Ще минат години, когато руснаците ще разберат защо толкова силно лаехме като кучета
Андрей Окун, Каспаров.Ру
Всички вървим по едни и същи пътеки, просто едни минаваха по маршрута по-рано, други по-късно. Още преди началото на войната ние, публицистите, крещяхме, че Путин ще унищожи страната, макар че самите ние не осъзнавахме изцяло степента на неговата жестокост. За страдание малко на брой ни чуха.
Мина година и в този момент режимът се активизира и ние още веднъж започнахме да крещим с всички сили за закононарушенията на управляващите. Ревяхме против най-важното: че мобилизацията е закононарушение против народите на Русия, че тя ще продължи доста дълго време и не ще бъде елементарно да се отървем от резервистите. Те обаче не ни повярваха. Мнозина още бяха едвам при започване на този мъчителен Път.
Мина още една година и хората най-сетне схванаха защо крещяхме в самото начало. Разбират към този момент, само че с цената на безумна болежка.
" Прецакани сме и ние, и вие също. Нали през цялото това време ни демонстрираха единствено привидна непоклатимост, надеждност, сигурност ", пишат в остро обезсърчение съпругите, майките и сестрите на мобилизираните.
Близките им към този момент 15 месеца гаснат на украинския фронт, само че управляващите никога не желаят да ги върнат вкъщи, отменяйки безсрочната готовност. Властите желаят да продължат да изстискват виталните им сокове, до момента в който техните скорошни татковци, братя и съпрузи замязят на изцедени лимони, чийто силуети единствено припомнят на човешки същества.
" Мобилизацията се оказа ужасна неточност. Бяхме осъдени за мекушавия си темперамент (законопослушанието)... Почти не остана вяра. Никой от нас няма доверие. Много към този момент нямат бъдеще ", пишат дами, които най-сетне са прозрели какъв брой в действителност дълга е пътеката.
Препрочитайки техния манифеста им, с някакво неуместно учудване откривам сходни реплики, сходни усеща. Всичко това, което в миналото ние сме споделили, ние сме писали. Това не е укор, а горчива констатация на обстоятелството: хората още веднъж вървят по нашите стъпки. „ Държавата са на първо място хора, а не някакви нереални ползи, зад които се крият служителите “, наподобява, че самият аз в миналото съм писал нещо сходно.
На церемонията по връчването на Нобеловата премия за мир Дмитрий Муратов описа алегория за кервана и лаещите кучета. Той изясни, че керванът си върви поради лаещите кучета, които прогонват хищниците, а не макар него. Но имам и друго пояснение.
Ние, публицистите, сме самоотвержени кучета, лоялни към нашата страна и бягащите пред нас. Лаем не против хищниците, а против каравана, с цел да отбие най-сетне от рисковия път, по който към този момент сме бягали нагоре-надолу. Ние първи видяхме накъде отива всичко, а в този момент лаем обезверено. Но по някаква причина те не ни обръщат внимание. По някаква причина всеки желае да види бурята със личните си очи, с цел да повярва най-сетне в нея.
Превод: Faktor.bg
Всички вървим по едни и същи пътеки, просто едни минаваха по маршрута по-рано, други по-късно. Още преди началото на войната ние, публицистите, крещяхме, че Путин ще унищожи страната, макар че самите ние не осъзнавахме изцяло степента на неговата жестокост. За страдание малко на брой ни чуха.
Мина година и в този момент режимът се активизира и ние още веднъж започнахме да крещим с всички сили за закононарушенията на управляващите. Ревяхме против най-важното: че мобилизацията е закононарушение против народите на Русия, че тя ще продължи доста дълго време и не ще бъде елементарно да се отървем от резервистите. Те обаче не ни повярваха. Мнозина още бяха едвам при започване на този мъчителен Път.
Мина още една година и хората най-сетне схванаха защо крещяхме в самото начало. Разбират към този момент, само че с цената на безумна болежка.
" Прецакани сме и ние, и вие също. Нали през цялото това време ни демонстрираха единствено привидна непоклатимост, надеждност, сигурност ", пишат в остро обезсърчение съпругите, майките и сестрите на мобилизираните.
Близките им към този момент 15 месеца гаснат на украинския фронт, само че управляващите никога не желаят да ги върнат вкъщи, отменяйки безсрочната готовност. Властите желаят да продължат да изстискват виталните им сокове, до момента в който техните скорошни татковци, братя и съпрузи замязят на изцедени лимони, чийто силуети единствено припомнят на човешки същества.
" Мобилизацията се оказа ужасна неточност. Бяхме осъдени за мекушавия си темперамент (законопослушанието)... Почти не остана вяра. Никой от нас няма доверие. Много към този момент нямат бъдеще ", пишат дами, които най-сетне са прозрели какъв брой в действителност дълга е пътеката.
Препрочитайки техния манифеста им, с някакво неуместно учудване откривам сходни реплики, сходни усеща. Всичко това, което в миналото ние сме споделили, ние сме писали. Това не е укор, а горчива констатация на обстоятелството: хората още веднъж вървят по нашите стъпки. „ Държавата са на първо място хора, а не някакви нереални ползи, зад които се крият служителите “, наподобява, че самият аз в миналото съм писал нещо сходно.
На церемонията по връчването на Нобеловата премия за мир Дмитрий Муратов описа алегория за кервана и лаещите кучета. Той изясни, че керванът си върви поради лаещите кучета, които прогонват хищниците, а не макар него. Но имам и друго пояснение.
Ние, публицистите, сме самоотвержени кучета, лоялни към нашата страна и бягащите пред нас. Лаем не против хищниците, а против каравана, с цел да отбие най-сетне от рисковия път, по който към този момент сме бягали нагоре-надолу. Ние първи видяхме накъде отива всичко, а в този момент лаем обезверено. Но по някаква причина те не ни обръщат внимание. По някаква причина всеки желае да види бурята със личните си очи, с цел да повярва най-сетне в нея.
Превод: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ