(Ary Scheffer - Orpheus Mourning the Death of Eurydice, 1814)

Орфей и Евридика ♥ ОВИДИЙ

Шествува господ Хименей по безкрайния въздух, отначало
в заплаща шафранен обгърнат, към киконски далечни лимити,
дето гласът на артиста Орфей го тъжовно приканва.
Той прилетява до такава степен, само че не носи тържествени химни,
радостно ведро лице и поличби за благополучие бъдно.
Даже и факелът, който държеше в десница, мъждее,
пуши сълзливо и съска, от мощния мах не припламва.
Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в момент мъртва, от змийския зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето артистът родопски
и най-сетне реши да предума подземните сили,
одързости се до Стикс през Тенарската врата да слезе.
Мина тълпите без плът и задгробните призрачни сенки,
пред Персефона и царя на мъртвите в скръбното царство
той се яви и запя песента в съпровода на струни:
„ О божества на света, жители на дълбината,
сетна обител за всички, които сме тленни родени!
Ако на мен разрешите притворната тирада да оставя,
истина вам ще мълвя, аз не съм се тук спуснал да виждам
мрачния Тартар, не ща да овързвам на песа медузки
шията с трите глави, по които се гърчат аспиди.
Ида за свойта жена. Че настъпена с крайник пепелянка
в нея вля гняв и отнесе годините на младостта й.
Болката аз пожелах да възмогна, не желая да укривам,
само че Купидон ме надделя. На земята е той общоизвестен.
Тука дали е по този начин, се колебая, само че сигур по този начин е.
Ако не лъже слухът за похитата антична, вас също
е съчетал Купидон. В долината на боязън и страх,
в тез онемели поля и в безкрайната пропаст заклевам ви –
на Евридика ориста скосена сплетете още веднъж.
Всички ви принадлежим и въпреки с краткотрайна веселба,
рано ли, късно ли, все към едничкия отдих ний крачим.
Всички насам се стремим, тук е сетната наша обител –
вие човешкия жанр управлявате най-дълговечно!
Ето и тя, щом съзрей в отредените нейни години,
отново ще се върне при вас. Но в този момент ми я дайте за малко.
Ако венчалния подарък ми откаже ориста, аз нивга
горе не ще се вестя. Ще ви радва гибелта на двама. “
Тези слова той мълвеше с раздвижени струни за приглас.
В сълзи душите без плът се обляха. Не гонеше Тантал
чезнещи бързо води. На Иксион запря колелото.
Дроба орли не кълвяха, Белидите лакти опряха
в празните урни. А ти на скалата си седна, Сизифе.
Казват, че от песента овлажнели за пръв път страните
на Евменидите три умилени. Не връщат молбата
нито брачната половинка царска, ни властникът на дълбината.
Те Евридика зоват. Между скоро пристигналите тя беше,
стъпяше горка едвам, угнетена от змийската рана.
Заедно с нея одобри спогодба героят родопски
да не поглежда обратно, до момента в който долината Авернска
той не отмине напълно. Ще пожертвува инак дара си.
В нямо безмълвие двама възкачваха стръмна пътечка,
беше тя душна, безлюдна, застлана с мъгла непрогледна.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Жаден за нейния лик и обезпокоителен от нейната уязвимост,
поглед той към нея възви и невестата завчас изчезна.
Страстно протегнал ръце да прегърне, прегръдка да сети,
друго не сети злополучен, а едничкия лъх от нея.
Дваж тя изпита гибелта, само че брачна половинка си не укори тя.
Но защо да го тя упреква – че той я обича?
Сетното свое „ прощавай! “, едвам до слуха дохвърчало,
тя отдалече изрече и отново в дълбината се върна.