За руския свят и осирането на света
АНДРЕЙ МАЛГИН*
Едно време в учебно заведение старателно изучавахме очерка на Максим Горки „ В. И. Ленин “. Там има един забавен откъс, видимо изпадащ от общия блудкав роман: „ С омерзение си припомням подобен факт: през 19г. в Петербург се състоял конгрес на „ селската немота “.
Няколко хиляди селяни пристигнали от северните губернии на Русия и стотици от тях били настанени в Зимния замък на Романови. Когато конгресът завършил и тези хора си тръгнали, се оказало, че те са осрали освен всички вани в двореца, само че и голям брой скъпи севърски, саксонски и ориенталски вази, употребявайки ги като нощни гърнета. Това не било направено по нужда - тоалетните на двореца били в ред, а водоснабдяването функционирало.
Философът Михаил Епщайн в своя труд „ Руският антисвят “ отделя място на тази удивителна пристрастеност. Цитирайки Горки, той спори с създателя: съветският човек сере във ваза не тъй като му е непознато възприятието за красивото и най-много не тъй като се отвращава от красивото. Типичният човек в Русия, счита Епщайн, към момента е крепко обвързван със земята. „ Лайното е субстанция на земята “ и „ индивидът връща в нея това, което е било усвоено в него, умъртвената част от себе си “.
Но за какво той, този човек, връща усвоеното в него не в земята, а в порцелановите сервизи и пухените завивки? Въпросът е забавен.
Напоследък в Германия, след години на премълчаване, започнаха да се появяват разкази на очевидци на руската окупация от 1945 година Почти във всяка сходна обява се загатва за изненадващия за германците съветски бит всичко съществуващо да се покрива със пласт от фекалии.
Но хайде да не имаме вяра на германците (в случай че са русофоби). Нека да прочетем самите руснаци. Ето една откровена записка на Юрий Нагибин от неговия фронтови дневник:
„ Днес се преместихме в двуетажна къща. В стаите има скъсани жици, изпочупени мебели, фикус, пресъхнал дотам, че когато го допряха, се разпадна, на пода има книги - по медицина, техника, справочник на Хюте и други И на всички места имаше лайна, даже на масата, на печката, на перваза на прозореца, в абажура на висящата лампа. Отначало не разбирах тази пристрастеност на хората да серат по изоставени места - къщи, градини, дворове. После самичък пробвах и открих в това изненадващо наслаждение “.
Николай Никулин, оставил забележителни записки за последния интервал на Втората международна война, разказва случай, когато в Германия, като млад пълководец, се пробва да изясни на подчинените си, че не е добре да се сере в окупираните немски къщи:
„ В град Аленщайн бяхме настанени в една изоставена от жителите къща. От една стая трябваше да изнесем натрупа на остаряла жена, която лежеше в локва кръв. Всички мебели и движимости бяха на мястото си. Поразяваше чистотата, изобилието от всевъзможни съоръжения. Кухнята блестеше от фаянс… Като отворих вратата, заварих гвардейския сержант Кукушкин да се изхожда в севърско блюдо…
- Какво правиш, гадина - изкрещях аз.
- Че какво? - Кукушкин отговори добродушно.
Бях гневен, а Кукушкин беше в неразбиране. Той си навлече бричовете и умерено си потегли да си доспива. Прекарах остатъка от нощта в трескаво мислене какво да върша. И измислих - само че не можех да измисля нищо по-идиотско.
На сутринта, когато всички се разсъниха, споделих на командата да се строи. Очевидно на лицето ми се изписваше нещо, което изненада всички. Обикновено в никакъв случай не практикувах формалните строеве, паради и така нататък, които предписваше армейският правилник. Водеше се война и ние се присмивахме на всички сходни неща. И тогава внезапно - „ Равнис! Мирно! “… Всички се подчиниха, макар че в строя имаше мнозина с по-високо звание. Наредих на Кукушкин да излезе напред и дръпнах пламенна тирада.
Струваше ми се, че в никакъв случай през живота си не съм бил толкоз сладкодумен и въодушевен. Апелирах към съвестта, приказвах за Красивото, за Човека, за Висшите полезности. Гласът ми звънтеше и трептеше с най-изразителни модулации. И какво? Изведнъж забелязах, че целият строй се усмихва от ухо до ухо и ме гледат с трогване. Завърших с израз на пренебрежение и неодобрение към Кукушкин и разпуснах всички. Бях направил всичко, което можех.
Два часа по-късно целият севърски сервиз и цялата посуда бяха осрани. Успяха да се изсерат даже в книжните шкафове. Оттогава към този момент не се боря нито за Справедливост, нито за Висши полезности “.
Полският публицист Станислав Лем се пробва да изясни осирането на къщите в Европа по време на триумфалния марш на руския войник-освободител през 1945 година:
„ С това те си отмъщаваха освен на германците (и в последна сметка - на другите!) за това, което германците бяха направили в Русия, а отмъщаваха и на целия свят отвън рамките на своя затвор с най-подлото от всички вероятни отмъщения: та те осираха всичко - никое животно не демонстрира такава, по този начин да се каже, ЕКСКРЕМЕНТАЛНА свирепост, както руснаците, които затрупваха и напълваха с екскрементите си разрушените салони, болнични зали, бидета, клозети, изсираха се върху книги, килими, олтари; освен това осиране на целия свят, който в този момент можеха (каква наслада!) да стъпчат, смачкат и осерат… “ (Благодаря на Сергей Медведев за цитата и превода му).
Сред многочислените синоними на думата „ изпражнявам се “ („ отивам по огромна потребност “, „ акам “, „ сера “, „ изхождам се “) в речниците откриваме един непредвиден: „ снасям ларва “. В нашия подтекст това е изненадващо тъкмо определение. Не би могло да бъде по-добро. Руският свят снася ларвата си, където и да отиде. Какво ще израсне от нея?
Това не е просто възмездие към тези, които са живели по-свободно, по-богато и по-разумно. Това е обръщение, което разказва бъдещето на окупираните територии.
Можем ясно да забележим, че в случай че съветският свят остане там, където е пристигнал, животът там ще деградира, законите ще бъдат сменени от сделки, стопанската система ще бъде опростена до средновековно равнище, а на мястото на цъфтящите градини ще изникнат сметища.
Завоевателите надълбоко в себе си усещат своята велика задача: разрушаването на цивилизацията. На всякаква цивилизация. Не единствено европейската цивилизация. Това не са връзки сред победител и губещ (както се случва във войните), а обръщение към заобикалящия ги свят, което съдържа знак на бъдещето.
За да подчертая, че става дума за опълчване на самите нас не на европейската цивилизация, а на всяка цивилизация по принцип, ще дам образец от друго произведение, което изучавахме в учебно заведение. Лев Толстой в „ Хаджи-Мурат “ разказва едно чеченско село, от което преди малко са си тръгнали съветски бойци:
„ Като се върна в зала си, Садо откри саклата си разрушена: покривът беше пропаднал, вратата и стълбовете на чардака изгорени, а вътрешността осрана… По-големите деца не играеха, а гледаха с уплашени очи възрастните. Чешмата беше осрана, очевидно преднамерено, с цел да не може да се взема вода от нея. Джамията също беше нечиста, а моллата и муталимите я почистваха.
Старейшините се бяха събрали на площада и, приклекнали, обсъждаха ситуацията си. Никой даже не споменаше за ненавист към руснаците. Чувството, което изпитваха всички чеченци от дребни до огромни, беше по-силно от омразата.
Това не беше ненавист, а непризнаване на тези съветски кучета за човешки същества и такова омерзение, гадност и неразбиране пред нелепата свирепост на тези същества, че желанието да ги изтребиш, сходно на желанието да изтребиш плъховете, отровните паяци и вълците, беше толкоз естествено възприятие, колкото и възприятието за самосъхранение… “
Естественото възприятие за самозапазване би трябвало да подскаже на народите, при които съветският свят е пристигнал с оръжие в ръка: спрете го!
*Андрей Малгин е съветски лекар по философия, литературовед и книжовен критик. Издирван в родината си като " задграничен сътрудник, формиращ отрицателен облик на Руската федерация и нейните въпръжени сили ".
Едно време в учебно заведение старателно изучавахме очерка на Максим Горки „ В. И. Ленин “. Там има един забавен откъс, видимо изпадащ от общия блудкав роман: „ С омерзение си припомням подобен факт: през 19г. в Петербург се състоял конгрес на „ селската немота “.
Няколко хиляди селяни пристигнали от северните губернии на Русия и стотици от тях били настанени в Зимния замък на Романови. Когато конгресът завършил и тези хора си тръгнали, се оказало, че те са осрали освен всички вани в двореца, само че и голям брой скъпи севърски, саксонски и ориенталски вази, употребявайки ги като нощни гърнета. Това не било направено по нужда - тоалетните на двореца били в ред, а водоснабдяването функционирало.
Философът Михаил Епщайн в своя труд „ Руският антисвят “ отделя място на тази удивителна пристрастеност. Цитирайки Горки, той спори с създателя: съветският човек сере във ваза не тъй като му е непознато възприятието за красивото и най-много не тъй като се отвращава от красивото. Типичният човек в Русия, счита Епщайн, към момента е крепко обвързван със земята. „ Лайното е субстанция на земята “ и „ индивидът връща в нея това, което е било усвоено в него, умъртвената част от себе си “.
Но за какво той, този човек, връща усвоеното в него не в земята, а в порцелановите сервизи и пухените завивки? Въпросът е забавен.
Напоследък в Германия, след години на премълчаване, започнаха да се появяват разкази на очевидци на руската окупация от 1945 година Почти във всяка сходна обява се загатва за изненадващия за германците съветски бит всичко съществуващо да се покрива със пласт от фекалии.
Но хайде да не имаме вяра на германците (в случай че са русофоби). Нека да прочетем самите руснаци. Ето една откровена записка на Юрий Нагибин от неговия фронтови дневник:
„ Днес се преместихме в двуетажна къща. В стаите има скъсани жици, изпочупени мебели, фикус, пресъхнал дотам, че когато го допряха, се разпадна, на пода има книги - по медицина, техника, справочник на Хюте и други И на всички места имаше лайна, даже на масата, на печката, на перваза на прозореца, в абажура на висящата лампа. Отначало не разбирах тази пристрастеност на хората да серат по изоставени места - къщи, градини, дворове. После самичък пробвах и открих в това изненадващо наслаждение “.
Николай Никулин, оставил забележителни записки за последния интервал на Втората международна война, разказва случай, когато в Германия, като млад пълководец, се пробва да изясни на подчинените си, че не е добре да се сере в окупираните немски къщи:
„ В град Аленщайн бяхме настанени в една изоставена от жителите къща. От една стая трябваше да изнесем натрупа на остаряла жена, която лежеше в локва кръв. Всички мебели и движимости бяха на мястото си. Поразяваше чистотата, изобилието от всевъзможни съоръжения. Кухнята блестеше от фаянс… Като отворих вратата, заварих гвардейския сержант Кукушкин да се изхожда в севърско блюдо…
- Какво правиш, гадина - изкрещях аз.
- Че какво? - Кукушкин отговори добродушно.
Бях гневен, а Кукушкин беше в неразбиране. Той си навлече бричовете и умерено си потегли да си доспива. Прекарах остатъка от нощта в трескаво мислене какво да върша. И измислих - само че не можех да измисля нищо по-идиотско.
На сутринта, когато всички се разсъниха, споделих на командата да се строи. Очевидно на лицето ми се изписваше нещо, което изненада всички. Обикновено в никакъв случай не практикувах формалните строеве, паради и така нататък, които предписваше армейският правилник. Водеше се война и ние се присмивахме на всички сходни неща. И тогава внезапно - „ Равнис! Мирно! “… Всички се подчиниха, макар че в строя имаше мнозина с по-високо звание. Наредих на Кукушкин да излезе напред и дръпнах пламенна тирада.
Струваше ми се, че в никакъв случай през живота си не съм бил толкоз сладкодумен и въодушевен. Апелирах към съвестта, приказвах за Красивото, за Човека, за Висшите полезности. Гласът ми звънтеше и трептеше с най-изразителни модулации. И какво? Изведнъж забелязах, че целият строй се усмихва от ухо до ухо и ме гледат с трогване. Завърших с израз на пренебрежение и неодобрение към Кукушкин и разпуснах всички. Бях направил всичко, което можех.
Два часа по-късно целият севърски сервиз и цялата посуда бяха осрани. Успяха да се изсерат даже в книжните шкафове. Оттогава към този момент не се боря нито за Справедливост, нито за Висши полезности “.
Полският публицист Станислав Лем се пробва да изясни осирането на къщите в Европа по време на триумфалния марш на руския войник-освободител през 1945 година:
„ С това те си отмъщаваха освен на германците (и в последна сметка - на другите!) за това, което германците бяха направили в Русия, а отмъщаваха и на целия свят отвън рамките на своя затвор с най-подлото от всички вероятни отмъщения: та те осираха всичко - никое животно не демонстрира такава, по този начин да се каже, ЕКСКРЕМЕНТАЛНА свирепост, както руснаците, които затрупваха и напълваха с екскрементите си разрушените салони, болнични зали, бидета, клозети, изсираха се върху книги, килими, олтари; освен това осиране на целия свят, който в този момент можеха (каква наслада!) да стъпчат, смачкат и осерат… “ (Благодаря на Сергей Медведев за цитата и превода му).
Сред многочислените синоними на думата „ изпражнявам се “ („ отивам по огромна потребност “, „ акам “, „ сера “, „ изхождам се “) в речниците откриваме един непредвиден: „ снасям ларва “. В нашия подтекст това е изненадващо тъкмо определение. Не би могло да бъде по-добро. Руският свят снася ларвата си, където и да отиде. Какво ще израсне от нея?
Това не е просто възмездие към тези, които са живели по-свободно, по-богато и по-разумно. Това е обръщение, което разказва бъдещето на окупираните територии.
Можем ясно да забележим, че в случай че съветският свят остане там, където е пристигнал, животът там ще деградира, законите ще бъдат сменени от сделки, стопанската система ще бъде опростена до средновековно равнище, а на мястото на цъфтящите градини ще изникнат сметища.
Завоевателите надълбоко в себе си усещат своята велика задача: разрушаването на цивилизацията. На всякаква цивилизация. Не единствено европейската цивилизация. Това не са връзки сред победител и губещ (както се случва във войните), а обръщение към заобикалящия ги свят, което съдържа знак на бъдещето.
За да подчертая, че става дума за опълчване на самите нас не на европейската цивилизация, а на всяка цивилизация по принцип, ще дам образец от друго произведение, което изучавахме в учебно заведение. Лев Толстой в „ Хаджи-Мурат “ разказва едно чеченско село, от което преди малко са си тръгнали съветски бойци:
„ Като се върна в зала си, Садо откри саклата си разрушена: покривът беше пропаднал, вратата и стълбовете на чардака изгорени, а вътрешността осрана… По-големите деца не играеха, а гледаха с уплашени очи възрастните. Чешмата беше осрана, очевидно преднамерено, с цел да не може да се взема вода от нея. Джамията също беше нечиста, а моллата и муталимите я почистваха.
Старейшините се бяха събрали на площада и, приклекнали, обсъждаха ситуацията си. Никой даже не споменаше за ненавист към руснаците. Чувството, което изпитваха всички чеченци от дребни до огромни, беше по-силно от омразата.
Това не беше ненавист, а непризнаване на тези съветски кучета за човешки същества и такова омерзение, гадност и неразбиране пред нелепата свирепост на тези същества, че желанието да ги изтребиш, сходно на желанието да изтребиш плъховете, отровните паяци и вълците, беше толкоз естествено възприятие, колкото и възприятието за самосъхранение… “
Естественото възприятие за самозапазване би трябвало да подскаже на народите, при които съветският свят е пристигнал с оръжие в ръка: спрете го!
*Андрей Малгин е съветски лекар по философия, литературовед и книжовен критик. Издирван в родината си като " задграничен сътрудник, формиращ отрицателен облик на Руската федерация и нейните въпръжени сили ".
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ