Англичанин ни представя изключително забавен и смешен разказ за невероятните

Англичанин ни показва извънредно занимателен и комичен роман за невероятните завършения на двама българи в страната му. Сблъсъкът му с нашенците в действителност може да ни разсмее от сърце, само че на моменти и малко да ни натъжи. „ Казвам се Стивън и съм от Уулвърхемптън – града и тима. Ще ви опиша за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам – изучавам корпоративно право. Работя като стажант в влиятелна компания, само че с майка ми взехме решение да си помогнем, като вземем наематели у дома. Искахме да са бели, с цел да не би трябвало да се съобразяваме с културните разлики. Имаше много претенденти, само че се спряхме на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 $ по курса на деня. Бяха облечени с маркови спортни облекла, единият дори имаше кожено яке върху спортния екип. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила обичаното ми говеждо. Българите донесоха шише с бледожълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха крепко, желаеха в допълнение без позор. Майка беше доста удовлетворена, какъв брой доста са харесали гозбата й.

Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо положителния си британски благодариха за вечерята, помогнаха за повдигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – на следващия ден били на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред света. Така че моите хора в действителност се споделяха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към различен с названия като: х*йо, пе*ер, лай*ьо, братле, льохман… и доста други. Първоначално българите бяха доста тихи и някак угрижени. Виждах ги да купуват единствено самун и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – потрес, цялостна смяна и го разбра целият квартал. Напиха се брутално на фона на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предизвестили да не закусваме. В 12 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно сюрпризиран, че сме пристигнали в точния момент. Каза да си събуем обувките. Да ми подреждат да се събуя в личния си дом, тоя е мръднал, в България по какво вървят?! Както и да е, събухме се. Тръгнахме да сядаме, само че се оказа, че имало задания и за нас – ти измий това, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния метод – реже марулята на ситно и след това я хвърля в купата с изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – полуда. После изля вътре устойчиво количество олио и оцет, постави шепа сол и разбърка. Другият беше изнесъл скара на прозореца и печеше големи топки кайма, цялостни с самун, лук и магданоз – следващото безумство. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна запарка. На майка доста й харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкоз радостни и въобще не им пукаше от сдържаното ми държание. Надуваха музиката, припяваха, говореха на всеослушание, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), само че изядох единствено едно от гняв. Мразех ги, някакви сиромаси пристигнали да блъскат от другия завършек на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската империя не съм благополучен, та тия източноевропейски отрепки ли?! Денят на българите минаваше по този начин: заран са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, след това отиват на работа в последния миг. Връщат се вечер с голямо въодушевление и няколко торби ястие и както му споделят „ аварийно пиянство ” – имат боязън пиячката им да не свърши. Къпят се небрежно, а след това готвят. Всичко е проведено до секундата – по закон би трябвало да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и приключва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, единствено си приказват и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха покрайнината с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, само че радостно пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея диагонално – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. Откъде се бяха срещнали с девойки не знам, само че постоянно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха дори и локални. Англичанки, представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия неудачници всяка седмица, че от време на време и повече. И то да беше обич, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – крясъци, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето по какъв начин излиза – все едно е претърпяла космополитен катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът предостатъчно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а оттова потегля другият с следващата си годеница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че целия свят приказва езика ни. А те, нещастниците, идват да ни слугуват от 60-годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им къса история. Пак проблем – тия имали страна преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, заради непригодността на стъклените сервизи за превозване от коне. И по този начин през вековете българите се занимавали главно с кланета, онождане и филтрация на високоалкохолни артикули. Да си футболен почитател е ужасно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашият тим. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма бракоразвод, гибел или съмнения в степените на любовта – обичаш и толкова. Понякога ти се хлъзга мисълта: в случай че бях от „ Манчестър Юнайтед “ примерно, какъв брой повече победи и триумфи щях да съм претърпял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите. Но това минава стремително, както е и пристигнало. Не ми пука за шибаните триумфи на другите тимове, интересува ме единствено моя си. И по този начин една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни зложелател „ Уест Бромич “. Болката е ясно различима, от другите типове духовно страдалчество – просто ти е мнооого жалко. Крив си като дрисня (чудесна българска дума). Прибрах се, а у дома беше необичайно безшумно за уикенда. При българите светеше, само че нямаше диря от нормалния им съботен проливен дъжд. Почуках на вратата и неумишлено си смъкнах маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „ Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете ”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със безценен препарат, всичко беше подредено повече от нормалното. Лигавеха се с някакво понижено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с огромния им зложелател – подготвяха се. Полюбопитствах по какъв начин се споделя този български тим. Егати, носеше името на човек?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета по кое време е дуелът – щях да притискам палци за противника им, сиреч (яка българска дума) да зложелателствам. В неделя ме извикаха незабавно на работа, само че следях онлайн срещата в един уебсайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа радостните българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от неспокойствие, да очаквам рейса. 120 паунда – е*ал съм ги, както споделят балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен мраз вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано – за какво, мамка му, се радвате дебили долни… единият спря музиката и рече: „ Х*й сплеснат, за нас успехите и тъпите футболисти нямат значение, единственото, което си коства, е славата, донесена от нас, почитателите, ние сме клуба ”! Вече нямах сили – желаех да умра от позор, желаех да съм мощен и различен… желаех да съм българин. Тия двамата си купиха Ауди А6 99-а произвеждане. Задължително взели бензинова, че да й сложат газ (как по този начин газ не разбрах). Беше цялостен чакъл (български израз) – от нея течаха разнородни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна ризница. Колата беше претърпяла и удар начело. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща горделивост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни ненадейно умря. Поканиха ме да вземам участие в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на различен. Което не можахме да намерим втора ръка, залепихме или „ фанахме ” с тел. Никой от нас не беше дипломиран, само че това за моите хора не беше проблем, а към този момент и за мен. Слагахме ракията на тавана и заедно се борехме с механичните провокации. Когато чукът срещнеше пръста ми споделях „ фак ”… в случай че това се случеше с някой от българите, той ревеше: „ майка ти тъпа да е*а ” – балканците не допускаха, че може да са отговорни за несполучливото си деяние – чукът беше за е*ане. Но тая ругатня по какъв начин облекчаваше единствено, по какъв начин се свързваше с междузвездното излъчване, облекчавайки логаритъма на човешкия дух. Лятото ме поканиха на посетители в България. Щяхме да пътуваме с колата, която неизвестно от кое място към този момент беше оборудвана с чистачки, огледала (в друг цвят) и всичко останало. Дни наред върших проекти, от кое място да минем, с цел да разгледаме най-вече забележителности. Българите обаче споделиха, че нямало нищо забавно в дебелашки места като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме единствено да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – обятия, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, само че не успяхме да се изкъпем, тъй като когато в България валяло, серпантина водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – забавно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били присъщи единствено за тази страна, само в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „ потребителски ” (?!) такси и няма вселенска мощ или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана трапеза. Пуснаха музика и веселбата стартира. Бях понаучил български и ми беше супер забавно да поддържам връзка с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки вкъщи, само че съществувала локална сентенция, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха аудито с 4000 техни пари облага. Дадоха ми хиляда, задето съм работил с тях – бях толкоз горделив. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено, не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички родственици на моите, срещнах се с приятелите им – на всички места ме гледаха като принц. Срещнах и доста български девойки – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и огромни очи на сърни – няма такава хубост. Осъзнах, че българин няма да стана, само че желаех най-малко да си намеря брачна половинка от тяхната кръв. С годините това се оказа много мъчно, само че откакто съвсем се бях преселил в България, съумях. Тя се споделя Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми другари още живеят при майка, само че без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато у дома пущам чешмата, неумишлено поглеждам дали на открито вали…

Източник dnes.bg