Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя е най-големият терористичен акт

Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя ” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, по този начин и по последствията. Още на времето назовават 16 април 1925 година Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и въпреки всичко цялата истина още не се знае. Сбъдва се, въпреки и не изцяло, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три огромни здания в София ще се разрушат. А целият атентат е умислен, квалифициран и сбъднат под управлението на племенника на Райна Княгиня-комуниста Коста Янков.

Атентатът е връхната точка в една политическа борба, която от две години се е трансформирала в кървава кавга. На 9 юни 1923 година с прелом е свалено парламентарно определеното държавно управление на Български земеделски народен съюз. Министър-председателят Александър Стамболийски е погубен, а опитите за опозиция на земеделците са смазани. На власт благодарение на военните идва държавното управление на проф. Александър Цанков.

В този спор комунистическата партия резервира неутралитет. През август обаче в България идва вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той постанова на Българска комунистическа партия гледището, че обстановката е революционна и комунистите в обединен фронт със земеделците би трябвало да открият със мощ работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се основава Военна организация, която скрито събира оръжие за бъдещата гражданска война.

Под натиска на Коминтерна Българска комунистическа партия подвига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 година, разгромено грубо от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който в началото е за неутралитет, само че след това трансформира мнението си, заобикалят в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. Българска комунистическа партия е разгромена и неразрешена. От 38 000 през 1922 година членовете й след въстанието понижават до не повече от 25 000 души.

Независимо от това партийното управление, изпаднало напълно под въздействието на Коминтерна, взема решение да продължи въоръжената битка посредством терористични актове. Комунистите, които упорстват да се възвърне легалната политическа активност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на Българска комунистическа партия, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 година

Янков е буйна натура. Баща му е нашенец на Димитър Благоев и умира като македонски челник (Иван Вазов дори му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е създател на социалдемократическата партия, станала през 1919 година комунистическа. По-късно се оженва за щерка му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на Българска комунистическа партия. По това време той е на 37 години.

След Септемврийското въстание Военната организация стартира безогледна терористична активност. В горите бродят въоръжени чети от незаконни комунисти и анархисти. През есента на 1924 година по руски пример е основана ЧЕКА – специфична наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се извършват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 година са осъществени няколко покушения, при които са убити трима души, само че без изключително въздействие в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 година са убити трима депутати – членове на партията; доста други комунисти и леви земеделци са задържани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.

Терористите желаят да нанесат съдбоносен удар върху властта. През есента на 1924 година управлението на Военната организация взема решение да взриви “Юнион клуб ”, където постоянно се събират министри и членове на Военната лига, подкрепила Цанков при преврата. Един човек от личния състав на клуба сътрудничи на Военната организация на Българска комунистическа партия, само че е уволнен и концепцията е изоставена.

След това се обмисля опцията да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на съвещание на парламентарната група на държавното болшинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по концепция на Димитър Грънчаров възнамеряват да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски ” при неговото неведнъж отлагано освещаване. Това е вторият план за атентат по време на освещаването на тази черква, само че един от отдадените го издава на полицията и по този начин той е осуетен. Общото във всички планувани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, желаят да издебнат миг, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.

През декември 1924 година клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», някогашният член на Българска комунистическа партия Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и муниции. Задгорски е човек с лъкатушна орис. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се поради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 година а след Септемврийското въстание публично напуща Българска комунистическа партия, само че остава неин симпатизант.
Публичното обесване на тримата от атентаторите
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб ” и му хрумва, че църквата е подобаваща за огромен атентат, защото службите в нея се посещават от видни персони. Ръководството на Военната организация взема решение да стартира внасянето на гърмеж. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и подрежда да се стартира работата. Взривът се внася на дребни пакети, правени в някаква тайна квартира наоколо. Така в църквата са складирани към 25 кг мелинит и тротил.

Революционерите не работят единствено по идейни аргументи. Те са добре платени. За всеки импортиран пакет на Задгорски се дават 1000 лв.. Той получава общо 11 000. Освен това му е дадено, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост.

В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че в случай че не сътрудничи или ги съобщи го чака гибел. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лв., а женените – съгласно членовете на фамилията. Само за месец през ръцете на Фридман минават към 400 000 лв., които той изразходва по инструкции на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лв. месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна тирада ” след залавянето й през 1925 година Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало заплащане. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното държавно управление на Българска комунистическа партия.

Още изначало концепцията на Коста Янков е да се убие някоя видна персона, чието опело би събрало в храма цялото управление на полицията. По този метод атентатът ще разстрои репресивния уред на страната. Освен това съгласно Янков висшите служители на реда не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно с цел да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самоотбрана, при който разплетените от полицията влакна още веднъж ще се пресечен.

В края на декември Коста Янков оповестява на другите двама членове на Изпълнителното бюро на Централен комитет Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на гърмежа в храма. Политическият секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Станке Димитров изрича мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е срещу, само че тримата са единомислещи подготовката да продължи.

На 15 март 1925 година работата е на привършване. Взривът е импортиран, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, с цел да уговорят техническите детайлности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се приготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е определено, тъй като до основата на тази колона се слага ковчегът при опело и към него застават формалните лица.

Внесеният гърмеж се слага във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще провокират детонацията. Краищата им ще се слагат в съд, в който ще се налее алкохол. Така се обезпечава едновременното им запалване. През идващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се провежда убийството на Владимир Начев, шеф на политическата полиция, наричана Обществената сигурност. За непосреден причинител на атентата е избран Никола Петров – той ще възпламени фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Взривеният храм от вътрешната страна
Замисълът сигурно допуска, че ще загинат и почтени хора, само че това не тревожи управлението на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, направено от Минков, се упорства за жестокост: …в гражданската война този от съперниците ще има триумф, който… не съблюдава никакви правила на човечност и други дивотии…

Коста Янков преценя, че за самия атентат би трябвало да се вземе политическо решение. В може би най-хубавото проучване на атентата Георги Наумов се е постарал да посочи кой и по кое време е взел съдбовното решение да се възпламени фитилът. Той показва мненията на всеки от членовете на Централен комитет на Българска комунистическа партия по това време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти трансформират мнението си, а след атентата явно се стремят да се оправдаят и да хвърлят виновността върху починалите си приятели. Монографията на Наумов е оповестена през 1989 година от издателството на Българска комунистическа партия “Партиздат ”. Естествено, с цел да излезе книга на тази тематика по това време, би трябвало да оправдава управлението на Българска комунистическа партия и да показва терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от интервала 1944-1989 година атентатът се разказва не като дело на Централен комитет, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една почтена книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно управление, включително емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на огромната работа, както я наричали конспираторите.

Междувременно определеният на незаконната Витошка конференция Централен комитет оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е погубен от Вътрешна македонска революционна организация. На 26 март 1925 година става още един случай. Полицията разкрива незаконна квартира на Централен комитет на Българска комунистическа партия на ул. “Русалка ” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, юрист от Стара Загора, са ранени, само че съумяват да избягат. Остава незасегнат единствено Янков, който закъснява и остава отвън полицейския кордон. Освен него на независимост са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев трансформира мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да работи. До 30 март Тодор Павлов единствено чувал, че се готви нещо огромно, само че не знаел какво тъкмо. Като му споделили, той без доста съмнения се съгласи – оповестява Димитър Златарев.

Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти.

През януари 1925 година Станке Димитров – Марек, отпътува за Виена, като преди тръгването си споделя, че е “за ”. Той оповестява за замисления атентат на членовете на Задграничното посланичество Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не споделя нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил срещу (не по някакви хуманни съображения, а тъй като считал, че вълнения в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може да стане единствено по отношение на едно въстание – декларира Г. Димитров. Следователно и той като Марек предлага атентатът да стане сигнал за гражданска война – нещо като залпа на “Аврора ” за България. Марек твърди, че съобщил неговото мнение на Централен комитет с писмо посредством Яко Доросиев, само че след атентата околните на Тодор Павлов унищожили архивата на Централен комитет, с цел да не я залови полицията. Така писмото изчезва.

Тъй като Георги Димитров беше повдигнат в фетиш от комунистическата власт, доста неуместни обстоятелства от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 година Изпълнителното бюро на Централен комитет гласоподава на него и на Ст. Димитров съмнение поради атентата. След дълги разногласия наказването им е анулирано. Марек привежда наивния мотив, че може би при преписването на писмото му до Централен комитет със симпатично мастило била изпусната думата “не ”- вместо “не е склонен ” станало “е склонен ”. Петър Искров обаче остава до дъно на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си. Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете изречения – “аз считам, че би трябвало, Виктор счита, че може ”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 година умира при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неуместен очевидец по-малко.

Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка ” 3 са задържани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – индивидът, който приготвя гърмежа в църквата.
Заловените атентатори
Полицията прави огромни разкрития. Става ясно, че е планувано убийството на началника на Обществената сигурност. Начев стартира да се движи с усилена защита. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде погубен, с цел да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху военачалник о. з. Константин Георгиев, ръководител на Софийската организация на ръководещата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не съумеят, като аварийна цел е набелязан проф. Кулев, който би трябвало да бъде убит на идващия ден. Но те съумяват – ген. Георгиев е убит край църквата “Св. Седмочисленици ” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в наличието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които Българска комунистическа партия е във връзка. Петрини, публицист и някогашен народен представител, знае за проектирания атентат.

Янков го праща да си върви и да каже на техните съидейници минимум 10 дни да не излизат от черупките си.

Същия ден става различен огромен атентат – покушението против цар Борис ІІІ в Арабаконак. Царят се избавя, само че двама от спътниците му са убити. Сред сантименталните версии за атентата в катедралата е, че царският мъртвец трябвало да бъде “стръвта ”. Всъщност обаче нападението над царя едвам не осуетява партийната интрига.

Вечерта директните реализатори на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър ”. Васко води със себе си Атанас – водача, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле ”. На другия ден Васко отива при клисаря и му споделя, че би трябвало да бъде подготвен на идващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава

Вечерта на 15 април Петър Искров прави финален опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че гърмежът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров планува страшните последици.

– Ще бъдат избити дами, деца, цели фамилии, може би и служащи. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – поради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне стихия от възмущение. Такива актове са погребвали цели партии.

Тодор Павлов възразява:

– Признавам, че ще бъде ужасно. В партията ще настъпи рецесия. Но това би трябвало да стане… Те избиват нас, дамите и децата ни, ние няма за какво да ги жалим. Легалната съпротива ще поведе по-решителна битка срещу държавното управление за неговото събаряне. Ние сме стигнали до такова състояние, че различен излаз аз не виждам.

Тогава Искров се взема решение на една неистина. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му споделя, че Манев също е срещу. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато към този момент са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да анулират атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива с цел да му съобщи сякаш общото решение. Но на срещата още един път трансформира мнението си и се съгласява. Янков споделя: И без тях (Манев и Искров – б.а.) Централен комитет вътре е мнозинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са срещу, а задграничните членове не са възразили.

По-късно партийното управление хвърля цялата виновност върху Янков, само че той в действителност е спазил партийната дисциплинираност и е получил глобата на Централен комитет. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от Българска комунистическа партия.

На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който още веднъж е избран за защита на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, самичък с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко би трябвало да възпламени фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, с цел да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават подправена предложения за погребението.

По обяд в църквата идва полицейската защита. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, само че Задгорски го стопира с думите, че към този момент е ревизирал там. Инструкцията за Васко е – в случай че бъде открит, да взриви църквата, даже да е празна. Но служителят на реда се задоволява с обяснението на клисаря.

В 15 часа идва ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите отпред с Александър Цанков, доста народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се подреждат към ковчега край централната колона. Кордон от бойци опасва църквата. Отвън остават доста хора. Тогава софийският епископ Стефан, който ще извърщи опелото, подрежда да реалокират ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги избавя.

Опелото стартира в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуща тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, потегля след него. По бул. ”Клементина ” (днес “Ал.Стамболийски ”) те се запътват към ул. ”Лавеле ”, където би трябвало да ги чака колата.

Взривът става в 15.23 ч. В първия миг митрополит Стефан взема решение, че е станало земетресение. Златарев споделя, че безусловно видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е по този начин мощна, че бойците от почетната рота, останали извън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, споделя: Гъсти кълба бял прахуляк засипа в близост целия площад… всичко в близост бягаше, без да знае накъде.

Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, сред тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 индивида, доста от тях остават затрупани под руините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, ръководителят на парламентарната група на болшинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, само че излиза и дава първите заповеди на бойците извън.

Премиерът се насочва към Министерския съвет, където се събира държавното управление. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се разгласи военно състояние, което става с царски декрет от 17 април.

Още преди този момент обаче стартират арестите на обвинените лица. Те са на първо място членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, само че измежду тях има и доста прогресивни интелектуалци. Доста откриватели настояват, че описите с подозрителни лица са били подготвени авансово.

По публични данни от атентата до края на юли единствено в Пловдивския и Варненския гарнизон са арестувани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са сред 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По подигравка на ориста поради Коста Янков умира и тогавашния му противник в любовта, някогашният шеф на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са оповестени за “безследно изчезнали ”. След вълната на аления гнет стартира не по-малко страшният бял гнет.

В момента на гърмежа атентаторите – Васко и Задгорски, към този момент са претърпели първото си отчаяние – на “Лавеле ” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по бул. “Клементина ” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил ”, когато става детонацията. Там го пресреща П. Абаджиев и го води в една авансово готова квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като дава обещание да се върне след няколко часа със чуждестранен паспорт за клисаря, само че повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, съпроводен от шурей си, се предава на Обществената сигурност.

Въпросът за какво атентаторите изоставят индивида, който познава всички и който полицията най-лесно ще откри, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал поради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, само че не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон покрай църквата с часовник в ръка и чакал гърмежа, също знаел къде е Задгорски, само че не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал ” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски показват водача Атанас?!

Най-вероятна наподобява версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде погубен, с цел да се заличат следите. Златарев споделя, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, при положение, че бъдат открити от властта, да го простреля, в случай че той самичък не се реши на това.

Има още един факт в поддръжка на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле ”, Васко се прибира у дома. На 19 април следобед той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата вземат решение, че Задгорски би трябвало да бъде погубен. Но той към този момент се е предал.

От директните участници в атентата не е хванат никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на Централен комитет на Българска комунистическа партия и се скрива, само че на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е погубен. По същия метод умира Иван Минков, който търси леговище у собствен остарял прочут, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е задържан. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.

На 1 май 1925 година стартира делото за атентата. Подсъдимите са 10, само че пред съда в действителност застават петима. От тях единствено Задгорски взе участие в атентата. Фридман има шанс, че въобще стига до съд, защото други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са към този момент убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се упрекват единствено Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за присъединяване в терористична организация или за укривателство. Делото завършва на 11 май. Отсъстващите са наказани на гибел (включително и към този момент убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени обществено в София, което се случва за пръв път от доста години. Екзекуциите стават поредно и са снимани на кино лента. Пръв е убит Коев, след това Задгорски и Фридман. Фридман посреща гибелта невъзмутимо. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, с цел да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната обществена екзекуция в България.

А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила секрети документи на Коминтерна, с които се подрежда на Българска комунистическа партия да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а по-късно и европейските вестници разгласяват документите. Според тях от 15 април н. година всички служащи от контролата на балканския център се афишират за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 против 16… Коминтернът, както може да се чака, гневно отхвърля и назовава документите имитация. Все отново се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни разрешават да дадем безапелационен отговор. Тази загадка може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.

От своя страна някои комунисти упрекват държавното управление, че е знаело за атентата, само че не го е предотвратило, с цел да го употребява като мотив за погром на Единния фронт. Те също имат безапелационни доводи. Защо защитата е проверила толкоз незадълбочено църквата? Как по този начин министрите оцеляват? На Берлинската конференция на Българска комунистическа партия през 1927 година Васил Коларов декларира, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на британското разузнаване в България, и споделил: Ние бяхме по отношение на атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, написа: Без да подозират, създателите на атентата станаха жертва освен на своите неправилни разбирания, само че и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно удостоверение. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в британската легация.

Златарев е репресиран от Сталин и умира в Съюз на съветските социалистически републики през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 година, а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал поради, когато е споменавал “английската връзка ”. Васко и Абаджиев съумяват да се укрият и да изоставен страната. По-късно към тях се причислява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, само че единствено Абаджиев доживява 9 септември 1944 година и се връща в България, където умира при автомобилна злополука.

Остава и още една тайнственост. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е разгорещен бранител на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, погубен при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а съгласно трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев желал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков.

Възможно е обаче и друго пояснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на Българска комунистическа партия през 1927 година питат Петър Искров: Знае ли други Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била дала обещание на царя да резервира трона му при изискване, че пристигна Жеков и да се отстрани Закон за задълженията и договорите? В протокола се споделя още, че на конференцията са дадени дълги пояснения към писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и директно преди атентата в катедралата Коста Янков споделя: …ние в тоя миг нямаме полза да падне царят погубен. Според Златарев незабавно след Арабаконак царят бил известен, че това нахлуване не е осъществено от комунисти. По всичко проличава, че Централен комитет на Българска комунистическа партия е бил по отношение на двореца.

Споменаването на ген. Никола Жеков също не е инцидентно. Главнокомандващият на българските войски през Първата международна война още през 1924 година стартира да подлага на критика кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална съпротива, с цел да сондира мнението й за свалянето на държавното управление. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците изначало в нейния дом, а тя оповестява наличието на диалозите им на Борис ІІІ посредством Делчо Илчев, организатор на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков желае среща и с комунистите, само че те му отхвърлят. Все отново при започване на 1925 година Централен комитет си създава позиция за един възможен прелом. От ген. Жеков се чака да легализира партията и да отстрани гласувания от цанковото болшинство Закон за отбрана на страната. През януари 1925 година пред Централен комитет Коста Янков споделя:

Нашата позиция при един прелом ще бъде следната: ще влезем първоначално с хората на преврата, с цел да съборим Цанков. Ние ще имаме първоначално скришен революционен боен щаб. В течение на битката той ще излиза все по-напред и в комфортния миг ще се насочи срещу новите превратаджии, с цел да вземе властта от името на служащите и селяните.

Пак съгласно Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил претрупан от царя да приказва със земеделците за “ляво ” държавно управление.(Факт е, че по-късно генералът влиза в Български земеделски народен съюз и даже става ръководител на Софийската градска дружба.) Може би детонацията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за гражданска война, в случай че е имало такива, демонстрират единствено, че управлението му просто няма действителна визия за ситуацията в България.

И един финален факт. След убийството на ген. Георгиев Янков подрежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в символ на митинг против репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков споделя на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които след това се оказват подправени. На въпроса й ген. Жеков дава отговор, че самичък той ще иде в “Света Неделя ” – починалият ген. Георгиев му бил зависещ. Обаче не отива!
Жертвите на атентата.
Изглежда доста евентуално цар Борис ІІІ да е бил предизвестен за атентата посредством ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, с цел да реши по какъв начин да постъпи. Може би детонацията в “Св. Неделя ” в действителност е щала да промени хода на историята. Но тази загадка царят отнася в гроба си.

I. Народни представители:

_

А) Убити

доктор Н.Колушев;

Константин Георгиев (ген)

Н. Рачев (майор)

Хр. Цанев

Б) Ранени:

Ал. Цанков;

Григор Василев;

Д-р Борис Вазов – подпредседател на Народно събрание

Д-р Владимир Руменов;

Иван В. Петров;

Иван Харизанов;

Кимон Георгиев (подполк);

Никола Кямилев;

Христо Господинов;

II. Генерали:

А) Убити

Александър Давидов;

Стоян Пушкаров;

Григор Кюркчиев;

Иван Попов – орис.четата на Ф.Тотю, воин от четири войни..

Иван Стойков;

Иван Табаков;

Калин Найденов

Константин Георгиев (и нар.пр.);

Кръстю Златаров

Павел Павлов;

Петър Лолов;

Станчо Радойков;

Стефан Нерезов;

Б) Ранени:

Александър Кисьов;

Александър Протогеров;

Атанас Назлъмов;

Васил Кутинчев;

Владимир Вазов – „ героят от Дойран “;

Георги Тодоров;

Дим. Мустаков;

Иван Аврамов;

Иван Дипчев – наследник на Райна Княгиня;

Иван Додов;

Иван Фичев;

Иван Шишков;

Иван Шкойнов;

Никола Иванов;

П. Сантурджиев;

Православ Тенев;

Симеон Добревски;

Стилян Ковачев;

Христо Н. Петрунов;

III. Офицери:

А) Убити

Александър Руев – полк;

Александър Матов – м-р;

Ан. Сребров – полк;

Ат.Сарайдаров – полк;

Георги Гъдев. – ротм;

Георги Кисьов – подполк;

Георги Ценев – пор;

Д. Бърков – полк;

Д. Грънчаров – полк;

Д. Недялков – полк;

Евлоги Тодоров – подполк;

Иван Върбанов – полк;

Иван Георгиев – подполк;

Иван Йонков – полк;

Иван Манчев – полк;

Иван Миликиев – подполк;

К. Дацов – кап;

Марин Костов – кап;

Н. Панов – кап;

Н.Недялков – кап;

Н.Николаев – подполк;

Никола Рачев – м-р (и нар. представител, секретар на военния съюз)

Сергей Копаранов – подполк;

Спиродон Михайлов – полк;

Ст.Жостов – полк;

Стефан Нойков – полк;

Т. Василев – кап;

Т. Пантов – полк;

Цочо Ликов – пор;

Б) Ранени:

Ангел П. Ангелов – полк;

Андрей Кръстев – подполк;

Асен Димитов – кап (2);

Асен Димитров – кап;

Асен Ю. Пачеджиев – м-р;

Аспарух Коларов – подполк;

Атила Г. Силати – полковник;

Бею Банов – полк;

Борис Димитров – кап;

Васил Таслаков – полк;

Велю Маринов – ротм;

Владимир Ангелов – подполк,

Владимир Стоянов – полк;

Гарабет К. Печеян – пор;

Георги Д. Бърнев – м-р;

Георги П. Куюмджиев – полк;

Георги Станев – полк;

Грогор Цеков – полк;

Д. Константинов – полк;

Дим. Ранчев Георгиев – кап;

Димитър Брадел – пор;

Димитър В. Писаров – ротм;

Димитър Порков – подполк;

Динчо Славчев – кап;

Драгни Трифонов – подполк;

Иван Г. Греченлиев – м-р;

Иван Свинаров – подполк;

Йордан Георгиев – пор;

Йордан Д. Касъров – зап. Оф;

К. Соларов – полк;

Кимон Георгиев – подполк;

Кирил Велев – пор;

Константин Аврамов – полк;

Константин Арабов – полк;

Константин Д. Аврамов – подполк;

Константин Попов – полк;

Константин Сариков – полк;

Коста Григоров – полк;

Коста Йончев – пор;

Крум Побиенски – кап;

Любомир Стоянов – полк;