Асирийската държава се смята за първата империя в историята на

Асирийската страна се счита за първата империя в историята на човечеството.

Държавата, в която процъфтявал култът на свирепост, просъществувала до 605 година пр.н.е., до момента в който не я унищожили обединените сили на Вавилон и Мидия.

Раждането на Ашур

Във II хиляди пр.н.е. климатът на Арабския полуостров се влошил. Това предиздвикало туземците да изоставен изконната територия и да се насочат в търсене на „ по-добър живот “. Сред тях били и асирийците.

В качеството на нова татковина те избрали долината на река Тигър и основали на нейния бряг град Ашур. Макар че мястото за града било определено плодородно, съществуването на по-могъщи съседи (шумери, акадци и др.) не можело да не се отрази на живота на асирийците. Налагало им се да бъдат най-хубави във всичко, с цел да оцелеят. Ключова роля в младата страна почнали да играят търговците.

Но политическата самостоятелност пристигнала по-късно. Отначало Ашур бил под надзор на Акад, по-късно – Ур, завземал го и вавилонският цар Хамурапи, а по-късно градът се оказал според от Митани. Под властта на Митани Ашур бил 100 години. Но при цар Салманасар I настъпило подсилване на страната. Резултатът – заличаване на Митани. А нейната територия надлежно била присъединена към Асирия.

Тиглатпаласар I (1115–1076 година пр.н.е.) съумял да изведе страната на ново равнище. С нея почнали да се преценяват всички съседи. Изглеждало, че „ звездният час “ е близко. Но през 1076 година пр.н.е. царят умрял и измежду кандидатите за трона не се намерил заслужен заместител.

От това се възползвали арамейците, което нанесли няколко съкрушителни провали на асирийските войски. Територията на страната внезапно се съкратила. В последна сметка Асирия останала единствено с изконните земи, а самата страна се оказала в дълбока рецесия.

Новоасирийската страна

Повече от двеста години били нужни на Асирия, за се съвземе от удара. Чак при цар Тиглатпаласар III, който управлявал от 745 до 727 година пр.н.е., почнал напредък на страната. Владетелят първо се разправил с Урартското царство, като съумял да покори доста от градовете и крепостите на съперника.

След това имало сполучливи походи във Финикия, Сирия, Палестина. Венец на активността на Тиглатпаласар III станало завладяването на вавилонския престол.

Военният триумф на царя е директно обвързван с извършените от него промени. Той реорганизирал армията, която по-рано се състояла от земевладелци. Сега в нея се набирали бойци, които нямали своя земя, а всички разноски поела страната.

Всъщност Тиглатпаласар III станал първият цар, който разполагал с постоянна войска. Освен това огромна роля в триумфите изиграло използването на железно оръжие. Слеващият държател – Саргон II (721–705 година пр.н.е.) имал предопределена роля на популярен поробител. Почти цялото време на своето ръководство той прекарал в походи, присъединявайки нови земи и потушавайки протести.

Но най-значимата победа на Саргон е окончателният погром на Урартското царство. Изобщо – тази страна дълго време се считала за основен съперник на Асирия. Но урартските владетели се страхували да водят война директно. Затова те по всякакъв начин подклаждали протести в едни или други нации, подвластни от Ашур. Неочаквана помощ на асирийците оказали кимерийците, въпреки и без да желаят това. Урартският цар Руса I претърпял съкрушително проваляне от номадите и Саргон не можел да не се възползва от подобен подарък.

Падението на господ Халди

През 714 година пр.н.е. той решил да завърши с врага и навлязъл във вътрешността в страната, само че преходите по планините не били леки. Освен това Руса, смятайки, че врагът се насочва към Тушпа (столицата на Урарту), почнал да събира нова армия. И Саргон решил да не рискува.

Вместо столицата той атакувал религиозния център на Урарту – град Мусасир. Руса не очаквал подобен процес, защото бил сигурен, че асирийците няма да посмеят да осквернят светилището на господ Халди и даже скрил в Мусасир държавната хазна. Резултатът бил скръбен. Саргон завладял града и неговите съкровища, а статуята на Халди изпратил в своята столица.

Руса не могъл да преживее този удар и се самоубил. Култът към Халди в страната мощно се раздрусал, а самата страна се оказала на границата на гибелта и към този момент не представлявала опасност за Асирия.

Гибелта на империята

Асирийската империя растяла. Но политиката, която провеждали нейните царе по отношение на завзетите нации, водела до непрекъснати протести. Разрушаването на градове, изтребването на популацията, жестоките изтезания на царете на превзетите нации – всичко това провокирало злоба към асирийците.

Например синът на Саргон – Сенахериб (705–681 пр.н.е.), след потушаването на въстанието във Вавилон, екзекутирал част от популацията, а останалата депортирал. Самият град бил опустошен и залян с водите на Ефрат. Това била безпричинно жестока постъпка, защото вавилонците и асирийците са родствени нации. Освен това първите постоянно считали вторите за свои по-малки братя. Това допустимо изиграло избрана роля. Сенахериб решил да се избави от надменните „ родственици “.

Асархадон, пристигнал на власт след Сенахериб, възстановил Вавилон, само че обстановката се нажежавала с всяка година. И даже новият изблик на великолепие на Асирия при Ашурбанипал (668–631 пр.н.е.) не могъл да спре неизбежния провал. След гибелта му страната потънала в безкрайни разпри, от което се възползвали Вавилон и Мидия с поддръжката на скитите и даже на арабските принцове.

През 614 година пр.н.е. мидийците разрушили античния Ашур – сърцето на Асирия. Вавилонците не взели участие в завладяването на града, съгласно формалната версия – закъснели.

След две години паднала и столицата Ниневия. А през 605 година пр.н.е. в борбата при Каркемиш Навуходоносор (който след това се популяризирал със своите висящи градини) добил асирийците. Империята починала, само че не и нейният народ, който е запазил своята еднаквост и до през днешния ден.