Как природата ни лекува от депресия и тревожност ♥ Йохан ХАРИ
(Avenue in the park, 1888, by Vincent van Gogh)
Отдавна се знае, че цялостен куп душевен проблеми – в това число болести като психозата и шизофренията, протичат по-зле в градовете, в сравнение с село. Въпреки това, психическите резултати от откъсването от природата се изследват както би трябвало от едвам 15 години. Група учени от университета в Есекс са провели най-детайлното проучване по въпроса до този миг. Те наблюдават психическото положение на жителите на над 5000 семейства в продължение на над 3 години. Интересували се главно от два вида домакинства – хора, които са се преместили от аграрни регион в града, и хора, които са се преместили от града в аграрни регион. Интересувало ги дали това оказва някакво въздействие върху депресията.
Отговорът, до който достигнали, бил явен: хората, които напуснали града, имали доста усъвършенстване, а тези, които се преселили в град, се влошили значително. Оказва се, че и доста други проучвания стигат до същия извод. Учените, провели проучването, били наясно, че тук са забъркани доста разнообразни фактори: допустимо е общностите от земеделските региони да са по-сплотени, престъпността и замърсяването там да са по-слаби и това да е повода да се чувстваш по-добре, когато живееш на сходно място. Ето за какво в друго извършено във Англия проучване решили да изолират този вид фактори. Сравнявали небогати градски квартали със зелени площи със сходни небогати градски квартали без зелени площи. Всичко, в това число равнищата на обществена кохезия, било еднообразно. Въпреки това се оказало, че в кварталите с повече зелени площи има по-малко стрес и обезсърчение.
Докато преглеждах данните, ме порази едно проучване, което беше извънредно просто замислено. Събрали поданици на градовете и ги предиздвикали да се разходят измежду природата, след което ревизирали тяхното въодушевление и централизация. Както можело да се чака, всички се чувствали по-добре и имали по-добра централизация, единствено че резултатът бил доста по-силен при хора с меланхолия. Тяхното усъвършенстване било пет пъти по-голямо от това при останалите. Защо ставало по този начин? Какво се било случило с тях?
….За да разберем за какво се усещаме по-добре в подобен вид среда, сподели Изабела, би трябвало да стартираме с нещо напълно първично: „ Работата е там, че ние сме животни, въпреки да го забравяме непрестанно. “ Тъй като сме животни – сподели тя и уточни към тялото си, – „ това нещо е направено да се движи “. Когато търсим метод да се почувстваме по-добре, ние се опитваме да го открием в езика, в основаните от нас знаци. Тези знаци обаче са, погледнати в вероятност, напълно ново откритие. „ Били сме безгръбначни в продължение на съвсем 500 милиона години. Били сме бозайници в продължение на 250–300 милиона години. Били сме примати 65 милиона години. “ Във времето, което прекарала в конгоанските джунгли, живеейки, спейки и хранейки се с бонобо, изясни тя, научила какъв брой близки сме с тях. „ Били сме животни, които се движат доста по-дълго, в сравнение с сме били животни, които приказват и разменят идеи – сподели ми тя. – Само че продължаваме да си мислим, че депресията може да се лекува на концептуално равнище. Мисля, че [първият отговор] е по-прост. Нека първо решим казуса на физиологично равнище. Излез на открито и започни да се движиш! “
Трудно е, когато си гладно животно, движещо се из неговата естествена среда и с обичайно състояние в групата, да изпаднеш в меланхолия, сподели ми тя – на практика няма документирани такива случаи. Данните демонстрират ясно, че физическото натоварване понижава значително депресията и тревогата. Според нея повода е, че то ни връща в естественото ни състояние – това, в което осъзнаваме телесността и животинската си природа, движим се и усещаме прилив на ендорфини. „ Не мисля, че децата или възрастните, които не се движат и не прекарват известно време измежду природата, могат да се смятат за изцяло здрави животни “, добави тя.
Според нея обаче това не е всичко. Когато учените сравнили хора, които тичат на пътека във фитнес зала, с хора, които тичат измежду природата, открили и в двата случая понижаване на депресията, само че то било по-изразено при вторите.
Изабел ми сподели, че има и друга доктрина, с която някои учени изясняват за какво пребиваването измежду природата облекчава депресията при доста хора. Биологът Едуард Уилсън – един от най-изявените учени в региона през ХХ век, твърди, че всички хора имат натурален нюх, който той назовава „ биофилия “. Това е вродена обич към тези места, където сме прекарали по-голямата част от своето битие като биологичен тип, а също към формите на живот, които ни заобикалят и вършат съществуването ни допустимо.
Почти всички животни се депресират, в случай че бъдат извадени от средата, която са еволюирали да населяват. Жабата може да живее на сушата, единствено че ще бъде извънредно нещастна и ще загуби предпочитание да го прави. Защо, пита се Изабел, ние да сме изключение от това предписание?
Трудно е тази доктрина да се ревизира по теоретичен път, само че има един опит в тази посока. Социалните учени Гордън Орианс и Джудит Хеерваген работили с групи от целия свят, принадлежащи към напълно разнообразни култури. Показвали на участниците в опита изображения на напълно разнообразни пейзажи – пустини, градове, савани. Така разкрили, че на всички места, без значение каква е културата, хората демонстрират желание към пейзажи, сходни с африканските савани. В това, наподобява, има нещо, заключили те, което ни е вродено.
Така стигаме до друга причина, която съгласно Изабел може да изясни за какво страдащите от меланхолия и тревога изпитват облекчение измежду природата. Когато си потиснат – както Изабел е наясно от личния си опит, – ти се „ фокусираш върху себе си “. Попадаш в плен на личната си история, на личните си мисли, които дрънчат в главата ти монотонно и настойчиво. Да станеш жертва на меланхолия или тревога значи да станеш пандизчия на личното си его, лишен от лъх на пресен въздух извън. Редица учени са посочили, че типична реакция към естествената среда е тъкмо противоположното на това усещане – благоговението. Когато съзерцаваш естествен пейзаж, изпитваш чувство, че самият ти и грижите ти са незначителни, а светът е голям. Това чувство свива егото ти до размери, в които то може да бъде овладяно. „ Това е нещо, което е по-голямо от теб “, сподели Изабел, оглеждайки се в близост. „ В това чувство има нещо надълбоко, скотски здравословно. Хората обичат да го изпитват даже когато е кратковременно и мимолетно. “ Това ни оказва помощ да разберем по-дълбоките и обхватни способи, по които сме свързани с всичко към нас. „ Това е нещо като метафора за нашата принадлежност към една всеобхватна система “, твърди тя. „ Винаги си част от мрежа “, даже когато не го осъзнаваш, си просто „ частица “ от нещо голямо.
В щатския затвор в Южен Мичиган през 70-те години напълно инцидентно бил извършен опит, подложил на инспекция тази концепция. Поради метода, по който бил построен пандизът, половината от килиите имали аспект към аграрни земи и дървета, а другата половина – към тухлени стени. Архитект на име Ърнест Мур прегледал медицинските досиета на пандизчиите в двата вида килии (които не се различавали по никакъв различен начин) и открил, че в случай че си в групата на тези, които виждат горите и полята, то е 24% по-малко евентуално да се разболееш телесно или душевен.
„ Следва да се признае – сподели ми по-късно професор Хауърд Фрумкин, един от водещите специалисти в света, – че в случай че имахме лекарство, което при първичните тествания покаже такава резултатност, щяхме да се втурнем да изследваме метода му на деяние... Това е лечебно средство, което на практика няма странични резултати, не е скъпо, не е нужно да се предписва от подготвен експерт и до този миг е доказано в забележителна степен, че работи. “ От друга страна, е доста мъчно да намериш финансиране за такива проучвания, добави той, тъй като „ актуалната биомедицина в огромна степен е доминирана от фармацевтичната промишленост “. Тя не се интересува от това, тъй като „ е доста мъчно да комерсиализираш контакта с природата “. Това не може да се продава, значи не ни вълнува.
Избрано от: „ Изгубени връзки “, Йохан Хари, изд. „ Изток-Запад “, 2019 година
Картина: Avenue in the park, 1888, by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
