Бялата негърка Анелия Нунева за американската мечта, Фло Джо и драмата в Сеул
Анелия Нунева, една от огромните звезди в историята на родната лека атлетика, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Неслучайно през 80-те до началото на 90-те години доста международни медии я назоваха “бялата негърка”. Това название дадоха почитателите, тъй като само русокосото момиче от България стряскаше съня на тъмнокожите „ светкавици “ в международния спринт на 100 и 200 метра при дамите. И до момента нейният народен връх в дългия спринт на 200 метра не е усъвършенстван. В кариерата си Нунева има присъединяване в два финала на 100 метра на Олимпийските игри в Сеул през 1988 година и в Барселона през 1992 година Носителка е на общо 8 медала от международни и европейски шампионати навън и в зала. Шампионка в митичната зала “Медисън Скуеър Гардън” в американската дисциплинираност 55 ярда.
- Здравейте, г-жо Нунева! Радваме се да ви забележим на пистата на “Код Спорт “! Благодарим ви, че уважихте нашите фенове, тъй като знаем, че по-голямата част от годината прекарвате в дома си в Лос Анджелис, а в България графикът ви е много претрупан. Как сте?
- Благодаря, добре!
- А по какъв начин сте с американската си фантазия? Доколкото знаем не сте била почитател, само че в името на фамилията сте приели при започване на века да се преместите да живеете зад океана…
- Американската фантазия я видях за първи път през 1987 година, когато на път за международното състезание в Индианаполис, спряхме в Ню Йорк.Едни от най-хубавите състезатели в Европа бяхме поканени да участваме в шампионата на Съединени американски щати, което се организира в „ Медисън Скуеър Гардън “. Там станах шампионка на 55 ярда с резултат 6.52, за което може доста да се приказва. Всъщност тогава за първи път бях в Америка. Много красива страна и големи небостъргачи – това беше първото ми усещане. Интересното беше, че настилката на пистата беше дървена, а ние от Европа не бяхме готови за нея. Но все пак, съумях да победя американките. А във връзка фантазията, тъкмо тогава имаше доста заможни българи там, които се бяха открили и ми предложиха да остана в Америка. Но тогава въобще не ми мина тази мисъл през главата.
- А по кое време мина?
- Съпругът ми завоюва „ зелена карта “ през 1997 година Явно ми е било писано отново да се върна в Америка. Той отпътува първи, а аз отидох през 2003 година, откакто татко ми се спомина, безконечна му памет. А моят наследник отпътува три години преди мен.
- Много имаме да приказваме за вашата страхотна кариера. Затова желаеме бързо, както бяга Анелия Нунева, да затворим главата за персоналния ви живот. С какво не свикнахте с живота си в Съединени американски щати и какво най-вече ви харесва?
- Не привикнах с големите неща - с големите пътища, паркинги, магазини. Някак си там, където пребивавам всичко е голямо. Най-вече ми харесва позитивизма в американците. През годините, в които пребивавам там, в действителност съм се трансформирала. Почти всеки ден излизам в парка дали да карам колело, дали да тичам или да вървя. И в случай че някой не ме поздрави, простo се чудя и си крещя: „ Този човек несъмнено има проблем. “ Там е безусловно наложително и нещо нормално да кажат „ Hi” или „ Hello”. Америка е и страна на ред и закони, които се съблюдават. Където и да излезеш, където и да се намираш, можеш да попиташ всеки – от служител на реда до елементарен жител и постоянно ще получиш помощ. Това, че не приказваш езика или приказваш развалено, няма никакъв проблем. Калифорния е едно слънчево място, което приема безусловно всички.
- Знаете ли къде са вашите огромни съпернички в спринта – американките Евелин Ашфорд, Грейс Джексън, Гуен Торънс от Ямайка, която живее в Съединени американски щати?
- Да ви кажа почтено, не съм се интересувала. Може би са треньорки някъде.
- А рано напусналата ни, за жалост, Флорънс Грифит-Джойнър – какво беше вашето отношение към нея?
- Невероятна атлетка! 10.49 за 100 м, 21.34 за 200 м.
- Колко надпревари имате против нея?
- В зала тя няма победа над мен. На намерено несъмнено имам към 10-15 надпревари, от които тя ме е побеждавала, аз съм я побеждавала. Американците я назовават Фло Джо. Тя също живееше в Ориндж Каунти. На нейно име има „ Джойнър Олимпик Парк “. А всяка година се организира един маратон също в нейна чест.
- Да поговорим за двата ви олимпийски финала – неповторимо достижение в най-престижната дисциплинираност късия спринт. Драмата в Сеул – тогава ви смятаха за сигурна медалистка, само че скъсахте мускул. Извиняваме се, че ви връщаме към този спомен, може би по-болезнен и от самата травма… Вярно ли е, че след надпреварата не сте пускали никого в стаята си?
- Така беше в действителност. Това ми е най-силната година, бях най-добре готова. Абсолютно сигурна сребърна медалистка, тъй като Грифит-Джойнър беше сложила международния връх с това феноменално достижение. Въпреки че, в случай че аз бях приключила, щях да реализира резултат от 10.64 на 100 м, а това е край на олимпиада, най-голямото съревнование. Не желая да си помисля, в случай че беше на някакво друго с по-нисък сан, сигурно щях да тичам 10.55. Феноменални, само че безусловно достижими достижения от жена. Абсолютно всички бягания от серии до полуфинал ги бягах с настройка за влизане във финала, т.е. пазех силите си. На полуфинала още веднъж се оглеждах с периферното си зрение. Финиширахме дружно с Евелин Ашфорд на полуфинала, само че се усещах ужасно, бях сигурна в себе си. Мога да опиша бягането ми на финала метър по метър, само че това няма значение. Бяхме изравнени на 60-ия метър, тя поведе малко, аз вътрешно си организирах един диалог, макар че бяха 100 м. И внезапно на 83-ия метър скъсах тотално заден бедрен. От високата скорост не можах да падна незабавно и паднах след квадратите. Голяма покруса беше за нас! Дори два-три часа по-късно не можеха да намерят моя треньор. Наистина никой не пусках в хотелската стая. Голяма драма! Беше такава болежка, че не можех да се обличам. Но по този начин или другояче мина, не можах да вземам участие на 200 м и в щафетата и след три дни с първия вероятен полет се прибрах в България. Директно от летището ми оказа помощ Катето Малеева и заминахме към Военна болница, защото през целия полет имах бъбречна рецесия.
- Как преодоляхте шока? Имаше ли психолози, които да работят с тима по време, когато България доближи своя пик в спорта като шеста в генералното класиране по народи?
- Да ви кажа почтено, по никакъв начин. Шокът не се преодолява. За жал, психолози нямаше. Сами сме си били психолози с моя треньор. Затова споделят, че треньор и играч са един популярен екип.
- Колко време работихте с Георги Драганов?
- Имам достойнството да съм работила с този популярен треньор. От 1981 година незабавно откакто приключих междинното си обучение, той ми предложи и аз започнах при него и по този начин до олимпиадата в Сеул.
- Струва ми се необикновено, само че съгласно градската легенда преди да започнете в дейния спорт сте била освободена от часовете по физическо образование поради гръбначно деформиране. Това прекомерно ли е?
- Да, прекомерно е. Истината е следната – във втори клас имах тежко инфектиране на бъбреците и съвсем цяла година живеех в болничното заведение. Пускаха ме за по някоя и друга седмица. През това време бях освободена от физическо, другояче не съм имала никакви гръбначни изкривявания.
- Как понасяхте натоварванията? Някъде четох, че Георги Драганов разгласява подготвителния график в двете седмици преди Сеул, от който се уморяваш единствено като го четеш…
- Да, тъкмо по този начин е. Млада съм била. На този стадий от моя живот всичко ми минава като на лента. На върха на гребена съм била, имала съм цел. Имало е доста тежки моменти, тъй като имахме по пет тренировки дневно – Белмекен, Петрич… Почти живеехме там. Трудно се устоя, само че безусловно в никакъв случай не съм била недоволна и не съм споделила: „ Драганов, през днешния ден не мога да упражнявам. “ Винаги съм била на линия. Но в действителност бяха доста тежки тренировките.
- Днес я няма тази мотивация…
- Не, няма я. Ако трябваше отново да предпочитам дали да стартира, тъй като тогава имаше алтернатива откакто приключих и малко късно стартирах моята спортна кариера, може би отново щях да стартира, тъй като си коства. Като застанеш на стълбичката, като чуеш химна, погледите на хората, благодарността им… След като се отхвърлих, разбрах какво съм направила в тези години.
- Шесто място на олимпиадата в Барселона през 1992 година – това ли беше максимумът за вас на финала на кариерата ви?
- Да, може да се каже. Вече имаше някакви проблясъци на отричане, макар че идната година станах втора на европейското в Генуа, а през 1994 година на европейското в Хелзинки бях бронзова медалистка на 4х100 м и заех четвърто място с 11.07 на 100 м. Резултати, с които в този момент умерено можеш да станеш европейска или международна шампионка. Но тогава някак си ръководещите не бяха удовлетворени. Бях ги разглезила с моите бягания под 11 секунди.
- Кога за първи път чухте или прочетохте, че ви назовават „ бялата негърка “?
- „ Бялата негърка “ потегли през 1987 година, когато прекосих границата от 11 секунди на шампионата в Москва - 10.99 и на финала 10.97. След това незабавно в Белград - 10.86, на републиканското тук отново 10.86. Тогава на всички игрища в балканските столици върхът беше мой. В Загреб има мраморна плоча – 10.92, в Белград, в Любляна, макар че там дълго време живееше Мерилин Оти, върхът е към момента мой.
- Имаше и други кандидатки за „ най-бърза бяла жена “ – германките Марита Кох и Зилке Гладиш, както и Людмила Кондратиева от Съюз на съветските социалистически републики. Какви връзки имахте?
- В момента нищо не знам за тях, само че дълги години зимата ходихме в Потсдам на лагер, откъдето са Кох и Гладиш. Тренирали сме в една зала, пили сме дружно кафе. Треньорите имаха по-силен контакт, обсъждаха методиките на подготовка. Дори, когато сме били там на подготовка, от тяхната научна приложна лаборатория доста се интересуваха от моята мускулатура. Искаха да вършат проучвания, тъй като имам извънредно меко тичане с доста бързо отлепяне долу, без да добутвам до дъно. Това зависи доста и от треньора Драганов. Не може да се каже, че сме били приятелки, само че с доста от моите съпернички по другите надпревари не сме си казвали: „ Здравей! Как си? “, а с тях го правехме. Конкуренцията е огромна и другарството на стадиона липсва.
- През 1984 година България бойкотира олимпиадата в Лос Анджелис, а на различните игри „ Дружба “ поради вашите медали печелите „ Волга “ и две коли „ Лада “. Така ли беше по правилник за три медала?
- Тогава комунистическият режим ни лиши от присъединяване на олимпийските игри. Беше ощетено правото ни да отидем на олимпиада и бяхме дискриминирани. Мисля, че всички спортисти би трябвало да бъдем еднообразно котирани, както всички олимпийски и международни медалисти. Наистина за трите медала ми се полагаха „ Волга “ и „ Лада “. Избрах да получа „ Лада “-та, а за другите взех награда от двете коли, които бяха на държавни цени. Примерно „ Волга “ – 2 000 лв., „ Жигула “ – 1 000 лв..
- За страдание през днешния ден българският спорт доста се приземи. Имате ли пояснение за какво? Може ли изобщо да се откри някаква база за съпоставяне сред вашето потомство и това, което се случва сега в родния спорт?
- Това е действителността ни. Всичко идва от всеобщия спорт. Винаги съм държала на това нещо. В Америка стартират да се занимават със спорт от детската градина, да не приказваме за учебните заведения. Американците имат най-хубавите бази в света, да не приказваме за колежите и университетите. Масов спорт и физическо образование в учебните заведения всеки ден, както е в Съединени американски щати. Така ще се повдигне духът, ще имат предпочитание младежите да упражняват и оттова ще тръгне високото спортно майсторство. Моят наследник доста пъти като дойдеше петък, ме е молил да му пиша бележки за освобождение от физическо, тъй като постоянно в петък през всичките години имаха контролно за оценка на една миля. В България по какъв начин е? Мисля, че не е всеки ден физическото образование. Но би трябвало всеобщ спорт и физическо всеки ден в учебните заведения до 18-19 години.
- В леката атлетика през днешния ден даже не можем да мечтаем единствено за елитните спортисти от Русе – вие, Христо Марков, Евгени Игнатов, Софка Попова, Надежда Георгиева, Венелина Венева…
- Така е. Това е една плеяда от известни спортисти. Надявам се с това, което вършим през последните години с моя сътрудник Евгени Игнатов, да излязат идващите Анелия, Евгени, Софка, Надежда, Венелина… Дай Боже, имам вяра го!
- Управляващите на спорта у нас допитвали ли са се до вас за някакъв съвет?
- Наистина се допитват в годините за разнообразни проблеми. Последният ми диалог с министър Кралев беше тъкмо за всеобщия спорт и по какъв начин да използван американската система в България. Доколкото мога, оказвам помощ.
- Брат ви Пламен Нунев е прочут народен представител, политик с към този момент дълга кариера. А вас притегля ли ви политиката?
- В никакъв случай! Категорично политиката не е за мен. Мисля, че един от семейството е задоволителен. Той в никакъв случай няма време даже за телефон, постоянно е ангажиран. Твърда съм, че политиката не е за мен.
- Осъществихте още една ваша спортна фантазия – организирахте маратона „ Русе-Гюргево “ по моста на дружбата. Нещо повече за този план?
- Тази фантазия към този момент е реалност. Маратонът не пристигна на празно място. Създадохме го три години след първия наш план, за който доста се гордея. Това е интернационалният шампионат „ Младост “. Възродихме го с моя сътрудник Евгени Игнатов 20 години по-късно, откакто през 2011 година с премиера Бойко Борисов открихме новата писта в Русе. Решихме на идната година да възродим шампионат „ Младост “, който е измежду най-хубавите, да не кажа най-хубавият за юноши и девойки до 16 години. Тази година го организирахме за седми път. Имахме участници от 50 клуба от България и от седем непознати страни. Когато видиш погледите на тези деца, щастието в очите им… Няма такова съревнование в България. Чувала съм, че има в Сараево, само че не съм сигурна. Децата се награждават като огромните какички и батковци, вземат участие в конкуренцията за покриване на нормативи за европейско или международно за юноши и девойки, имаме фото-финиш. Изобщо става едно ужасно съревнование. Три години откакто потегли шампионатът, което не беше по-лесно, дълго време разговаряхме и взехме решение да се пробваме да създадем този маратон „ Бягане на свободния дух “. Обърнахме се към двете общини – в Гюргево и в Русе. С такова предпочитание се отзоваха и двамата кметове и полека-лека стана. В четна година стартът е в Русе, а финалът в Гюргево, а в нечетна е противоположното. Пълна поддръжка имаме от Гранична полиция, тъй като въпреки всичко се пресича държавна граница. Има доста искащи, 300-350 участници. Наистина съм горда с тези два плана. Мисля, че русенци заслужават това.
- А имате ли някоя друга концепция – да вземем за пример състезателен клуб на вашето име?
- Не, нямам друга концепция. Щастлива съм от това, което върша и мисля, че е задоволително. Работя това, което желая и съм правила цялостен живот. Работя тъкмо несъмнено – за шампионат „ Младост “ като всеобщ спорт за юноши и девойки до 16 години, което липсва. Състезание за мъже и дами може всеки да направи, само че няма за подрастващите.
- Какво мислите за най-известната ни спринтьорка през новия век Ивет Лалова? Кой най-вече ви харесва от международния хайлайф в този момент?
- Ивет Лалова реализира много добра кариера през последните години. Пожелавам да бъде здрава, да няма контузии и да победи върха ми на 200 м, който от 30 години не е побеждаван!
- Като спринтьорка, не мислите ли, че на Юсеин Болт му е по-лесно да бяга, в сравнение с да върви или даже да си лежи на дивана?
- Така е, мисля го. Феноменален спортист! Олимпийски и международни върхове. Просто нямам думи. Най-добрият! Най-великият!
- Да поговорим малко и за вашите занимания. Ваши другари ни споделиха, че обичате да карате колело и да вършиме маркова рибена чорба – по този начин ли е?
- Вярно е. Рибената чорба е моя запазена марка. И преди интензивно съм карала колело, само че в действителност преди четири години оперирах лявото си коляно, имах некроза на костта и прекосих през две интервенции. Все още имам проблем с коляното и докторите ми не разрешиха да си товаря крайници посредством тичане и планински преходи, които правех постоянно. Оттогава започнах да карам колело постоянно – в Америка карам в група, в България също. Ако през днешния ден не изляза да покарам 15-20 км, просто не мога да се успокоя. Имам потребност, усещам го от вътрешната страна, ставам нервна.
- Със брачна половинка ви Иван имате наследник Явор – той не пожела ли да се занимава с първокласен спорт, с лека атлетика? Повече „ янки “ ли се усеща или повече българин?
- Да, той е съвсем 100% американец. Все отново от 20 години е там. Неговият живот е скейтбордът. Занимава се с това и одобрявам този метод на живот и занимание, тъй като знам какво е.
Снимка: BGathletic.com
- Здравейте, г-жо Нунева! Радваме се да ви забележим на пистата на “Код Спорт “! Благодарим ви, че уважихте нашите фенове, тъй като знаем, че по-голямата част от годината прекарвате в дома си в Лос Анджелис, а в България графикът ви е много претрупан. Как сте?
- Благодаря, добре!
- А по какъв начин сте с американската си фантазия? Доколкото знаем не сте била почитател, само че в името на фамилията сте приели при започване на века да се преместите да живеете зад океана…
- Американската фантазия я видях за първи път през 1987 година, когато на път за международното състезание в Индианаполис, спряхме в Ню Йорк.Едни от най-хубавите състезатели в Европа бяхме поканени да участваме в шампионата на Съединени американски щати, което се организира в „ Медисън Скуеър Гардън “. Там станах шампионка на 55 ярда с резултат 6.52, за което може доста да се приказва. Всъщност тогава за първи път бях в Америка. Много красива страна и големи небостъргачи – това беше първото ми усещане. Интересното беше, че настилката на пистата беше дървена, а ние от Европа не бяхме готови за нея. Но все пак, съумях да победя американките. А във връзка фантазията, тъкмо тогава имаше доста заможни българи там, които се бяха открили и ми предложиха да остана в Америка. Но тогава въобще не ми мина тази мисъл през главата.
- А по кое време мина?
- Съпругът ми завоюва „ зелена карта “ през 1997 година Явно ми е било писано отново да се върна в Америка. Той отпътува първи, а аз отидох през 2003 година, откакто татко ми се спомина, безконечна му памет. А моят наследник отпътува три години преди мен.
- Много имаме да приказваме за вашата страхотна кариера. Затова желаеме бързо, както бяга Анелия Нунева, да затворим главата за персоналния ви живот. С какво не свикнахте с живота си в Съединени американски щати и какво най-вече ви харесва?
- Не привикнах с големите неща - с големите пътища, паркинги, магазини. Някак си там, където пребивавам всичко е голямо. Най-вече ми харесва позитивизма в американците. През годините, в които пребивавам там, в действителност съм се трансформирала. Почти всеки ден излизам в парка дали да карам колело, дали да тичам или да вървя. И в случай че някой не ме поздрави, простo се чудя и си крещя: „ Този човек несъмнено има проблем. “ Там е безусловно наложително и нещо нормално да кажат „ Hi” или „ Hello”. Америка е и страна на ред и закони, които се съблюдават. Където и да излезеш, където и да се намираш, можеш да попиташ всеки – от служител на реда до елементарен жител и постоянно ще получиш помощ. Това, че не приказваш езика или приказваш развалено, няма никакъв проблем. Калифорния е едно слънчево място, което приема безусловно всички.
- Знаете ли къде са вашите огромни съпернички в спринта – американките Евелин Ашфорд, Грейс Джексън, Гуен Торънс от Ямайка, която живее в Съединени американски щати?
- Да ви кажа почтено, не съм се интересувала. Може би са треньорки някъде.
- А рано напусналата ни, за жалост, Флорънс Грифит-Джойнър – какво беше вашето отношение към нея?
- Невероятна атлетка! 10.49 за 100 м, 21.34 за 200 м.
- Колко надпревари имате против нея?
- В зала тя няма победа над мен. На намерено несъмнено имам към 10-15 надпревари, от които тя ме е побеждавала, аз съм я побеждавала. Американците я назовават Фло Джо. Тя също живееше в Ориндж Каунти. На нейно име има „ Джойнър Олимпик Парк “. А всяка година се организира един маратон също в нейна чест.
- Да поговорим за двата ви олимпийски финала – неповторимо достижение в най-престижната дисциплинираност късия спринт. Драмата в Сеул – тогава ви смятаха за сигурна медалистка, само че скъсахте мускул. Извиняваме се, че ви връщаме към този спомен, може би по-болезнен и от самата травма… Вярно ли е, че след надпреварата не сте пускали никого в стаята си?
- Така беше в действителност. Това ми е най-силната година, бях най-добре готова. Абсолютно сигурна сребърна медалистка, тъй като Грифит-Джойнър беше сложила международния връх с това феноменално достижение. Въпреки че, в случай че аз бях приключила, щях да реализира резултат от 10.64 на 100 м, а това е край на олимпиада, най-голямото съревнование. Не желая да си помисля, в случай че беше на някакво друго с по-нисък сан, сигурно щях да тичам 10.55. Феноменални, само че безусловно достижими достижения от жена. Абсолютно всички бягания от серии до полуфинал ги бягах с настройка за влизане във финала, т.е. пазех силите си. На полуфинала още веднъж се оглеждах с периферното си зрение. Финиширахме дружно с Евелин Ашфорд на полуфинала, само че се усещах ужасно, бях сигурна в себе си. Мога да опиша бягането ми на финала метър по метър, само че това няма значение. Бяхме изравнени на 60-ия метър, тя поведе малко, аз вътрешно си организирах един диалог, макар че бяха 100 м. И внезапно на 83-ия метър скъсах тотално заден бедрен. От високата скорост не можах да падна незабавно и паднах след квадратите. Голяма покруса беше за нас! Дори два-три часа по-късно не можеха да намерят моя треньор. Наистина никой не пусках в хотелската стая. Голяма драма! Беше такава болежка, че не можех да се обличам. Но по този начин или другояче мина, не можах да вземам участие на 200 м и в щафетата и след три дни с първия вероятен полет се прибрах в България. Директно от летището ми оказа помощ Катето Малеева и заминахме към Военна болница, защото през целия полет имах бъбречна рецесия.
- Как преодоляхте шока? Имаше ли психолози, които да работят с тима по време, когато България доближи своя пик в спорта като шеста в генералното класиране по народи?
- Да ви кажа почтено, по никакъв начин. Шокът не се преодолява. За жал, психолози нямаше. Сами сме си били психолози с моя треньор. Затова споделят, че треньор и играч са един популярен екип.
- Колко време работихте с Георги Драганов?
- Имам достойнството да съм работила с този популярен треньор. От 1981 година незабавно откакто приключих междинното си обучение, той ми предложи и аз започнах при него и по този начин до олимпиадата в Сеул.
- Струва ми се необикновено, само че съгласно градската легенда преди да започнете в дейния спорт сте била освободена от часовете по физическо образование поради гръбначно деформиране. Това прекомерно ли е?
- Да, прекомерно е. Истината е следната – във втори клас имах тежко инфектиране на бъбреците и съвсем цяла година живеех в болничното заведение. Пускаха ме за по някоя и друга седмица. През това време бях освободена от физическо, другояче не съм имала никакви гръбначни изкривявания.
- Как понасяхте натоварванията? Някъде четох, че Георги Драганов разгласява подготвителния график в двете седмици преди Сеул, от който се уморяваш единствено като го четеш…
- Да, тъкмо по този начин е. Млада съм била. На този стадий от моя живот всичко ми минава като на лента. На върха на гребена съм била, имала съм цел. Имало е доста тежки моменти, тъй като имахме по пет тренировки дневно – Белмекен, Петрич… Почти живеехме там. Трудно се устоя, само че безусловно в никакъв случай не съм била недоволна и не съм споделила: „ Драганов, през днешния ден не мога да упражнявам. “ Винаги съм била на линия. Но в действителност бяха доста тежки тренировките.
- Днес я няма тази мотивация…
- Не, няма я. Ако трябваше отново да предпочитам дали да стартира, тъй като тогава имаше алтернатива откакто приключих и малко късно стартирах моята спортна кариера, може би отново щях да стартира, тъй като си коства. Като застанеш на стълбичката, като чуеш химна, погледите на хората, благодарността им… След като се отхвърлих, разбрах какво съм направила в тези години.
- Шесто място на олимпиадата в Барселона през 1992 година – това ли беше максимумът за вас на финала на кариерата ви?
- Да, може да се каже. Вече имаше някакви проблясъци на отричане, макар че идната година станах втора на европейското в Генуа, а през 1994 година на европейското в Хелзинки бях бронзова медалистка на 4х100 м и заех четвърто място с 11.07 на 100 м. Резултати, с които в този момент умерено можеш да станеш европейска или международна шампионка. Но тогава някак си ръководещите не бяха удовлетворени. Бях ги разглезила с моите бягания под 11 секунди.
- Кога за първи път чухте или прочетохте, че ви назовават „ бялата негърка “?
- „ Бялата негърка “ потегли през 1987 година, когато прекосих границата от 11 секунди на шампионата в Москва - 10.99 и на финала 10.97. След това незабавно в Белград - 10.86, на републиканското тук отново 10.86. Тогава на всички игрища в балканските столици върхът беше мой. В Загреб има мраморна плоча – 10.92, в Белград, в Любляна, макар че там дълго време живееше Мерилин Оти, върхът е към момента мой.
- Имаше и други кандидатки за „ най-бърза бяла жена “ – германките Марита Кох и Зилке Гладиш, както и Людмила Кондратиева от Съюз на съветските социалистически републики. Какви връзки имахте?
- В момента нищо не знам за тях, само че дълги години зимата ходихме в Потсдам на лагер, откъдето са Кох и Гладиш. Тренирали сме в една зала, пили сме дружно кафе. Треньорите имаха по-силен контакт, обсъждаха методиките на подготовка. Дори, когато сме били там на подготовка, от тяхната научна приложна лаборатория доста се интересуваха от моята мускулатура. Искаха да вършат проучвания, тъй като имам извънредно меко тичане с доста бързо отлепяне долу, без да добутвам до дъно. Това зависи доста и от треньора Драганов. Не може да се каже, че сме били приятелки, само че с доста от моите съпернички по другите надпревари не сме си казвали: „ Здравей! Как си? “, а с тях го правехме. Конкуренцията е огромна и другарството на стадиона липсва.
- През 1984 година България бойкотира олимпиадата в Лос Анджелис, а на различните игри „ Дружба “ поради вашите медали печелите „ Волга “ и две коли „ Лада “. Така ли беше по правилник за три медала?
- Тогава комунистическият режим ни лиши от присъединяване на олимпийските игри. Беше ощетено правото ни да отидем на олимпиада и бяхме дискриминирани. Мисля, че всички спортисти би трябвало да бъдем еднообразно котирани, както всички олимпийски и международни медалисти. Наистина за трите медала ми се полагаха „ Волга “ и „ Лада “. Избрах да получа „ Лада “-та, а за другите взех награда от двете коли, които бяха на държавни цени. Примерно „ Волга “ – 2 000 лв., „ Жигула “ – 1 000 лв..
- За страдание през днешния ден българският спорт доста се приземи. Имате ли пояснение за какво? Може ли изобщо да се откри някаква база за съпоставяне сред вашето потомство и това, което се случва сега в родния спорт?
- Това е действителността ни. Всичко идва от всеобщия спорт. Винаги съм държала на това нещо. В Америка стартират да се занимават със спорт от детската градина, да не приказваме за учебните заведения. Американците имат най-хубавите бази в света, да не приказваме за колежите и университетите. Масов спорт и физическо образование в учебните заведения всеки ден, както е в Съединени американски щати. Така ще се повдигне духът, ще имат предпочитание младежите да упражняват и оттова ще тръгне високото спортно майсторство. Моят наследник доста пъти като дойдеше петък, ме е молил да му пиша бележки за освобождение от физическо, тъй като постоянно в петък през всичките години имаха контролно за оценка на една миля. В България по какъв начин е? Мисля, че не е всеки ден физическото образование. Но би трябвало всеобщ спорт и физическо всеки ден в учебните заведения до 18-19 години.
- В леката атлетика през днешния ден даже не можем да мечтаем единствено за елитните спортисти от Русе – вие, Христо Марков, Евгени Игнатов, Софка Попова, Надежда Георгиева, Венелина Венева…
- Така е. Това е една плеяда от известни спортисти. Надявам се с това, което вършим през последните години с моя сътрудник Евгени Игнатов, да излязат идващите Анелия, Евгени, Софка, Надежда, Венелина… Дай Боже, имам вяра го!
- Управляващите на спорта у нас допитвали ли са се до вас за някакъв съвет?
- Наистина се допитват в годините за разнообразни проблеми. Последният ми диалог с министър Кралев беше тъкмо за всеобщия спорт и по какъв начин да използван американската система в България. Доколкото мога, оказвам помощ.
- Брат ви Пламен Нунев е прочут народен представител, политик с към този момент дълга кариера. А вас притегля ли ви политиката?
- В никакъв случай! Категорично политиката не е за мен. Мисля, че един от семейството е задоволителен. Той в никакъв случай няма време даже за телефон, постоянно е ангажиран. Твърда съм, че политиката не е за мен.
- Осъществихте още една ваша спортна фантазия – организирахте маратона „ Русе-Гюргево “ по моста на дружбата. Нещо повече за този план?
- Тази фантазия към този момент е реалност. Маратонът не пристигна на празно място. Създадохме го три години след първия наш план, за който доста се гордея. Това е интернационалният шампионат „ Младост “. Възродихме го с моя сътрудник Евгени Игнатов 20 години по-късно, откакто през 2011 година с премиера Бойко Борисов открихме новата писта в Русе. Решихме на идната година да възродим шампионат „ Младост “, който е измежду най-хубавите, да не кажа най-хубавият за юноши и девойки до 16 години. Тази година го организирахме за седми път. Имахме участници от 50 клуба от България и от седем непознати страни. Когато видиш погледите на тези деца, щастието в очите им… Няма такова съревнование в България. Чувала съм, че има в Сараево, само че не съм сигурна. Децата се награждават като огромните какички и батковци, вземат участие в конкуренцията за покриване на нормативи за европейско или международно за юноши и девойки, имаме фото-финиш. Изобщо става едно ужасно съревнование. Три години откакто потегли шампионатът, което не беше по-лесно, дълго време разговаряхме и взехме решение да се пробваме да създадем този маратон „ Бягане на свободния дух “. Обърнахме се към двете общини – в Гюргево и в Русе. С такова предпочитание се отзоваха и двамата кметове и полека-лека стана. В четна година стартът е в Русе, а финалът в Гюргево, а в нечетна е противоположното. Пълна поддръжка имаме от Гранична полиция, тъй като въпреки всичко се пресича държавна граница. Има доста искащи, 300-350 участници. Наистина съм горда с тези два плана. Мисля, че русенци заслужават това.
- А имате ли някоя друга концепция – да вземем за пример състезателен клуб на вашето име?
- Не, нямам друга концепция. Щастлива съм от това, което върша и мисля, че е задоволително. Работя това, което желая и съм правила цялостен живот. Работя тъкмо несъмнено – за шампионат „ Младост “ като всеобщ спорт за юноши и девойки до 16 години, което липсва. Състезание за мъже и дами може всеки да направи, само че няма за подрастващите.
- Какво мислите за най-известната ни спринтьорка през новия век Ивет Лалова? Кой най-вече ви харесва от международния хайлайф в този момент?
- Ивет Лалова реализира много добра кариера през последните години. Пожелавам да бъде здрава, да няма контузии и да победи върха ми на 200 м, който от 30 години не е побеждаван!
- Като спринтьорка, не мислите ли, че на Юсеин Болт му е по-лесно да бяга, в сравнение с да върви или даже да си лежи на дивана?
- Така е, мисля го. Феноменален спортист! Олимпийски и международни върхове. Просто нямам думи. Най-добрият! Най-великият!
- Да поговорим малко и за вашите занимания. Ваши другари ни споделиха, че обичате да карате колело и да вършиме маркова рибена чорба – по този начин ли е?
- Вярно е. Рибената чорба е моя запазена марка. И преди интензивно съм карала колело, само че в действителност преди четири години оперирах лявото си коляно, имах некроза на костта и прекосих през две интервенции. Все още имам проблем с коляното и докторите ми не разрешиха да си товаря крайници посредством тичане и планински преходи, които правех постоянно. Оттогава започнах да карам колело постоянно – в Америка карам в група, в България също. Ако през днешния ден не изляза да покарам 15-20 км, просто не мога да се успокоя. Имам потребност, усещам го от вътрешната страна, ставам нервна.
- Със брачна половинка ви Иван имате наследник Явор – той не пожела ли да се занимава с първокласен спорт, с лека атлетика? Повече „ янки “ ли се усеща или повече българин?
- Да, той е съвсем 100% американец. Все отново от 20 години е там. Неговият живот е скейтбордът. Занимава се с това и одобрявам този метод на живот и занимание, тъй като знам какво е.
Снимка: BGathletic.com
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ