Не сме братя с руснаците!
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
2 април
Това, че не сме „ братя “, беше ясно още много преди войната от 2014 година. Например, когато за пръв път отидохме на отмора на Червено море. Когато в девет сутринта някакъв си, да кажем, Олег от Тула, крепейки се на четири крайници, вече повръщаше в басейна.
Никога няма да не помни четирите девойки от Воронеж, които по този начин и не стигнаха до плажа - нито един път. Ние излизахме от хотела – те към този момент поркаха, връщахме се – те още поркаха. Впрочем, бяха учителки в начално учебно заведение. Към вечерта педагожките към този момент губеха човешки облик.
А още имаше и една Оля, която непрекъснато крещеше в тоалетната, тъй че се чуваше в прилежащите стаи, „ Се-Пе-Бе! “.(Съкратено от Санкт-Петербург – бел. прев.)
Ние постоянно леко се срамувахме за руснаците. Не както се срамуваш от по-големия си брат - хулиган, а като от далечния роднина-олигофрен.
Избухне ли скандал на рецепцията – отговорните са руснаци, джумбуш в ресторанта – отново са руснаци, някой е отмъкнал халата за баня от хотелската стая – още веднъж руснаци.
Още тогава се опитвахме да се разграничаваме. Спомняте ли си? Винаги на въпроса: " Фром раша? " (повечето украински публицисти изписват в този момент думите Русия, Путин, Москва и други с дребна писмен знак в символ на пренебрежение – бел. прев.), махахме с ръцете: " Но, само че, но – Юкрэйн! "
Да, това беше ясно от дълго време. Но сега… Колкото повече чувам разговорите на руски пленници с техните родственици, толкоз е по-очевадно: ние сме от разнообразни планети, имаме разнообразни полезности, нрав, прочувствен разсъдък..
– Татко, аз съм в плен.
– Чакай, давам телефона на майка ти.
Опитвам се да схвана (чисто антропологично любопитство) – как е допустимо това? Синът ти се обажда от плен, а ти – какво? Прекалено си ангажиран? Свириш на балалайка? Сглобяваш матрьошка? Или гледаш 176-та серия на „ Завръщането на Мухтар “?
Моят баща грабва слушалката на мама от първата минута на нашия диалог: „ Дай, дай на мен, би трябвало да запитвам нещо значимо! Анечка, там, при вас е застудяло – ти да не мръзнеш?! “
А аз се обаждам по три пъти дневно и не от плен, елементарни ми, Господи.
– Мамо, ние тук убиваме мирни поданици, разбираш ли!
– А, там към този момент ти промиха мозъка, по този начин ли?
През цялото време ми се коства, че това е монтаж. Че не може да бъде по този начин.
Мама ми споделя през днешния ден: „ Анечка, получихме пенсиите си за април предплатено, кажи как да ти изпратим парички “.
Мама е на 82 години, когато тя приказва, в телефона чувам взривове.
Татко всеки ден пита дали Саша не боледува, дали Хектор към този момент има приятели на новото място, дали не са свършили орехчетата на Кира, които тя толкоз обича.
Кира е моят папагал. Моят баща от обсадения Харкив се тревожи как се храни моят папагал. За нашите фамилии това е обикновено.
– Майко, питай във военната част, какво ще създадат с мен, ако доброволно се предам.
– Вече се обаждах – те там не подвигат телефона.
Разбирате ли – " те там не подвигат ". Е, може следобед още един път да се обади, или на следващия ден. А по-добре – следващия понеделник.
Какво състрадание или схващане чакахме ние от тях в първите дни на войната? Тази лелка, която не може да се свърже с военния комитет – тя ли ще съжали момиченцето, починало в Мариупол от обезводняване? На нея й е все тая и за личното й момче...
Честно казано, по-рано смятах, че ние се разграничаваме по отношението ни към алкохола, към работата, към свободата. Оказа се, че има по-прозаично мерило – отношението към околните ни.
– Света, тук ни убиват, обаче аз гепих за тебе кафемелачка и тостер.
– О, кеф!
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
2 април
Това, че не сме „ братя “, беше ясно още много преди войната от 2014 година. Например, когато за пръв път отидохме на отмора на Червено море. Когато в девет сутринта някакъв си, да кажем, Олег от Тула, крепейки се на четири крайници, вече повръщаше в басейна.
Никога няма да не помни четирите девойки от Воронеж, които по този начин и не стигнаха до плажа - нито един път. Ние излизахме от хотела – те към този момент поркаха, връщахме се – те още поркаха. Впрочем, бяха учителки в начално учебно заведение. Към вечерта педагожките към този момент губеха човешки облик.
А още имаше и една Оля, която непрекъснато крещеше в тоалетната, тъй че се чуваше в прилежащите стаи, „ Се-Пе-Бе! “.(Съкратено от Санкт-Петербург – бел. прев.)
Ние постоянно леко се срамувахме за руснаците. Не както се срамуваш от по-големия си брат - хулиган, а като от далечния роднина-олигофрен.
Избухне ли скандал на рецепцията – отговорните са руснаци, джумбуш в ресторанта – отново са руснаци, някой е отмъкнал халата за баня от хотелската стая – още веднъж руснаци.
Още тогава се опитвахме да се разграничаваме. Спомняте ли си? Винаги на въпроса: " Фром раша? " (повечето украински публицисти изписват в този момент думите Русия, Путин, Москва и други с дребна писмен знак в символ на пренебрежение – бел. прев.), махахме с ръцете: " Но, само че, но – Юкрэйн! "
Да, това беше ясно от дълго време. Но сега… Колкото повече чувам разговорите на руски пленници с техните родственици, толкоз е по-очевадно: ние сме от разнообразни планети, имаме разнообразни полезности, нрав, прочувствен разсъдък..
– Татко, аз съм в плен.
– Чакай, давам телефона на майка ти.
Опитвам се да схвана (чисто антропологично любопитство) – как е допустимо това? Синът ти се обажда от плен, а ти – какво? Прекалено си ангажиран? Свириш на балалайка? Сглобяваш матрьошка? Или гледаш 176-та серия на „ Завръщането на Мухтар “?
Моят баща грабва слушалката на мама от първата минута на нашия диалог: „ Дай, дай на мен, би трябвало да запитвам нещо значимо! Анечка, там, при вас е застудяло – ти да не мръзнеш?! “
А аз се обаждам по три пъти дневно и не от плен, елементарни ми, Господи.
– Мамо, ние тук убиваме мирни поданици, разбираш ли!
– А, там към този момент ти промиха мозъка, по този начин ли?
През цялото време ми се коства, че това е монтаж. Че не може да бъде по този начин.
Мама ми споделя през днешния ден: „ Анечка, получихме пенсиите си за април предплатено, кажи как да ти изпратим парички “.
Мама е на 82 години, когато тя приказва, в телефона чувам взривове.
Татко всеки ден пита дали Саша не боледува, дали Хектор към този момент има приятели на новото място, дали не са свършили орехчетата на Кира, които тя толкоз обича.
Кира е моят папагал. Моят баща от обсадения Харкив се тревожи как се храни моят папагал. За нашите фамилии това е обикновено.
– Майко, питай във военната част, какво ще създадат с мен, ако доброволно се предам.
– Вече се обаждах – те там не подвигат телефона.
Разбирате ли – " те там не подвигат ". Е, може следобед още един път да се обади, или на следващия ден. А по-добре – следващия понеделник.
Какво състрадание или схващане чакахме ние от тях в първите дни на войната? Тази лелка, която не може да се свърже с военния комитет – тя ли ще съжали момиченцето, починало в Мариупол от обезводняване? На нея й е все тая и за личното й момче...
Честно казано, по-рано смятах, че ние се разграничаваме по отношението ни към алкохола, към работата, към свободата. Оказа се, че има по-прозаично мерило – отношението към околните ни.
– Света, тук ни убиват, обаче аз гепих за тебе кафемелачка и тостер.
– О, кеф!
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ