Как се живее, когато баща ти е Ален Делон
Автобиографичната книга " По здрач. Моят живот в семейство Делон " на Антони Делон - първороден наследник на световноизвестния френски артист Ален Делон, излезе на български, заяви издателство " Ентусиаст ". Преводът от френски език е на Силвия Колева.
" Антони Делон повдига завесата над персоналния си живот и среща читателите със своето семейство. " По здрач " разкрива всичко това, което се случва, откакто микрофоните са спрени и прожекторите - изгасени. Антони Делон показва разтърсващата история за своето детство, за заболяването на майка си Натали и по какъв начин се живее като наследник на една от най-големите митове в международното кино ", описват от " Ентусиаст ".
Въпросите, които си задава Антони Делон, са универсални: Как се превъзмогват страховете и разочарованията и по какъв начин се лекуват раните? Как се излиза от модела на едно семейство, в което любовта става първа жертва и това се повтаря от потомство на потомство? И по какъв начин в последна сметка се става същински мъж, по какъв начин се резервира достолепието и по какъв начин се устоява на тестванията на ориста? Защото, с цел да дадеш амнистия, би трябвало първо да проявиш схващане и да намериш пътя към салдото и обичта в връзките с най-близките на сърцето ти хора. " Този автобиографичен разказ не е нито споразумяване на сметки, нито съкровен дневник ", споделят от списание " Elle ". " Това е историята на един мъж на 57 години, който е отделил време да проучва раните си, породени от едно семейство, в което любовта мъчно си е проправяла път. "
Антони Делон е френско-американски артист, роден на 30 септември 1964 година Майка му е легендата на френското кино Натали Делон. Неговата кариера стартира в средата на 80-те години и той бързо набира огромна известност в международен мащаб. Най-известен е с функциите си в сантиментални френски филми и сериали.
Из " По здрач " от Антони Делон
По здрач: Моят живот в семейство ДелонС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В дните, в които ни избягваше, татко ми ставаше недопечен и неотстъпчив, и то за дреболии. Като да вземем за пример историята с вилицата. Един ден седяхме на масата и аз правех неумели придвижвания, до момента в който се хранех.
- Човек сервира вилицата към устата си, а не противоположното! - подсети ми той два или три пъти.
Внезапно се разгневи, сграбчи чинията ми и я изхвърли през отворения прозорец, а след това изрева:
- Върви в стаята си!
Когато обедът свърши, братовчедите ми побързаха да дойдат при мен, само че в същото време татко ми, превзет от демони, се появи с колосален кожен бич. По подигравка на ориста бе от кино лентата " Зоро ". Бях лежащ на леглото и разбрах какво ще последва. Свих се на кълбо, с цел да смекча ударите, които се сипеха върху мен. Не мисля, че ме е удрял в действителност, тъй като не помня да съм изпитал физическа болежка, само че пък думите му оставяха белези, които нямаше да заздравеят дълго.
- Та аз не удрям даже кучетата си с този бич! - крещеше ми той сред два удара.
Години наред това изречение кънтеше в главата ми и си задавах хиляди въпроси, най-болезненият от които бе: " Изпитва ли той любов към мен? ". А дали самият аз се обичам задоволително?
На 56 години съм, а още нямам отговор на този въпрос, пък и някои събития в персоналния ми живот през последните години още веднъж ме извършиха със подозрения. Тялото може да се трансформира в оръжие, само че същото могат да сторят и думите. Не знам кое от тях оставя повече следи.
Понякога и мен ме залива същата вълна от яд и ме заслепява. В младежките си години постоянно имах предпочитание да се удрям. А по-късно вълната се прояви с още по-разрушителна мощ в връзките ми с по-голямата ми щерка Лу, само че в никакъв случай не позволих да вземе превъзходство над мен. Любовта и уважението, които изпитвам към децата си, постоянно са били по-силни.
Научих се да се самонаблюдавам, да деля съзнанието си на две елементи, тъй че едната да е постоянно будна. Реших в никакъв случай да не преминавам границата, оттатък която щях да се поддам на мъчителния си яд. Естествено, той щеше да ми донесе облекчение и да разтовари напрежението. Само че, откакто изпиеше на един мирис чашата с вода, мозъкът ми още веднъж щеше да " ожаднее ", щеше да изиска отново да утоли жаждата си и щеше да е подготвен за следващия унищожителен оргазъм. Успях да печеля борбата. Сега съм по-устойчив и съумявам да преодолея в зародиш поривите на раздразнението си.
През същото лято още една преживелица раздруса ваканцията ни и насмалко да провокира заминаването на вуйна, чичо и братовчедите ми - цялото семейство Отваер, за Ница. Имах неприятния табиет, който не съм изгубил и до през днешния ден, да греша с пръст в сладкишите, с цел да ги опитам. През оня ден някакъв другар се бе отбил да ни види и бе донесъл за десерт бадемов сладкиш. Като минавах през кухнята, не можах да устоя на изкушението и пъхнах показалеца си в тестото.
- Кой пъхна пръста си в сладкиша? - попита татко ми, до момента в който сядахме на масата.
Беше гневен. Всички знаеха за тази моя уязвимост, в това число и той, тъй като имаше същата. Аз си замълчах. Тогава се развихри стихия, която нарекох " Душѝгейт ".
- Докато виновникът не си признае, всички сте осъдени. Всеки ще бъде самичък в стая.
Останахме по стаите си цели два дни. Не желаех да си призная. Безкрайните визити на Мирей не дадоха резултат, само че след двадесет и четири часа на вуйна Луизет ѝ писна от Делон-баща и неговия дебелоглав.
- Стига толкоз! Това са деца! Толкова звук за някакъв си сладкиш! Или комедията ще свърши, или си отпътуваме за Ница, а това значи завършек на ваканцията...
Тогава Мими още веднъж пристигна да приказва с мен. За да спася ваканцията на братовчедите, отстъпих. Баща ми, който бяха уведомили за решението ми, седеше тържествено в хола зад грамадната четириметрова маса и навъсен чакаше виновника. Знаеше, че не би трябвало да ми се кара доста, тъй като вуйна ми го бе предизвестила: " Ако детето го отнесе, си тръгваме! ". Признах си и той благоволи да ми каже:
- Не можа ли да си признаеш по-рано, а цели два дни побърка и изтормози всички?
" Ами ти, ти не ни ли побърка? ", помислих си аз.
Искаше ми се да го кажа на всеослушание, само че единствено се завъртях на пети и безмълвно напуснах хола.
След като навърших 10 години (според татко ми на тази възраст към този момент бях мъж), той се опита неведнъж да ме пречупи. Не считам, че е желал да ме смачка, макар че всичките му маневри сякаш бяха с тази цел. Не, по-скоро се стремеше да ме подчини на волята си. Също като при вълците, когато глутницата би трябвало да се подчини на лидера. Само че умишлено или не, той съсипваше душeвността ми. В детството си е бил отхвърлян от родителите си и не е получавал обич. Сега възпроизвеждаше претърпените контузии със собствен личен жанр.
Една вечер бяхме сами в Душѝ с приятеля на татко ми Пиеро и не знам по какъв начин диалогът стигна до случки с хора, нападнати от акули. Тогава несъмнено съм бил на не повече от 12 години. За да му потвърдя обичта си, споделих:
- Знаеш ли, баща, в случай че те атакуван акули, ще се гмурна във водата, с цел да те спася!
Очаквах да ми каже: " Благодаря, синко! ", само че вместо това той отсече:
- Амиии?! Не приказва нелепости! Знаеш ли каква храброст е нужна за това?
Гневът го бе превзел още веднъж...
- Докажи ми, че имаш топки! Направи един кръг към езерото в тъмното... Хайде! - изкрещя ми той.
Спомням си по какъв начин Пиеро се намеси в моя отбрана и му сподели с корсиканския си акцент: " Ей, Ален, остави детето на мира... ".
Баща ми знаеше сигурно, че се багра от тъмното. А на всичкото от горната страна езерото бе на триста метра от къщата, до гората. Заемаше цели пет хектара и с цел да го обиколя, ми трябваха най-малко двадесет и пет минути. Бе през зимата и нощта бе доста тъмна. Опитах да се измъкна и Пиеро ме поддържа, само че на вятъра. Все отново татко ми благоволи да ми отпусне дребен бонус. Позволи ми да взема със себе си нашето куче Маша. То бе от Шар планина в тогавашна Югославия. Светлините на другия завършек на езерото бяха съзнателно угасени. Въпреки наличието на Маша, изпитвах боязън. Представях си всевъзможни създания, които излизат от гората, с цел да ме заколят или отвлекат.
" Какво ли ще направи тогава Маша? ", питах се аз.
Ален Делон. Ангел и хулиганС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Така или другояче, с времето татко ми въпреки всичко съумя да реализира нещо: привикнах със страха. Разбира се, дейностите му биха могли да дадат и различен резултат: да стигна до извода, че не ме обича и по този начин да унищожи част от мен. Изпитвах сходни подозрения, само че размишлявайки, стигнах до извода, че ме е желал повече от всичко на света, и до развода си, когато съм бил четиригодишен, ме е обичал като никой различен с онази пламенна обич, присъщата за младостта.
Добре си спомнях погледа му и ръцете му, които ме прегръщаха по време на следобедния ни сън. Спомнях си и миризмата му. Тя се бе просмукала в клетките ми, действаше ми като лампата на кучето на Павлов и когато дойдеше моментът, някой ден, тя щеше да ми подсети, че любовта му към мен е съществувала.
Фотогалерия: Секссимволът на европейското кино Ален Делон на 85
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" Антони Делон повдига завесата над персоналния си живот и среща читателите със своето семейство. " По здрач " разкрива всичко това, което се случва, откакто микрофоните са спрени и прожекторите - изгасени. Антони Делон показва разтърсващата история за своето детство, за заболяването на майка си Натали и по какъв начин се живее като наследник на една от най-големите митове в международното кино ", описват от " Ентусиаст ".
Въпросите, които си задава Антони Делон, са универсални: Как се превъзмогват страховете и разочарованията и по какъв начин се лекуват раните? Как се излиза от модела на едно семейство, в което любовта става първа жертва и това се повтаря от потомство на потомство? И по какъв начин в последна сметка се става същински мъж, по какъв начин се резервира достолепието и по какъв начин се устоява на тестванията на ориста? Защото, с цел да дадеш амнистия, би трябвало първо да проявиш схващане и да намериш пътя към салдото и обичта в връзките с най-близките на сърцето ти хора. " Този автобиографичен разказ не е нито споразумяване на сметки, нито съкровен дневник ", споделят от списание " Elle ". " Това е историята на един мъж на 57 години, който е отделил време да проучва раните си, породени от едно семейство, в което любовта мъчно си е проправяла път. "
Антони Делон е френско-американски артист, роден на 30 септември 1964 година Майка му е легендата на френското кино Натали Делон. Неговата кариера стартира в средата на 80-те години и той бързо набира огромна известност в международен мащаб. Най-известен е с функциите си в сантиментални френски филми и сериали.
Из " По здрач " от Антони Делон
В дните, в които ни избягваше, татко ми ставаше недопечен и неотстъпчив, и то за дреболии. Като да вземем за пример историята с вилицата. Един ден седяхме на масата и аз правех неумели придвижвания, до момента в който се хранех.
- Човек сервира вилицата към устата си, а не противоположното! - подсети ми той два или три пъти.
Внезапно се разгневи, сграбчи чинията ми и я изхвърли през отворения прозорец, а след това изрева:
- Върви в стаята си!
Когато обедът свърши, братовчедите ми побързаха да дойдат при мен, само че в същото време татко ми, превзет от демони, се появи с колосален кожен бич. По подигравка на ориста бе от кино лентата " Зоро ". Бях лежащ на леглото и разбрах какво ще последва. Свих се на кълбо, с цел да смекча ударите, които се сипеха върху мен. Не мисля, че ме е удрял в действителност, тъй като не помня да съм изпитал физическа болежка, само че пък думите му оставяха белези, които нямаше да заздравеят дълго.
- Та аз не удрям даже кучетата си с този бич! - крещеше ми той сред два удара.
Години наред това изречение кънтеше в главата ми и си задавах хиляди въпроси, най-болезненият от които бе: " Изпитва ли той любов към мен? ". А дали самият аз се обичам задоволително?
На 56 години съм, а още нямам отговор на този въпрос, пък и някои събития в персоналния ми живот през последните години още веднъж ме извършиха със подозрения. Тялото може да се трансформира в оръжие, само че същото могат да сторят и думите. Не знам кое от тях оставя повече следи.
Понякога и мен ме залива същата вълна от яд и ме заслепява. В младежките си години постоянно имах предпочитание да се удрям. А по-късно вълната се прояви с още по-разрушителна мощ в връзките ми с по-голямата ми щерка Лу, само че в никакъв случай не позволих да вземе превъзходство над мен. Любовта и уважението, които изпитвам към децата си, постоянно са били по-силни.
Научих се да се самонаблюдавам, да деля съзнанието си на две елементи, тъй че едната да е постоянно будна. Реших в никакъв случай да не преминавам границата, оттатък която щях да се поддам на мъчителния си яд. Естествено, той щеше да ми донесе облекчение и да разтовари напрежението. Само че, откакто изпиеше на един мирис чашата с вода, мозъкът ми още веднъж щеше да " ожаднее ", щеше да изиска отново да утоли жаждата си и щеше да е подготвен за следващия унищожителен оргазъм. Успях да печеля борбата. Сега съм по-устойчив и съумявам да преодолея в зародиш поривите на раздразнението си.
През същото лято още една преживелица раздруса ваканцията ни и насмалко да провокира заминаването на вуйна, чичо и братовчедите ми - цялото семейство Отваер, за Ница. Имах неприятния табиет, който не съм изгубил и до през днешния ден, да греша с пръст в сладкишите, с цел да ги опитам. През оня ден някакъв другар се бе отбил да ни види и бе донесъл за десерт бадемов сладкиш. Като минавах през кухнята, не можах да устоя на изкушението и пъхнах показалеца си в тестото.
- Кой пъхна пръста си в сладкиша? - попита татко ми, до момента в който сядахме на масата.
Беше гневен. Всички знаеха за тази моя уязвимост, в това число и той, тъй като имаше същата. Аз си замълчах. Тогава се развихри стихия, която нарекох " Душѝгейт ".
- Докато виновникът не си признае, всички сте осъдени. Всеки ще бъде самичък в стая.
Останахме по стаите си цели два дни. Не желаех да си призная. Безкрайните визити на Мирей не дадоха резултат, само че след двадесет и четири часа на вуйна Луизет ѝ писна от Делон-баща и неговия дебелоглав.
- Стига толкоз! Това са деца! Толкова звук за някакъв си сладкиш! Или комедията ще свърши, или си отпътуваме за Ница, а това значи завършек на ваканцията...
Тогава Мими още веднъж пристигна да приказва с мен. За да спася ваканцията на братовчедите, отстъпих. Баща ми, който бяха уведомили за решението ми, седеше тържествено в хола зад грамадната четириметрова маса и навъсен чакаше виновника. Знаеше, че не би трябвало да ми се кара доста, тъй като вуйна ми го бе предизвестила: " Ако детето го отнесе, си тръгваме! ". Признах си и той благоволи да ми каже:
- Не можа ли да си признаеш по-рано, а цели два дни побърка и изтормози всички?
" Ами ти, ти не ни ли побърка? ", помислих си аз.
Искаше ми се да го кажа на всеослушание, само че единствено се завъртях на пети и безмълвно напуснах хола.
След като навърших 10 години (според татко ми на тази възраст към този момент бях мъж), той се опита неведнъж да ме пречупи. Не считам, че е желал да ме смачка, макар че всичките му маневри сякаш бяха с тази цел. Не, по-скоро се стремеше да ме подчини на волята си. Също като при вълците, когато глутницата би трябвало да се подчини на лидера. Само че умишлено или не, той съсипваше душeвността ми. В детството си е бил отхвърлян от родителите си и не е получавал обич. Сега възпроизвеждаше претърпените контузии със собствен личен жанр.
Една вечер бяхме сами в Душѝ с приятеля на татко ми Пиеро и не знам по какъв начин диалогът стигна до случки с хора, нападнати от акули. Тогава несъмнено съм бил на не повече от 12 години. За да му потвърдя обичта си, споделих:
- Знаеш ли, баща, в случай че те атакуван акули, ще се гмурна във водата, с цел да те спася!
Очаквах да ми каже: " Благодаря, синко! ", само че вместо това той отсече:
- Амиии?! Не приказва нелепости! Знаеш ли каква храброст е нужна за това?
Гневът го бе превзел още веднъж...
- Докажи ми, че имаш топки! Направи един кръг към езерото в тъмното... Хайде! - изкрещя ми той.
Спомням си по какъв начин Пиеро се намеси в моя отбрана и му сподели с корсиканския си акцент: " Ей, Ален, остави детето на мира... ".
Баща ми знаеше сигурно, че се багра от тъмното. А на всичкото от горната страна езерото бе на триста метра от къщата, до гората. Заемаше цели пет хектара и с цел да го обиколя, ми трябваха най-малко двадесет и пет минути. Бе през зимата и нощта бе доста тъмна. Опитах да се измъкна и Пиеро ме поддържа, само че на вятъра. Все отново татко ми благоволи да ми отпусне дребен бонус. Позволи ми да взема със себе си нашето куче Маша. То бе от Шар планина в тогавашна Югославия. Светлините на другия завършек на езерото бяха съзнателно угасени. Въпреки наличието на Маша, изпитвах боязън. Представях си всевъзможни създания, които излизат от гората, с цел да ме заколят или отвлекат.
" Какво ли ще направи тогава Маша? ", питах се аз.
Така или другояче, с времето татко ми въпреки всичко съумя да реализира нещо: привикнах със страха. Разбира се, дейностите му биха могли да дадат и различен резултат: да стигна до извода, че не ме обича и по този начин да унищожи част от мен. Изпитвах сходни подозрения, само че размишлявайки, стигнах до извода, че ме е желал повече от всичко на света, и до развода си, когато съм бил четиригодишен, ме е обичал като никой различен с онази пламенна обич, присъщата за младостта.
Добре си спомнях погледа му и ръцете му, които ме прегръщаха по време на следобедния ни сън. Спомнях си и миризмата му. Тя се бе просмукала в клетките ми, действаше ми като лампата на кучето на Павлов и когато дойдеше моментът, някой ден, тя щеше да ми подсети, че любовта му към мен е съществувала.
Фотогалерия: Секссимволът на европейското кино Ален Делон на 85 Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ