Лорън, съпругата на Стив Джобс: Въпросът не е кои са емигрантите. Въпросът е кои сме ние!
Аудиозаписът беше пуснат в ефир в 3:51 следобяд на 18 юни 2018 година Получен е от неназован източник, който рискува да бъде уволнен за това, че го е предал и разрешил да бъде публикуван от ProPublica, организация за проверяваща публицистика. Записът демонстрира по какъв начин 10 деца от Централна Америка се молят на сътрудниците и чиновниците в консулската работа да ги съберат с родителите им. Но те няма да го създадат. Семействата са разграничени, тъй като такава е политиката на администрацията на Тръмп за " нулева приемливост " и наказателно гонене на всеки, хванат да пресича незаконно американската граница с Мексико.
Аудиозаписът съдържа седем минути и 47 секунди детски рев и крясъци " мами " и " папа ". Отново и още веднъж. Едно шестгодишно момиченце от Салвадор моли някой да се обади на вуйна му, чийто номер то е запомнило.
През рева и виковете може да се чуе по какъв начин чиновник на гранична полиция се майтапи: " Я, тук имаме цялостен оркестър. Липсва ни единствено диригент ".
Всеки от нас в една или друга степен не познава всички проблеми на света. Понякога нищо не знаем за хората, които не са край нас.
Но няма метод да останем безучастни от подобен запис. Има моменти, когато истината ни раздрусва. Истината, показана в картина и тон, се запечатва трайно в съзнанието ни. Преживяването е толкоз изгарящо, че може да реализира това, което политиците преследват цялостен живот - смяна в метода, по който виждаме света.
Именно това се случи, когато ProPublica популяризира този запис от седем минути и 47 секунди.
Защо?
Защото всички ние - всеки човек на планетата - инстинктивно реагира на детския рев. Това ни е заложено. В последна сметка кой различен тон е по-първичен, по-способен да премине през цифровия звук, който изпълва дните ни, и да ни свърже с нещо по-древно и по-дълбоко? Кой различен тон може да извика и сплоти нашата обща човещина.
Този запис наред с разкритията на публицистите за децата на емигрантите, с невижданото обществено наказание от две някогашни първи дами и с общото заклеймяване разпали мощно дебата за емиграцията.
Тя бе посочена като най-важния проблем на Съединени американски щати в изследването на " Галъп " през юли, когато бе пикът на рецесията с разграничените фамилии.
Два дни откакто записът беше публикуван, президентът Тръмп се съобщи и подписа декрет, с който задължи федералните управляващи най-малко в болшинството от случаите да зачитат целостта на фамилиите.
Но към момента над 200 деца, в това число на възраст под 5 години, са надалеч от родителите си. Момиченце на 18 месеца от Гватемала на име Мариее, умря, откакто се разболя, до момента в който беше арестувано от федералните управляващи. А децата, които се събраха с родителите си, евентуално още дълго ще претърпяват кошмара, през който минаха.
В същото време администрацията на Тръмп дружно с неговите лоялни поддръжници в Конгреса не демонстрира никакви признаци, че се е отказала от огромната си упоритост да ограничи емиграцията - както незаконната, по този начин и легалната - и да унищожи американската традиция да се дава леговище на бедните и преследваните по света.
Това, което е належащо през 2019 година и по-късно, е освен да се извърши поврат в емиграционната стратегия, която е в остро несъгласие с идеалите на страната. А и да се постави завършек на риториката на ненавист и разделяне. Необходимо е освен това: смяна в сърцата ни, разширение на нашия потенциал да разбираме другите хора.
Не можем да останем безразлични пред лицето на нашата лична рецесия на съвестта. Децата и фамилиите на емигрантите, които идват в Съединени американски щати, наподобяват във всяко едно отношение на тези, които първи дойдоха в тази страна и които способстваха за триумфа ґ от най-ранните ґ дни.
Защо не можем да забележим това?
Защо не можем да забележим, че тези новодошли хора носят в себе си напълно същите полезности и правила - непримиримост, автономия и вдъхновяваща увереност да дадат по-добър живот на децата си, - които постоянно сме считали за типично американски.
Защо не можем да забележим, че главният въпрос, на който би трябвало да отговорим, е не " Кои са те? ". Въпросът е " Кои сме ние? ".
© 2018, The New York Times и Лорън Пауъл Джобс. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.
Текстът е оповестен в списание „ Мениджър “
Аудиозаписът съдържа седем минути и 47 секунди детски рев и крясъци " мами " и " папа ". Отново и още веднъж. Едно шестгодишно момиченце от Салвадор моли някой да се обади на вуйна му, чийто номер то е запомнило.
През рева и виковете може да се чуе по какъв начин чиновник на гранична полиция се майтапи: " Я, тук имаме цялостен оркестър. Липсва ни единствено диригент ".
Всеки от нас в една или друга степен не познава всички проблеми на света. Понякога нищо не знаем за хората, които не са край нас.
Но няма метод да останем безучастни от подобен запис. Има моменти, когато истината ни раздрусва. Истината, показана в картина и тон, се запечатва трайно в съзнанието ни. Преживяването е толкоз изгарящо, че може да реализира това, което политиците преследват цялостен живот - смяна в метода, по който виждаме света.
Именно това се случи, когато ProPublica популяризира този запис от седем минути и 47 секунди.
Защо?
Защото всички ние - всеки човек на планетата - инстинктивно реагира на детския рев. Това ни е заложено. В последна сметка кой различен тон е по-първичен, по-способен да премине през цифровия звук, който изпълва дните ни, и да ни свърже с нещо по-древно и по-дълбоко? Кой различен тон може да извика и сплоти нашата обща човещина.
Този запис наред с разкритията на публицистите за децата на емигрантите, с невижданото обществено наказание от две някогашни първи дами и с общото заклеймяване разпали мощно дебата за емиграцията.
Тя бе посочена като най-важния проблем на Съединени американски щати в изследването на " Галъп " през юли, когато бе пикът на рецесията с разграничените фамилии.
Два дни откакто записът беше публикуван, президентът Тръмп се съобщи и подписа декрет, с който задължи федералните управляващи най-малко в болшинството от случаите да зачитат целостта на фамилиите.
Но към момента над 200 деца, в това число на възраст под 5 години, са надалеч от родителите си. Момиченце на 18 месеца от Гватемала на име Мариее, умря, откакто се разболя, до момента в който беше арестувано от федералните управляващи. А децата, които се събраха с родителите си, евентуално още дълго ще претърпяват кошмара, през който минаха.
В същото време администрацията на Тръмп дружно с неговите лоялни поддръжници в Конгреса не демонстрира никакви признаци, че се е отказала от огромната си упоритост да ограничи емиграцията - както незаконната, по този начин и легалната - и да унищожи американската традиция да се дава леговище на бедните и преследваните по света.
Това, което е належащо през 2019 година и по-късно, е освен да се извърши поврат в емиграционната стратегия, която е в остро несъгласие с идеалите на страната. А и да се постави завършек на риториката на ненавист и разделяне. Необходимо е освен това: смяна в сърцата ни, разширение на нашия потенциал да разбираме другите хора.
Не можем да останем безразлични пред лицето на нашата лична рецесия на съвестта. Децата и фамилиите на емигрантите, които идват в Съединени американски щати, наподобяват във всяко едно отношение на тези, които първи дойдоха в тази страна и които способстваха за триумфа ґ от най-ранните ґ дни.
Защо не можем да забележим това?
Защо не можем да забележим, че тези новодошли хора носят в себе си напълно същите полезности и правила - непримиримост, автономия и вдъхновяваща увереност да дадат по-добър живот на децата си, - които постоянно сме считали за типично американски.
Защо не можем да забележим, че главният въпрос, на който би трябвало да отговорим, е не " Кои са те? ". Въпросът е " Кои сме ние? ".
© 2018, The New York Times и Лорън Пауъл Джобс. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.
Текстът е оповестен в списание „ Мениджър “
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ