седмичници, които от време на време бяха доста сериозни, което е обикновено.
- Разбира се.
- И в един миг забелязах, че към този момент няма нищо.
- Вече не говореха за това.
- Не говореха. Тъй като считам, че това, което пиша, не е станало цялостна нелепост или отвратително екстремистко, по-скоро тъкмо противоположното, си споделих, че нещо не е наред. И на първо място виждах, че има цялостен куп създатели, които имаха свободна естрада в “Монд ”, да вземем за пример, каквато и аз имах в избрана ера, и по-късно те изчезнаха, бяха маргинализирани, даже известни хора като починалият социолог Жан Бодрияр, да вземем за пример, той беше малко провокативен; като Филип Мюре. Така че от един избран миг тези хора започнаха “да намирисват ”, не се говореше за тях. Това е пагубно във всяко едно отношение.
- Говорим за този изблик на етикети, за това цунами от етикети. Не се приказва за Y. под предлог, че е краен, че е това или това, че е фашист, консерватор и така нататък. В книгата си цитирате Албер Камю от 1958 година, който написа следното: Една нация “не бива да не помни основанията, които към момента може да има, с цел да се самоуважава. Във всеки случай е рисково да се желае от нея сама да се признае за отговорна и да се посвети на постоянно смирение ”. Албер Камю, 1958 година (Albert CAMUS, Chroniques Algériennes). Не сме ли тъкмо в това през днешния ден?
- Ние се разкайваме изцяло, както знаете. Изглежда откриваме, че историята е трагична и че в историята има велики страници на светлина и мрачни страници. За всички нации. И вместо да кажем “приемам всичко ”, признаваме грешката си обществено. Така че рефренът, мантрата е mea culpa (моя е виновността - бел. пр.). Добре виждаме религиозния генезис на този вид държание, само че кой през днешния ден върви към себеотричане? Не проучване на съвестта, което е нещо доста хубаво, не самооценка, когато е оправдана, а себеотричане, казвайки: “аз съм анатемосан, числя се към анатемосан народ, моите предшественици са правели единствено зло в историята, следователно… ”.
- Това е моята виновност, огромната ми виновност.
- … фантастична виновност. И тук би трябвало да кажа, че не съм от тези, които настояват, че психоанализата нищо не коства. В някои случаи тя е доста скъпа, просто би трябвало да се употребява. И всичко това, тази самоомраза би трябвало да се проучва в психоаналитичен, както и в психиатричен проект, тъй като това е част от живота, която през днешния ден не отчитаме задоволително.
Освен към хората, които явно са неуравновесени, както се споделя през днешния ден при условия, които познавате, има психиатричен взор, които би могъл да се насочи към избрани обстоятелства - приказвам за всички лудости на “будните ” (wokiste), за всички моди, от които хората нищо не схващат, за мъжете с гърди, за дамите с бради, като минем през транссексуалните, трансдженърите и други неща, които от време на време водят до парадокси, които към този момент не са в областта на политиката или идеологията, а в действителност на психиатрията. Понякога човек има възприятието, че е в лудница.
- Вероятно по тази причина сте събрали персоналните си дневници. Казвате и това е доста забавно, тъй като говорите за психоанализа и психиатрия, вие казвате: “Еманюел Макрон декларира, че има огромно предпочитание да досажда на неимунизираните. Коментаторите незабавно се концентрираха върху потребления глагол, до момента в който същинската основна дума е “желание ”, тъй като, в случай че има скандал, той не се дължи на обстоятелството, че президентът е споделил “досаждам ”, а не “да объркам ” или “да им направя живота неосъществим ”, той е в признанието, че умира от предпочитание. Това е един дребен образец за метода, по който се обръща внимание на това, което е без значение, вместо да се интересуваме от това, което е значимо ”. Защо в тази ситуация това е желанието?
- Желанието е движещата мощ, това е вътрешният мотор: “имам предпочитание ”. И в последна сметка се трансформира в девиз: “имам предпочитание за това и това и имам право ”. Това значи, че първо желанието се трансформира в потребност, а по-късно потребността в право, т.е. това е владичество на цялостната индивидуалност. Днес има хора, които ви споделят: “Аз съм мъж, само че се считам за жена. Трябва и вие да ме смятате за жена ”.
- В противоположен случай сте трансфоб.
- Точно по този начин. И в случай че я считам за кобила или крава, имам право да я доя. Тоест субективността желае да завладее обективността. Не се задоволяват да кажат “аз мисля, че… ”, което би било законно, а “ако мисля това за мен, би трябвало да ме смятате за подобен, в противоположен случай ме нападате, унижавате ” и се оказваме пред съда. Тук откриваме психиатричното измерение. Има нещо, което е доста близо до желанието - това е неприязънта. Ницще е написал доста хубави страници за силата на неприязънта като исторически фактор. Току-що преиздадоха “За свалянето на полезностите ” на Макс Шелер (на френски под заглавието L’Homme du ressentiment - бел. пр.), която също е велика кига. Няма да встъпвам в елементи, само че добре виждаме, че желанието, неприязънта, от време на време даже простата злоба имат мощ, каквато не можем да си представим.
- Защо тази злост, тази ненавист и то най-често за неща, които не си костват, стават доктринерски? Вместо да се заемат с същинските проблеми, с същинските хрумвания, със същността, се борят с маловажното?
- Борят се с маловажното, тъй като към този момент не са в положение да създадат разлика сред значимото и това, което е маловажно. Живеем в свят на осведомително общество, в общество на близост, обществените мрежи го ускориха, разшириха го в необикновени пропорции, което докара до такава степен, че и най-малкият здравословен проблем, разказан в обществените мрежи, става международен въпрос. При тези условия не е учудващо, че доминира маловажното. Освен това има хора, обзети от натрапчиви хрумвания, конспиратори, хора, които имат своите мании, фикс-идеи.
Нещо, което ме порази извънредно доста на последните президентски избори - имаше двама финалисти, които се различаваха по всичко, като се изключи едно нещо: и двамата отхвърлиха да разгласят, че са от десницата или от левицата. Първият път, когато виждаме сходна обстановка в политическата история на Петата република, по съразмерен, само че ненапълно огледален метод - и двамата не желаеха да одобряват нито един от тези два етикета. Това не беше маркирано задоволително добре, а то се случва за първи път в историята на Петата република.
- Вярно е, че Марин Льо Пен отхвърляше безусловно етикета “дясна ”.
- За разлика от Земур и в действителност тя надви над него.
- Днес към момента има хора, които разгласяват забавни неща. Има доста, както вдясно, по този начин и вляво. Но смятате ли, че през днешния ден това разединение е сменено, или най-малко заместено, от разцеплението глобалист-суверенист или родолюбец, както предпочитате?
- Може да се каже. Със сигурност от една страна има хора, които се усещат транснационални, които живеят на планета, в която единият ден са в Ню Йорк, на другия в Сен Тропе, на третия в Хонконг, с цел да наблюдават борсата и така нататък От друга страна, има хора, за които това е нещо далечно, които виждат по какъв начин се срутва всичко, което са познавали и от време на време обичали и които се пробват да запазят нещо, тъй като постоянно има произведения, с които се хвалят, че от три века се създават съгласно традицията и така нататък Така че има някаква шизофрения във всичко това. Но бих споделил, че през днешния ден това разединение придобива същинско социологическо измерение и в някои връзки сме очевидци на огромното завръщане на класовата битка.
- Така ли?
- Да, изрично.
- Каква битка и коя класа?
- Фактическото отделяне на елитите, от една страна, на националните съсловия, от друга, подкрепени от междинната секта, която през днешния ден се оказва в развой на отпадане. Гилюи доста добре е изследвал това в своите книги.
- “Периферната Франция ”.
- Има такива, които са горе, и такива, които са долу. Преди политическата игра беше хоризонтална, от едната страна беше десницата, от другата - левицата и имаше курсор, който се движеше сред двете. Това беше доста хоризонтално. Днес главното разединение е отвесно, то е сред народа и елитите. Политическата класа, кастата, в която хората повече не се разпознават и по отношение на която от време на време развиват ужасни усеща, невероятна ненавист.
- Напълно, Ален дьо Беноа, само че преди 200 години това не се ли наричаше духовенството и аристокрацията против третото съсловие?
- Да, само че знаем по какъв начин завърши това.
- Знаете известната фраза на Уорън Бъфет, един от американските милиардери, съсобственик на “Уолмарт ”, който споделя: “Класовата битка се организира, богатите завоюваха ”. Спечелиха ли богатите?
- Мисля, че той сподели: “тя продължава и богатите не престават да я печелят ”. Това е добре, тъй като продължава да се осъвременява.
- Именно, не не престават ли богатите да я печелят и дали тази класова битка в действителност не е била подправена класова битка? В смисъл подобен, че несъмнено, има разлика в класовите разлики, само че всъщност имаме възприятието, че елитите съумяха да отклонят задачите на класовата битка към други цели?
- Несъмнено. Уорън Бъфет е удовлетворен, че неговата класа я завоюва. Но би трябвало да отидем оттатък обособените персони, тъй като постоянно сме склонни да кажем “има богати, или има големци, или има… ”
- 200-те семейства от едно време.
- Да, 200-те семейства, неприятните банкери и така нататък Всъщност това е доста примитивно като метод, тъй като оттатък тях има система, която е системата на демократичния капитализъм, на образуването на капитал, който се свръхнатрупва…
- Но вие сте болшевик, Ален дьо Беноа?!
- Не болшевик, само че вероятно доста марксистки. Другарят Карл Маркс видя някои неща, които не би трябвало да се отхвърлят. Аз никога не съм еретик, вземам своето и когато при някой доктринер или мъдрец открия неща, които са верни, не споделям: “а, не, това не е допустимо ”.
- Не казвате: “той е десен или ляв, няма да го чувам ”.
- Между другото, една скоба, Карл Маркс в никакъв случай не е казвал “аз съм ляв ”, както означи Мишеа, и първите социалисти, Прудон, Сорел, Жюл Валес и така нататък
- Интересно. Ще приказваме незабавно с нашите слушатели.
- Даваме ви думата след тази дребна рекламна пауза, с цел да можете да зададе своите въпроси и да споделите своите наблюдения с Ален дьо Беноа, публицист, мъдрец и есеист, създател на “Вътрешното заточение, персонални дневници ” на издателство “Кризис ”.
- И ето нашите слушатели. Франсоаз от Гар. Добър ден, Франсоаз!
Франсоаз: - Добър ден, Андре, добър ден, Ален, добър ден на вашия посетител! Бих желала да ви кажа, че е извънредно увлекателно през днешния ден и изцяло споделям неговия разбор. Бих желала да знам, във връзка с обстановката, в която се намираме, необразоваността, която е на власт, както той сподели доскоро, дали има опция от страна на интелектуалците, на създателите, тъй като когато виждам всички нелепи пози, които някои хора на изкуството и интелектуалци заемат, или стадното възприятие или съвсем цялостната липса на реакция на протичащото се през днешния ден, дали той счита, че интелектуалецът или философът може да изиграе някаква роля в днешното общество? Защото аз съм малко обезверена, той като виждайки това, си мисля за Зола, несъмнено, това беше друга ера, когато той написа “Аз упреквам ”, или когато Пикасо е рисува “Герника ”, само че си споделям: не е допустимо!
- Благодаря! Във всеки случай доста добър въпрос, Франсоаз! Каква роля имат днешните интелектуалци и хората на изкуството?
Ален дьо Беноа: - Наистина тази слушателка слага доста добър въпрос. Тя приказва за Зола, само че знае, че не сме в епохата на Зола и че великата ера на интелектуалците, епохата, в която те бяха представителите на безгласните, моралните престижи, завърши. Дори единствено тъй като говореше от университетската катедра, която след това изцяло потъна. Дали интелектуалците могат към момента да играят роля? Да, по този начин считам, само че каква е тяхната роля? Според мен ролята на един интелектуалец не е да подрежда сложни за схващане фрази, а да помогне на хората да обмислят смисъла на историческия миг, в който живеят. Тоест да придобият мисловно, идеологическо, философско обучение, което им разрешава да видят моментните нещав вероятност, вместо да бъдат като мухите, които се пробват да минат от другата страна стъклото, само че не схващат, че би трябвало малко да заобикалят.
Говорите и за хората на изкуството, при тях е малко друго, тъй като те не желаят да изгубят публиката си, не желаят да вървят против течението, тъй като знаят, че това ще им навлече неприятности - това беше правилно преди войната, беше правилно по време на Окупацията, правилно е и през днешния ден. Повечето хора на изкуството…
- Са внимателни.
- Следват посока напразно.
- Вярно е.
- Благодаря, Франсоаз. И добър ден на Сезар от Байон!
Сезар: - Добър ден, Андре, добър ден, Ален дьо Беноа, добър ден и на слушателите! Много се веселя, че се приказва по тази тематика за объркването и за десницата, и за левицата, тъй като това от дълго време ме интересува. Ще кажа две неща и след това ще ми кажете какво мислите. Първият въпрос не е най-важният, само че желая да го кажа. Това е концепцията за осмиването на десницата и на левицата, а вторият въпрос е за обединяването на голистите и прогресистите. Първо, желая да кажа, че всички имаме лява и дясна ръка и не може да се отреже нито едната от двете. Така че сливането на десницата и на левицата е напълно неуместно. Когато се занимаваш с политика, би трябвало умееш да правиш компромис. Бих желал вашето мнение. Има доста хора, които през днешния ден ценят голизма, всички приказват за голизъм. И в същото време доста хора, най-вече младите, приказват за прогресизъм - тази концепция, не безусловно “уокистка ”, а да бъдеш по-непредубеден, усилване на антирасизма и изключително на екологията. Често виждам в голизма нещо съществено, благосклонната страна и нейното отношение към порядъчността. Ален дьо Беноа сподели, че има борба, която е отвесна, и аз съм изцяло склонен. Днес има едно отношение, което не е ляво или дясно, а е отношение на пристойност и здравомислие на фона на корупцията, лъжата и нелепостта.
Ален дьо Беноа: - Много небрежно: това е хубава тирада, само че би трябвало ясно да се види, че коренът на уокизма (wokisme) е прогресизмът, от позиция на историята на концепциите. Съюзът е нещо хубаво, само че съюзът не се построява нереално. Има неща, които могат да се обединят, тъй като техните убеждения, тяхната философия, тяхната идея за индивида и обществото могат да се съгласуват с друго семейство. Но в други случай не се синхронизират. Либералите имат една идея за индивида, която е друга от тази на консерваторите, на традиционалистите. И с това ще приключва: вместо да се търси съюз, към който всички се стремят, само че не намират, значимото е по-скоро да се види кои са главните тематики на една ера и къде e историческата динамичност, тъй като това ни споделя доста за момента, в който се намираме.
- Напълно. Мисля, че в действителност би трябвало да излезем, както вие самият казахте, от тези етикети “дясно ”- “ляво ” и да забележим тематиките, които ни сплотяват. От тази позиция Сезар е изцяло прав. И бих споделил, че 55-60% от популацията на Франция биха могли да се обединят по избрани тематики, в случай че тези хора надмогнат егото си. Но това е друга история.
- Това е и проблем на речника, тъй като доста думи, които използваме, към този момент не значат доста, те са изтъркани, всеки ги употребява в друг смисъл и това не улеснява разбирателството в дебатите.
- Трябва да се почисти речника.
- Преди всичко би трябвало да спрем с етикетите. Мисля, че етикетите са потребни за бурканчетата с конфитюр. Много по-добре е да знаем какво е наличието на една концепция, не нейното име, а наличието ѝ.
- Предаването ни е към своя край. Благодаря ви доста, Ален дьо Беноа! Припомням, че вие сте публицист, мъдрец, есеист и издадохте “Вътрешното заточение, персонални дневници ” в издателство “Кризис ”. Благодаря ви, че приехте поканата ни!
Свързани публикации:
Превод от френски: Галя Дачкова
Ние се разкайваме изцяло, както знаете. Изглежда откриваме, че историята е трагична и че в историята има велики страници на светлина и мрачни страници. За всички нации. И вместо да кажем “приемам всичко ”, признаваме грешката си обществено. Така че рефренът, мантрата е mea culpa.
Освен към хората, които явно са неуравновесени, както се споделя през днешния ден при условия, които познавате, има психиатричен взор, които би могъл да се насочи към избрани обстоятелства - приказвам за всички лудости на “будните ” (wokiste), за всички моди, от които хората нищо не схващат, за мъжете с гърди, за дамите с бради, като минем през транссексуалните, трансджендърите и други неща, които от време на време водят до парадокси, които към този момент не са в областта на политиката или идеологията, а в действителност на психиатрията. Понякога човек има възприятието, че е в лудница.
Това споделя в предаването “Лице в лице ” на журналиста Андре Беркоф по френското радио “Сюд ”.
- В предаването “Лице в лице ” през днешния ден посрещаме Ален дьо Беноа. Добър ден!
- Добър ден!
- Вие сте публицист, мъдрец и есеист и публикувахте «L'Exil intérieur, carnets intimes» ( “Вътрешното заточение, персонални дневници ”) на издателство “Кризис ”. Добре пристигнали!
- Благодаря.
- Ален дьо Беноа, веселя се да ви посрещнем, тъй като малко се дистанцираме и издигаме над актуалността, само че ще приказваме и за нея. На първо място, Ален дьо Беноа, вие сте типичен образец. Имате библиотека с близо 200 хиляди книги (смятана за най-голяма частна библиотека във Франция - бел. пр.). Чели ли сте ги всичките?
- Това е обичайният въпрос.
- Знам.
- И знаете авансово отговора: не, несъмнено. Това е работна библиотека. Когато бях доста млад, ходех да работя в Националната библиотека и там, както се случва при юношите, получавах дребни параноични рецесии. Тогава си споделих, че би трябвало да събера, да купя, да подредя всички книги, които са ми нужни, тъй като това ще ми спести нуждата да вървя в Националната библиотека. Така че започнах да групирам тази библиотека, която е наслада, несъмнено, само че и извънредно тежък товар.
- Не е зле обаче. Имате това, което ви би трябвало.
- Тя е разпръсната в няколко къщи.
- Ясно. Значи сте “Кадетът Русел ” (популярна френска детска ария - бел. пр.) с неговите книги. Ален Беноа, за тези, които не ви познават - доста хора ви познават, написали сте стотина творби -, вие сте мъдрец преди всичко, есеист и, в случай че добре съм схванал, вашата пристрастеност е да се опитате да разберете света, да го дешифрирате, да го предадете, тъй като говорите доста за концепциите. Мисля, че сте ценител, човек, привързан към концепциите.
- Да, правилно е. Винаги съм бил уверен, не че концепциите управляват света, в случай че употребявам класическата дефиниция, а че не можем без тях, тъй като в случай че не сме мисловно, идеологически структурирани, вкоренени в убежденията, в последна сметка това, с което сме се захванали, няма да стигне доста надалеч. Поради този факт се слагам в категорията на интелектуалеца с всичките му качества, само че и с всичките му дефекти, несъмнено. Мисля, че общество, в което има единствено интелектуалци, би било извънредно непоносимо…
- Ужасно.
- Но в случай че има единствено политици, цветари и компютърни експерти, отново не би било по-приятно, тъй че, както при доста други неща, е необходим плурализъм и аз се пробвам да извършвам моята роля.
- Именно, вашата роля. Припомням, че първата ви книга, която имаше огромен отзив и триумф през 1977 година, е Vu de droite (Погледнато отдясно). Бих желал да поговорим за това, тъй като то визира и нас 45 години по-късно. Вие изиграхте значима медийна роля, тъй като във “Фигаро диманш ” и “Фигаро магазин ”, който по това време ръководеше писателят Луи Поелс - прочее това беше доста забавно, тъй като имаше нещо а ла “Хю Хефнер ”, девойки по бански костюми, а, въпреки това, Ален дьо Беноа и неговите другари разгласиха солидни, структурирани текстове. Тази десница ли беше вашият път?
- Не тъкмо и на първо място би трябвало да си напомним онази ера. Нарекох тази книга Vu de droite (Погледнато отдясно) след дълги съмнения, тъй като по това време никой не се наричаше “десен ”. А това беше най-хубавият метод да се откроя от всички останали. В реалност мина време и аз към този момент нямам доверие доста, че разграничението ляво-дясно е последната дума нито на политическата мисъл, нито на мисълта въобще. То продължава да съществува, има остатъци, само че в случай че погледнете днешните огромни есеисти и в случай че се опитате да ги причислите към лявото или дясното, доста ще се затрудните. Мишел Онфре ляв или десен е в действителност? Не е доста ясно. Жан-Клод Мишеа, Марсел Гоше и доста други? Мисля, че тези категории към този момент не са изключително годни. Но се появиха други. Има други разцепления, други разделения, които през днешния ден са антагонистични. Например през днешния ден във Франция съществува този необикновен факт на откъсването на националната Франция от урбанизираните метрополиси, от политическата класа, която даже се задъхва.
- Това е точно появяването на книгите на Кристоф Гилюи и на други.
- Да, има разбори на Кристоф Гилюи, на Жером Фурке, на един политолог, който доста оценявам - Жером Сент-Мари, които добре обрисуваха образуването на национален блок и на елитарен блок, което доста разбърка картите.
- Ще приказваме за тази игра, за която съм изцяло склонен с вас, за този провал на разцеплението ляво-дясно, каквото съществуваше десетилетия наред, след една дребна пауза.
- Продължаваме с Ален дьо Беноа, “Вътрешното заточение, персонални дневници ”, на издателство “Кризис ” с послепис на Франсоа Буске. Току-що получих туит от една другарка, която ни слуша сега. Тя ми написа: “Дугин ми сподели, че Ален дьо Беноа е най-значимият мъдрец в Европа ”.
- Това е доста благо. Ще би трябвало дълго да приказваме за Дугин, който е доста специфична персона, забележителна в някои отношения…
- Руски мъдрец, философ…
- Руски, архируски мъдрец, остарял православен набожен, което се вижда даже във външността му - попска брада, изцяло впечатляващ.
- Искам да се върнем към левицата и десницата, за които говорехме. Знаете, че през днешния ден, през 2022 година, се приказва за последна левица, за последна десница. През 1977 година вие написахте Vu de droite (Погледнато отдясно). Говорихме за “Фигаро ”. А също така напомням, че Жан-Мари льо Пен сътвори своето придвижване, Националния фронт, през 1972 година Близо петдесет години по-късно имат ли смисъл за вас тези понятия “крайноляво ”, “крайнодясно ” и в случай че да, какво?
- О, би трябвало да има смисъл. Просто в никакъв случай не беше дефинирана концепцията, че има хора, които са екстремисти, с крайни позиции, които считат, че задачата оправдава средствата. Когато четете книгата на Пиер-Андре Тагиеф за екстремизма, която бе издадена неотдавна (Qui est l'extrémiste? - Кой е екстремистът? - бел. пр.), там има хубави дефиниции. Проблемът - вие го казахте -, е, че през днешния ден дебатът е токсичен, даже бих споделил усмърден от дискредитирането. Някога имаше фашисти, които се определяха като фашисти, комунисти, които се определяха като комунисти, демократи, които се определяха като демократи. Днес желаят безусловно да ви убедят, че вие сте нещо друго от това, което казвате, това е доста дразнещо.
- Правят етикет и ви го лепват.
- Когато чуя някой да приказва за последна десница или за последна левица прочее, ми се желае да кажа: това е забавно, само че каква е дефиницията на крайната десница? Изобщо вие нямате нищо, съвсем нищо или някакво изцяло неуместно мънкане. Това основава проблем в едно общество, което е все по-радикализирано, обзето от омразата. Трябва въпреки всичко да кажем, че е много невъзпитано - това не е нещо ново, постоянно е имало невъзпитани хора. Разликата е в това, че през днешния ден те са на върха и трансформират вероятността. И защото нямат доста огромен речник…
- Липсата на просвета става добродетелна.
- Липсата на просвета става по едно и също време господстваща, тъй като е добре показана отпред на институциите, и става добродетелна в степента, в която хората изпитват потребност да бъдат от вярната страна на Империята на положителното и да демонизират - тук става дума за едно чисто религиозно показване - да демонизират своите съперници. Отказват да им свидлив ръката, не им признават статут на минимална легитимност, крайната степен е отричането на правото им да съществуват. Очевидно това е повода, заради която към този момент няма същински диспути, с изключение на между тях. Някой, който мисли нещо, кани трима души, които мислят съвсем същото нещо, и те се срещат, с цел да ударят по тези, които в никакъв случай не канят. Намирам това за тревожно. Разбира се, малко е неприятно да бъдеш остракиран, само че на първо място е доста тревожно, тъй като това е разкъсване с дебатите, каквито имаше в края на ХIХ век, при започване на ХХ век, сред двете войни. Днес има по едно и също време нервност и демонизиране. Именно това считам за изцяло отвратително.
- Очевидно.
- Когато става дума за политик, е доста елементарно. Когато става дума за интелектуалец, за мъдрец и така нататък, най-лесният метод е в никакъв случай да не се цитира нито дума от това, което е написал, даже в случай че е написал доста.
- Омерта, законът на мълчанието.
- Това е законът на мълчанието. Преживях го доста персонално и доста тъкмо - аз пиша отдавна, както казахте написал съм стотина книги. До 1980 година, когато издавах книга, имаше публикация в “Монд ”, “Либерасион ”, “Ла Кроа ”, в главните всекидневници и седмичници, които от време на време бяха доста сериозни, което е обикновено.
- Разбира се.
- И в един миг забелязах, че към този момент няма нищо.
- Вече не говореха за това.
- Не говореха. Тъй като считам, че това, което пиша, не е станало цялостна нелепост или отвратително екстремистко, по-скоро тъкмо противоположното, си споделих, че нещо не е наред. И на първо място виждах, че има цялостен куп създатели, които имаха свободна естрада в “Монд ”, да вземем за пример, каквато и аз имах в избрана ера, и по-късно те изчезнаха, бяха маргинализирани, даже известни хора като починалият социолог Жан Бодрияр, да вземем за пример, той беше малко провокативен; като Филип Мюре. Така че от един избран миг тези хора започнаха “да намирисват ”, не се говореше за тях. Това е пагубно във всяко едно отношение.
- Говорим за този изблик на етикети, за това цунами от етикети. Не се приказва за Y. под предлог, че е краен, че е това или това, че е фашист, консерватор и така нататък. В книгата си цитирате Албер Камю от 1958 година, който написа следното: Една нация “не бива да не помни основанията, които към момента може да има, с цел да се самоуважава. Във всеки случай е рисково да се желае от нея сама да се признае за отговорна и да се посвети на постоянно смирение ”. Албер Камю, 1958 година (Albert CAMUS, Chroniques Algériennes). Не сме ли тъкмо в това през днешния ден?
- Ние се разкайваме изцяло, както знаете. Изглежда откриваме, че историята е трагична и че в историята има велики страници на светлина и мрачни страници. За всички нации. И вместо да кажем “приемам всичко ”, признаваме грешката си обществено. Така че рефренът, мантрата е mea culpa (моя е виновността - бел. пр.). Добре виждаме религиозния генезис на този вид държание, само че кой през днешния ден върви към себеотричане? Не проучване на съвестта, което е нещо доста хубаво, не самооценка, когато е оправдана, а себеотричане, казвайки: “аз съм анатемосан, числя се към анатемосан народ, моите предшественици са правели единствено зло в историята, следователно… ”.
- Това е моята виновност, огромната ми виновност.
- … фантастична виновност. И тук би трябвало да кажа, че не съм от тези, които настояват, че психоанализата нищо не коства. В някои случаи тя е доста скъпа, просто би трябвало да се употребява. И всичко това, тази самоомраза би трябвало да се проучва в психоаналитичен, както и в психиатричен проект, тъй като това е част от живота, която през днешния ден не отчитаме задоволително.
Освен към хората, които явно са неуравновесени, както се споделя през днешния ден при условия, които познавате, има психиатричен взор, които би могъл да се насочи към избрани обстоятелства - приказвам за всички лудости на “будните ” (wokiste), за всички моди, от които хората нищо не схващат, за мъжете с гърди, за дамите с бради, като минем през транссексуалните, трансдженърите и други неща, които от време на време водят до парадокси, които към този момент не са в областта на политиката или идеологията, а в действителност на психиатрията. Понякога човек има възприятието, че е в лудница.
- Вероятно по тази причина сте събрали персоналните си дневници. Казвате и това е доста забавно, тъй като говорите за психоанализа и психиатрия, вие казвате: “Еманюел Макрон декларира, че има огромно предпочитание да досажда на неимунизираните. Коментаторите незабавно се концентрираха върху потребления глагол, до момента в който същинската основна дума е “желание ”, тъй като, в случай че има скандал, той не се дължи на обстоятелството, че президентът е споделил “досаждам ”, а не “да объркам ” или “да им направя живота неосъществим ”, той е в признанието, че умира от предпочитание. Това е един дребен образец за метода, по който се обръща внимание на това, което е без значение, вместо да се интересуваме от това, което е значимо ”. Защо в тази ситуация това е желанието?
- Желанието е движещата мощ, това е вътрешният мотор: “имам предпочитание ”. И в последна сметка се трансформира в девиз: “имам предпочитание за това и това и имам право ”. Това значи, че първо желанието се трансформира в потребност, а по-късно потребността в право, т.е. това е владичество на цялостната индивидуалност. Днес има хора, които ви споделят: “Аз съм мъж, само че се считам за жена. Трябва и вие да ме смятате за жена ”.
- В противоположен случай сте трансфоб.
- Точно по този начин. И в случай че я считам за кобила или крава, имам право да я доя. Тоест субективността желае да завладее обективността. Не се задоволяват да кажат “аз мисля, че… ”, което би било законно, а “ако мисля това за мен, би трябвало да ме смятате за подобен, в противоположен случай ме нападате, унижавате ” и се оказваме пред съда. Тук откриваме психиатричното измерение. Има нещо, което е доста близо до желанието - това е неприязънта. Ницще е написал доста хубави страници за силата на неприязънта като исторически фактор. Току-що преиздадоха “За свалянето на полезностите ” на Макс Шелер (на френски под заглавието L’Homme du ressentiment - бел. пр.), която също е велика кига. Няма да встъпвам в елементи, само че добре виждаме, че желанието, неприязънта, от време на време даже простата злоба имат мощ, каквато не можем да си представим.
- Защо тази злост, тази ненавист и то най-често за неща, които не си костват, стават доктринерски? Вместо да се заемат с същинските проблеми, с същинските хрумвания, със същността, се борят с маловажното?
- Борят се с маловажното, тъй като към този момент не са в положение да създадат разлика сред значимото и това, което е маловажно. Живеем в свят на осведомително общество, в общество на близост, обществените мрежи го ускориха, разшириха го в необикновени пропорции, което докара до такава степен, че и най-малкият здравословен проблем, разказан в обществените мрежи, става международен въпрос. При тези условия не е учудващо, че доминира маловажното. Освен това има хора, обзети от натрапчиви хрумвания, конспиратори, хора, които имат своите мании, фикс-идеи.
Нещо, което ме порази извънредно доста на последните президентски избори - имаше двама финалисти, които се различаваха по всичко, като се изключи едно нещо: и двамата отхвърлиха да разгласят, че са от десницата или от левицата. Първият път, когато виждаме сходна обстановка в политическата история на Петата република, по съразмерен, само че ненапълно огледален метод - и двамата не желаеха да одобряват нито един от тези два етикета. Това не беше маркирано задоволително добре, а то се случва за първи път в историята на Петата република.
- Вярно е, че Марин Льо Пен отхвърляше безусловно етикета “дясна ”.
- За разлика от Земур и в действителност тя надви над него.
- Днес към момента има хора, които разгласяват забавни неща. Има доста, както вдясно, по този начин и вляво. Но смятате ли, че през днешния ден това разединение е сменено, или най-малко заместено, от разцеплението глобалист-суверенист или родолюбец, както предпочитате?
- Може да се каже. Със сигурност от една страна има хора, които се усещат транснационални, които живеят на планета, в която единият ден са в Ню Йорк, на другия в Сен Тропе, на третия в Хонконг, с цел да наблюдават борсата и така нататък От друга страна, има хора, за които това е нещо далечно, които виждат по какъв начин се срутва всичко, което са познавали и от време на време обичали и които се пробват да запазят нещо, тъй като постоянно има произведения, с които се хвалят, че от три века се създават съгласно традицията и така нататък Така че има някаква шизофрения във всичко това. Но бих споделил, че през днешния ден това разединение придобива същинско социологическо измерение и в някои връзки сме очевидци на огромното завръщане на класовата битка.
- Така ли?
- Да, изрично.
- Каква битка и коя класа?
- Фактическото отделяне на елитите, от една страна, на националните съсловия, от друга, подкрепени от междинната секта, която през днешния ден се оказва в развой на отпадане. Гилюи доста добре е изследвал това в своите книги.
- “Периферната Франция ”.
- Има такива, които са горе, и такива, които са долу. Преди политическата игра беше хоризонтална, от едната страна беше десницата, от другата - левицата и имаше курсор, който се движеше сред двете. Това беше доста хоризонтално. Днес главното разединение е отвесно, то е сред народа и елитите. Политическата класа, кастата, в която хората повече не се разпознават и по отношение на която от време на време развиват ужасни усеща, невероятна ненавист.
- Напълно, Ален дьо Беноа, само че преди 200 години това не се ли наричаше духовенството и аристокрацията против третото съсловие?
- Да, само че знаем по какъв начин завърши това.
- Знаете известната фраза на Уорън Бъфет, един от американските милиардери, съсобственик на “Уолмарт ”, който споделя: “Класовата битка се организира, богатите завоюваха ”. Спечелиха ли богатите?
- Мисля, че той сподели: “тя продължава и богатите не престават да я печелят ”. Това е добре, тъй като продължава да се осъвременява.
- Именно, не не престават ли богатите да я печелят и дали тази класова битка в действителност не е била подправена класова битка? В смисъл подобен, че несъмнено, има разлика в класовите разлики, само че всъщност имаме възприятието, че елитите съумяха да отклонят задачите на класовата битка към други цели?
- Несъмнено. Уорън Бъфет е удовлетворен, че неговата класа я завоюва. Но би трябвало да отидем оттатък обособените персони, тъй като постоянно сме склонни да кажем “има богати, или има големци, или има… ”
- 200-те семейства от едно време.
- Да, 200-те семейства, неприятните банкери и така нататък Всъщност това е доста примитивно като метод, тъй като оттатък тях има система, която е системата на демократичния капитализъм, на образуването на капитал, който се свръхнатрупва…
- Но вие сте болшевик, Ален дьо Беноа?!
- Не болшевик, само че вероятно доста марксистки. Другарят Карл Маркс видя някои неща, които не би трябвало да се отхвърлят. Аз никога не съм еретик, вземам своето и когато при някой доктринер или мъдрец открия неща, които са верни, не споделям: “а, не, това не е допустимо ”.
- Не казвате: “той е десен или ляв, няма да го чувам ”.
- Между другото, една скоба, Карл Маркс в никакъв случай не е казвал “аз съм ляв ”, както означи Мишеа, и първите социалисти, Прудон, Сорел, Жюл Валес и така нататък
- Интересно. Ще приказваме незабавно с нашите слушатели.
- Даваме ви думата след тази дребна рекламна пауза, с цел да можете да зададе своите въпроси и да споделите своите наблюдения с Ален дьо Беноа, публицист, мъдрец и есеист, създател на “Вътрешното заточение, персонални дневници ” на издателство “Кризис ”.
- И ето нашите слушатели. Франсоаз от Гар. Добър ден, Франсоаз!
Франсоаз: - Добър ден, Андре, добър ден, Ален, добър ден на вашия посетител! Бих желала да ви кажа, че е извънредно увлекателно през днешния ден и изцяло споделям неговия разбор. Бих желала да знам, във връзка с обстановката, в която се намираме, необразоваността, която е на власт, както той сподели доскоро, дали има опция от страна на интелектуалците, на създателите, тъй като когато виждам всички нелепи пози, които някои хора на изкуството и интелектуалци заемат, или стадното възприятие или съвсем цялостната липса на реакция на протичащото се през днешния ден, дали той счита, че интелектуалецът или философът може да изиграе някаква роля в днешното общество? Защото аз съм малко обезверена, той като виждайки това, си мисля за Зола, несъмнено, това беше друга ера, когато той написа “Аз упреквам ”, или когато Пикасо е рисува “Герника ”, само че си споделям: не е допустимо!
- Благодаря! Във всеки случай доста добър въпрос, Франсоаз! Каква роля имат днешните интелектуалци и хората на изкуството?
Ален дьо Беноа: - Наистина тази слушателка слага доста добър въпрос. Тя приказва за Зола, само че знае, че не сме в епохата на Зола и че великата ера на интелектуалците, епохата, в която те бяха представителите на безгласните, моралните престижи, завърши. Дори единствено тъй като говореше от университетската катедра, която след това изцяло потъна. Дали интелектуалците могат към момента да играят роля? Да, по този начин считам, само че каква е тяхната роля? Според мен ролята на един интелектуалец не е да подрежда сложни за схващане фрази, а да помогне на хората да обмислят смисъла на историческия миг, в който живеят. Тоест да придобият мисловно, идеологическо, философско обучение, което им разрешава да видят моментните нещав вероятност, вместо да бъдат като мухите, които се пробват да минат от другата страна стъклото, само че не схващат, че би трябвало малко да заобикалят.
Говорите и за хората на изкуството, при тях е малко друго, тъй като те не желаят да изгубят публиката си, не желаят да вървят против течението, тъй като знаят, че това ще им навлече неприятности - това беше правилно преди войната, беше правилно по време на Окупацията, правилно е и през днешния ден. Повечето хора на изкуството…
- Са внимателни.
- Следват посока напразно.
- Вярно е.
- Благодаря, Франсоаз. И добър ден на Сезар от Байон!
Сезар: - Добър ден, Андре, добър ден, Ален дьо Беноа, добър ден и на слушателите! Много се веселя, че се приказва по тази тематика за объркването и за десницата, и за левицата, тъй като това от дълго време ме интересува. Ще кажа две неща и след това ще ми кажете какво мислите. Първият въпрос не е най-важният, само че желая да го кажа. Това е концепцията за осмиването на десницата и на левицата, а вторият въпрос е за обединяването на голистите и прогресистите. Първо, желая да кажа, че всички имаме лява и дясна ръка и не може да се отреже нито едната от двете. Така че сливането на десницата и на левицата е напълно неуместно. Когато се занимаваш с политика, би трябвало умееш да правиш компромис. Бих желал вашето мнение. Има доста хора, които през днешния ден ценят голизма, всички приказват за голизъм. И в същото време доста хора, най-вече младите, приказват за прогресизъм - тази концепция, не безусловно “уокистка ”, а да бъдеш по-непредубеден, усилване на антирасизма и изключително на екологията. Често виждам в голизма нещо съществено, благосклонната страна и нейното отношение към порядъчността. Ален дьо Беноа сподели, че има борба, която е отвесна, и аз съм изцяло склонен. Днес има едно отношение, което не е ляво или дясно, а е отношение на пристойност и здравомислие на фона на корупцията, лъжата и нелепостта.
Ален дьо Беноа: - Много небрежно: това е хубава тирада, само че би трябвало ясно да се види, че коренът на уокизма (wokisme) е прогресизмът, от позиция на историята на концепциите. Съюзът е нещо хубаво, само че съюзът не се построява нереално. Има неща, които могат да се обединят, тъй като техните убеждения, тяхната философия, тяхната идея за индивида и обществото могат да се съгласуват с друго семейство. Но в други случай не се синхронизират. Либералите имат една идея за индивида, която е друга от тази на консерваторите, на традиционалистите. И с това ще приключва: вместо да се търси съюз, към който всички се стремят, само че не намират, значимото е по-скоро да се види кои са главните тематики на една ера и къде e историческата динамичност, тъй като това ни споделя доста за момента, в който се намираме.
- Напълно. Мисля, че в действителност би трябвало да излезем, както вие самият казахте, от тези етикети “дясно ”- “ляво ” и да забележим тематиките, които ни сплотяват. От тази позиция Сезар е изцяло прав. И бих споделил, че 55-60% от популацията на Франция биха могли да се обединят по избрани тематики, в случай че тези хора надмогнат егото си. Но това е друга история.
- Това е и проблем на речника, тъй като доста думи, които използваме, към този момент не значат доста, те са изтъркани, всеки ги употребява в друг смисъл и това не улеснява разбирателството в дебатите.
- Трябва да се почисти речника.
- Преди всичко би трябвало да спрем с етикетите. Мисля, че етикетите са потребни за бурканчетата с конфитюр. Много по-добре е да знаем какво е наличието на една концепция, не нейното име, а наличието ѝ.
- Предаването ни е към своя край. Благодаря ви доста, Ален дьо Беноа! Припомням, че вие сте публицист, мъдрец, есеист и издадохте “Вътрешното заточение, персонални дневници ” в издателство “Кризис ”. Благодаря ви, че приехте поканата ни!
Свързани публикации:
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ