Мемоарите на принц Хари излизат на български
Автобиографичната книга на принц Хари - член на английското кралско семейство, излиза на български език, заяви издателство " Рива ". " Резервният " ( " Spare: by Prince Harry, The Duke of Sussex " ). Интимните разкрития, които прави по-малкият наследник на крал Чарлз III, бяха посрещнати с голям интерес както от пресата, по този начин и от читателите.
Българското издание ще се популяризира в книжарниците от 25 април.
Принц Хари е роден на 15 септември 1984 година Преломен миг в живота му е гибелта на майка му, принцеса Даяна, през 1997 година Една от най-смразяващите фотоси на XX в., която обикаля света, е на две дребни момчета, двама принцове, вървящи зад ковчега на майка си. От този миг двамата братя са непрестанно във фокуса на медиите.
Хари получава солидно обучение, минава и през военно образование в Кралската военна академия " Сандхърст ". Изпълнявал е бойни задачи в Афганистан. Уволнява се от армията през юни 2015 година Връзката му с американската актриса Меган Маркъл и последвалия им брак стават " плячка " за жълтите медии.
" Наблюдавайки тъгите на брачната половинка си и опасността за сигурността и психическото здраве на двама им, Хари напуща родината си. От епохи малко на брой са се осмелявали да избягат от кралското семейство. Всъщност последният, който е опитал, е майка му. За първи път принц Хари споделя личната си история и разказва житейския си път с неподправена и решителна откровеност. " Резервният " е преломна книга, изпълнена с прозорливост, признание, самооценка и заслужена мъдрост за безконечното превъзходство на любовта над скръбта ", се споделя в анотацията на българския издател.
" Дневник " разгласява фрагмент от " Резервният ", възложен особено на редакцията от издателство " Рива ".
Из " Принц Хари. Резервният "
Принц Хари. РезервниятС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Пристигна прабаба ми. Скочих и ѝ подадох ръка. Винаги ѝ подавах ръка - тате ме беше дресирал - обаче довечера видях, че ган-ган в действителност има потребност от помощ. Тъкмо бе отпразнувала 100 и първия си рожден ден и изглеждаше нежна.
Обаче си беше все по този начин напета. Спомням си, че беше облечена напълно в синьо. Синя жилетка, синя пола от тартан, синя шапка. Синьото беше обичаният ѝ цвят.
Помоли за мартини. След момент някой ѝ подаде бокал с джин. Гледах по какъв начин си пийва, като ловко заобикаля лимоните, плаващи по повърхността, и импулсивно взех решение да се причисля. Никога не бях пил коктейл пред фамилията си, тъй че това щеше да бъде събитие. Своеобразен протест.
Безсмислен протест, както се оказа. Никого не го беше грижа. Никой не видя. Освен ган-ган. За миг се ококори, като ме видя да се върша на огромен с джин и тоник в ръка.
Седнах до нея. Разговорът ни стартира с оживени майтапи, само че последователно прерасна в нещо по-дълбоко. В непосредственост. Ган-ган в действителност си говореше с мен довечера, фактически ме слушаше. Не можех да допускам. Зачудих се за какво. Дали поради джина? Или поради четирите инча, с които бях пораснал от предишното лято? С шестте си фута към този момент бях един от най-високите членове на фамилията. И защото ган-ган от своя страна се бе смалила, се извисявах над нея.
Де да помнех тъкмо защо сме си приказвали. Иска ми се да ѝ бях задал повече въпроси и да си бях водил бележки. Тя бе военновременната кралица. Бе живяла в Бъкингамския замък, до момента в който бомбите на Хитлер са се сипели от небето. (Девет директни попадения върху двореца.) Бе вечеряла с Чърчил - военновременния Чърчил.
Навремето и тя самата е била сладкодумна като него. Беше станала известна с изявлението си, че колкото и да се влошат нещата, в никакъв случай не би напуснала Англия - и поради това хората я обожаваха. Аз я обожавах. Обичах страната си и изказването, че в никакъв случай не би я напуснала, ми се струваше превъзходно.
Тя, естествено, беше прословута и с други свои изявления. Беше израснала в друга ера и се бе радвала на кралската си купа по метод, който за някои хора е бил неприличен. Не съм бил очевидец на тези събития. Тя беше моята ган-ган. Бе родена три години преди изобретяването на самолета, а на стотния си рожден ден още свиреше на бонго. Хвана ръката ми като че ли съм рицар, прибрал се от война, и ми заприказва с обич, с възприятие за комизъм и - в тази вълшебна вечер - с почитание.
Иска ми се да я бях попитал за брачна половинка ѝ, крал Джордж VI, който е умрял рано. Или пък за зет ѝ, крал Едуард VIII, който споделят, че ненавиждала. Той се отказал от Короната поради една обич. Ган-ган вярваше в любовта, само че за нея нищо не беше по-важно от Короната. Говори се също, че мразела избраницата му.
Иска ми се да я бях попитал за далечните ѝ предшественици от Гламис, дома на Макбет.
Беше видяла доста, знаеше доста, можеше да науча доста от нея, обаче, не бях задоволително зрял,въпреки растежа си, нито задоволително самоуверен, макар джина.
Само че я разсмях. Обикновено тате се заемаше с това - имаше заложба да гъделичка възприятието ѝ за комизъм. Нея обичаше най-вече на света. Спомням си, че ни хвърли няколко погледа и изглеждаше удовлетворен, че съм съумял по този начин да разсмея обичания му човек.
По едно време описах на ган-ган за Али Джи, героя на Саша Барон Коен. Научих я да споделя " Буякаша! " и ѝ демонстрирах по какъв начин да пляска с пръсти като Саша. Тя не разбираше, нямаше визия защо приказвам, само че доста се забавляваше в опитите си да пляска и да споделя думата. Заливаше се от смях при всяко повтаряне на думата буякаша, а останалите се усмихваха. Това ме радваше и вълнуваше. Чувствах се като част от нещата.
Това беше фамилията ми, в което - най-малко за една вечер - имах отличителна роля.
И тази роля, най-малко един път, не беше на Немирния.
Принц Хари: Някои членове на кралското семейство си легнаха с дявола
***
Повечето бойци не могат да кажат какъв брой тъкмо смърти имат на сметката си. В условия на борба постоянно се стига до безразборна пукотевица. Но в епохата на апачитата и преносимите компютри всичко, което направих по времето на двете си задачи, бе записано, в това число и точното време. Винаги знаех какъв брой противников бойци съм умъртвил. И ми се струваше жизненоважно в никакъв случай да не тичам от числата. Сред нещата, които научих в армията, отчетността е едно от най-съществените.
Ето и моето число: двайсет и пет. Не че ми носи някакво задоволство, само че и не се срамя от него.
Естествено, бих предпочел това да не участва във военната ми биография, нито в паметта ми, само че още повече ми се желае да пребивавам в свят без талибани и без война. И даже за спорадичнен идеалист като мен някои неща от действителността са просто неизменими.
В книгата си принц Хари споделя, че Уилям го съборил на пода в спор за Меган Маркъл
***
През 2007 година Англия беше на полуфинал на Световната купа по ръгби. Никой не го очакваше, нито вярваше, че този път Англия има каквито и да е качества - а в този момент бяха на косъм от това да завоюват шампионата. Милиони британци бяха понесени във вихъра на ръгбито - включително и аз.
Затова когато ме поканиха да участвам на полуфинала през октомври, не се поколебах. Приех неотложно.
Като бонус полуфиналът се състоя в Париж - град, който до този миг не бях посещавал.
От Световната купа ми изпратиха водач, а първата вечер в Града на светлините го попитах дали знае тунела, в който майка ми
В огледалото виждах по какъв начин очите му се уголемяват.
Беше ирландец с благо намерено лице, по което ясно се четяха мислите му: " Мамка му, какво се случва? Не си го представях по този начин. "
- Тунелът се назовава " Пон дьо л`Алма " - споделих му.
- Да, да. - Знаеше го.
- Искам да мина през него.
- Искате да минете през тунела?
- И по-точно с шейсет и пет благи в час.
- Шейсет и пет?
- Да.
Скоростта, с която съгласно полицията се е движела колата на мама сега на злополуката. Не със 100 и двайсет благи в час, както медиите твърдяхаотначало.
Шофьорът погледна към пасажерската седалка. Били Скалата кимна съществено. " Да го създадем ". Били добави, че в случай че водачът в миналото кажел на някого какво сме поискали от него, сме щели да го намерим и щял да си заплати скъпо.
Шофьорът кимна също толкоз тежко.
Тръгнахме да се провираме през трафика и минахме около " Риц ", където в онази августовска вечер мама е вечеряла с приятеля си за последно. Стигнахме до тунела. Забързахме напред и минахме през бабуната при входа му, за която се приказва, че извадила маминия мерцедес от строя.
Но тя беше нищо и никаква бабунка. Едва я усетихме.
С навлизането на колата в тунела аз се наведох напред и започнах да следя по какъв начин светлината добива воднисто оранжев нюанс, по какъв начин колоните проблясват около нас. Броих ги, броих и ударите на сърцето си и след няколко секунди излязохме от другата страна.
Истинската Даяна: Откровената история на най-обичаната принцесаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Облегнах се. Прошепнах:
- Това ли беше всичко? Нищо работа. Просто тунел.
Винаги си го бях представял като някакъв подъл проход, рисков самичък по себе си, а беше единствено един елементарен пай и напълно прав тунел.
- Няма причина човек да загине тук.
Шофьорът и Били Скалата не дадоха отговор.
Погледнах през прозореца:
- Пак.
Шофьорът се взря в мен през огледалото.
- Пак?
- Да. Ако обичате.
Минахме повторно.
- Това е задоволително. Благодаря.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Българското издание ще се популяризира в книжарниците от 25 април.
Принц Хари е роден на 15 септември 1984 година Преломен миг в живота му е гибелта на майка му, принцеса Даяна, през 1997 година Една от най-смразяващите фотоси на XX в., която обикаля света, е на две дребни момчета, двама принцове, вървящи зад ковчега на майка си. От този миг двамата братя са непрестанно във фокуса на медиите.
Хари получава солидно обучение, минава и през военно образование в Кралската военна академия " Сандхърст ". Изпълнявал е бойни задачи в Афганистан. Уволнява се от армията през юни 2015 година Връзката му с американската актриса Меган Маркъл и последвалия им брак стават " плячка " за жълтите медии.
" Наблюдавайки тъгите на брачната половинка си и опасността за сигурността и психическото здраве на двама им, Хари напуща родината си. От епохи малко на брой са се осмелявали да избягат от кралското семейство. Всъщност последният, който е опитал, е майка му. За първи път принц Хари споделя личната си история и разказва житейския си път с неподправена и решителна откровеност. " Резервният " е преломна книга, изпълнена с прозорливост, признание, самооценка и заслужена мъдрост за безконечното превъзходство на любовта над скръбта ", се споделя в анотацията на българския издател.
" Дневник " разгласява фрагмент от " Резервният ", възложен особено на редакцията от издателство " Рива ".
Из " Принц Хари. Резервният "
Пристигна прабаба ми. Скочих и ѝ подадох ръка. Винаги ѝ подавах ръка - тате ме беше дресирал - обаче довечера видях, че ган-ган в действителност има потребност от помощ. Тъкмо бе отпразнувала 100 и първия си рожден ден и изглеждаше нежна.
Обаче си беше все по този начин напета. Спомням си, че беше облечена напълно в синьо. Синя жилетка, синя пола от тартан, синя шапка. Синьото беше обичаният ѝ цвят.
Помоли за мартини. След момент някой ѝ подаде бокал с джин. Гледах по какъв начин си пийва, като ловко заобикаля лимоните, плаващи по повърхността, и импулсивно взех решение да се причисля. Никога не бях пил коктейл пред фамилията си, тъй че това щеше да бъде събитие. Своеобразен протест.
Безсмислен протест, както се оказа. Никого не го беше грижа. Никой не видя. Освен ган-ган. За миг се ококори, като ме видя да се върша на огромен с джин и тоник в ръка.
Седнах до нея. Разговорът ни стартира с оживени майтапи, само че последователно прерасна в нещо по-дълбоко. В непосредственост. Ган-ган в действителност си говореше с мен довечера, фактически ме слушаше. Не можех да допускам. Зачудих се за какво. Дали поради джина? Или поради четирите инча, с които бях пораснал от предишното лято? С шестте си фута към този момент бях един от най-високите членове на фамилията. И защото ган-ган от своя страна се бе смалила, се извисявах над нея.
Де да помнех тъкмо защо сме си приказвали. Иска ми се да ѝ бях задал повече въпроси и да си бях водил бележки. Тя бе военновременната кралица. Бе живяла в Бъкингамския замък, до момента в който бомбите на Хитлер са се сипели от небето. (Девет директни попадения върху двореца.) Бе вечеряла с Чърчил - военновременния Чърчил.
Навремето и тя самата е била сладкодумна като него. Беше станала известна с изявлението си, че колкото и да се влошат нещата, в никакъв случай не би напуснала Англия - и поради това хората я обожаваха. Аз я обожавах. Обичах страната си и изказването, че в никакъв случай не би я напуснала, ми се струваше превъзходно.
Тя, естествено, беше прословута и с други свои изявления. Беше израснала в друга ера и се бе радвала на кралската си купа по метод, който за някои хора е бил неприличен. Не съм бил очевидец на тези събития. Тя беше моята ган-ган. Бе родена три години преди изобретяването на самолета, а на стотния си рожден ден още свиреше на бонго. Хвана ръката ми като че ли съм рицар, прибрал се от война, и ми заприказва с обич, с възприятие за комизъм и - в тази вълшебна вечер - с почитание.
Иска ми се да я бях попитал за брачна половинка ѝ, крал Джордж VI, който е умрял рано. Или пък за зет ѝ, крал Едуард VIII, който споделят, че ненавиждала. Той се отказал от Короната поради една обич. Ган-ган вярваше в любовта, само че за нея нищо не беше по-важно от Короната. Говори се също, че мразела избраницата му.
Иска ми се да я бях попитал за далечните ѝ предшественици от Гламис, дома на Макбет.
Беше видяла доста, знаеше доста, можеше да науча доста от нея, обаче, не бях задоволително зрял,въпреки растежа си, нито задоволително самоуверен, макар джина.
Само че я разсмях. Обикновено тате се заемаше с това - имаше заложба да гъделичка възприятието ѝ за комизъм. Нея обичаше най-вече на света. Спомням си, че ни хвърли няколко погледа и изглеждаше удовлетворен, че съм съумял по този начин да разсмея обичания му човек.
По едно време описах на ган-ган за Али Джи, героя на Саша Барон Коен. Научих я да споделя " Буякаша! " и ѝ демонстрирах по какъв начин да пляска с пръсти като Саша. Тя не разбираше, нямаше визия защо приказвам, само че доста се забавляваше в опитите си да пляска и да споделя думата. Заливаше се от смях при всяко повтаряне на думата буякаша, а останалите се усмихваха. Това ме радваше и вълнуваше. Чувствах се като част от нещата.
Това беше фамилията ми, в което - най-малко за една вечер - имах отличителна роля.
И тази роля, най-малко един път, не беше на Немирния.
Принц Хари: Някои членове на кралското семейство си легнаха с дявола ***
Повечето бойци не могат да кажат какъв брой тъкмо смърти имат на сметката си. В условия на борба постоянно се стига до безразборна пукотевица. Но в епохата на апачитата и преносимите компютри всичко, което направих по времето на двете си задачи, бе записано, в това число и точното време. Винаги знаех какъв брой противников бойци съм умъртвил. И ми се струваше жизненоважно в никакъв случай да не тичам от числата. Сред нещата, които научих в армията, отчетността е едно от най-съществените.
Ето и моето число: двайсет и пет. Не че ми носи някакво задоволство, само че и не се срамя от него.
Естествено, бих предпочел това да не участва във военната ми биография, нито в паметта ми, само че още повече ми се желае да пребивавам в свят без талибани и без война. И даже за спорадичнен идеалист като мен някои неща от действителността са просто неизменими.
В книгата си принц Хари споделя, че Уилям го съборил на пода в спор за Меган Маркъл ***
През 2007 година Англия беше на полуфинал на Световната купа по ръгби. Никой не го очакваше, нито вярваше, че този път Англия има каквито и да е качества - а в този момент бяха на косъм от това да завоюват шампионата. Милиони британци бяха понесени във вихъра на ръгбито - включително и аз.
Затова когато ме поканиха да участвам на полуфинала през октомври, не се поколебах. Приех неотложно.
Като бонус полуфиналът се състоя в Париж - град, който до този миг не бях посещавал.
От Световната купа ми изпратиха водач, а първата вечер в Града на светлините го попитах дали знае тунела, в който майка ми
В огледалото виждах по какъв начин очите му се уголемяват.
Беше ирландец с благо намерено лице, по което ясно се четяха мислите му: " Мамка му, какво се случва? Не си го представях по този начин. "
- Тунелът се назовава " Пон дьо л`Алма " - споделих му.
- Да, да. - Знаеше го.
- Искам да мина през него.
- Искате да минете през тунела?
- И по-точно с шейсет и пет благи в час.
- Шейсет и пет?
- Да.
Скоростта, с която съгласно полицията се е движела колата на мама сега на злополуката. Не със 100 и двайсет благи в час, както медиите твърдяхаотначало.
Шофьорът погледна към пасажерската седалка. Били Скалата кимна съществено. " Да го създадем ". Били добави, че в случай че водачът в миналото кажел на някого какво сме поискали от него, сме щели да го намерим и щял да си заплати скъпо.
Шофьорът кимна също толкоз тежко.
Тръгнахме да се провираме през трафика и минахме около " Риц ", където в онази августовска вечер мама е вечеряла с приятеля си за последно. Стигнахме до тунела. Забързахме напред и минахме през бабуната при входа му, за която се приказва, че извадила маминия мерцедес от строя.
Но тя беше нищо и никаква бабунка. Едва я усетихме.
С навлизането на колата в тунела аз се наведох напред и започнах да следя по какъв начин светлината добива воднисто оранжев нюанс, по какъв начин колоните проблясват около нас. Броих ги, броих и ударите на сърцето си и след няколко секунди излязохме от другата страна.
Облегнах се. Прошепнах:
- Това ли беше всичко? Нищо работа. Просто тунел.
Винаги си го бях представял като някакъв подъл проход, рисков самичък по себе си, а беше единствено един елементарен пай и напълно прав тунел.
- Няма причина човек да загине тук.
Шофьорът и Били Скалата не дадоха отговор.
Погледнах през прозореца:
- Пак.
Шофьорът се взря в мен през огледалото.
- Пак?
- Да. Ако обичате.
Минахме повторно.
- Това е задоволително. Благодаря.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ