Андерсен не вярваше, че човек трябва да се опитва да

„ Андерсен не вярваше, че човек би трябвало да се пробва да бъде добър, тъй като това ще му се отплати, а тъй като злото се храни от интелектуалната и прочувствена закърнялост и това би трябвало да бъде изкоренено. “ – Вислава Шимборска

Има една остаряла приказка за „ трънливия път на славата “. Героят на приказката е стрелец, който стигнал до огромни почести и популярност, но единствено след дълга и упорита битка и след тежки тествания на ориста. Кой, като е слушал тая приказка, не си е спомнял за „ тръните “ на своя неосезаем път и за многочислените „ тествания “ на своята лична орис? Приказката и действителността граничат така близо между тях! Но в приказката положителният край идва тук на земята, а в действителността той настава постоянно оттатък синора на земния живот.

Световната история е магичен фенер, който ни демонстрира със светли облици върху тъмното платно на сегашното по какъв начин благодетелите на човечеството, гениалните мъченици, са вървели из трънливия път на почестите и славата.

Във всички времена, във всички страни сияят пред нас тия светли облици. Наистина те блестят единствено няколко мига, но всеки от тях е цялостен живот, цялостен човешки живот с всичките му борби и победи. Нека хвърлим взор върху неколцина от тая навалица мъченици – тълпа, която ще изчезне единствено тогава, когато цялото земно кълбо стане на прахуляк.

Пред нас е амфитеатър, цялостен претъпкан със фенове. От „ Облаците “ на Аристофан хуморът и подигравката се леят като потоци върху събраната навалица. На сцената артистите осмиват и телом, и духом най-прочутия атинянин – Сократ, същия тоя Сократ, който беше щит и опора на народа против тридесетте тирани, който избави Алкивиад и Ксенофонт в кипежа и разстройването на борбата и чийто дух се издига по-високо от безсилните богове на древността. Ето, и той самичък присъствува на представлението. Става от стола си и излиза напред: дано смеещите се атиняни схванат образно какъв брой огромна е приликата сред него самия и карикатурата му на сцената! Той стои отсреща им, високо повдигнат над всички.

Седем града си оспорвали достойнството да се нарекат татковина на Омир – те се карали тогава, когато той бил от дълго време починал. Ала дано забележим какъв е бил животът на Омир. Пешком се скита той от град в град и пее своите песни за парче самун. Грижата за утрешния ден без време вплита сребърни влакна в косата му. Той, великият ясновидец, ослепява и с тъга се влачи из необятните друмища. Острите тръни трансформират в парцали дрехата на царя на поетите! Но неговите песни живеят още и единствено с помощта на тях живеят и до през днешния ден и боговете, и героите на древността.

Един след различен се явяват пред нас облици от изток и запад. Те стоят надалеч един от различен и по време, и по пространство, но всички вървят все по същия път, по трънливия път на славата, дето цъфтят цветя единствено тогава, когато с тях би трябвало да се окичи някой свеж гроб.

Под сянката на палмите се точи кортеж от камили с богат товар от индиго и други съкровища. Владетелят на страната изпраща блага на оногова, чиито песни са станали разтуха за народа му и популярност за отечеството му. Оня, който клетвата и завистта прокудиха в заточение, в този момент е намерен… Керванът доближава града, който е дал заслон на поета. Из градските порти изнасят натрупа на един дрипльо и погребалното шествие препречва пътя на кервана. Тоя починал дрипльо е същият оня стихотворец, комуто изпращат закъснелите блага. Той е поетът Фирдуси! Той до дъно измина трънливия път на славата.

А ето, върху мраморните стъпала на палата в столицата на Португалия стои африканец с груби черти на лицето, с дебели устни, с черни къдрави коси и проси лепта. Това е правилният и лоялен плебей на Камоенш! Без него и без тия медни пари, които минувачите му подмятат, неговият стопанин, артистът на „ Луизиадата “, би починал от апетит.

Сега върху гроба на Камоенш се издига безценен монумент.

Нова картина:

Зад една желязна решетка се вижда човек, блед като покойник, с дълга разчорлена брада.

– Аз направих изобретение, по-велико от което не ще има в продължение на доста епохи – вика той, – и поради това ме държат затворен към този момент двадесет години.
– Кой е тоя човек? – питате вие.
– Той е вманиачен – отвръща пазачът. – От какви не работи полудяват хората! Представете си, хрумнало му, че човек може да се вози благодарение на парата!

Пред нас е Саломон де Ко, който откри силата на парата, но не изрече мисълта си така ясно, че да бъде свестен от Ришельо. Той умря в лудницата.

Ето Колумб, който в миналото преследваха и навикваха уличните хлапета, тъй като искаше да открие нова земя! И той я откри! Радостните крясъци на народа и тържественият звън на камбаните го поздравяват от победоносното му завръщане. Но гласовете на неговите завистници скоро заглушават ликуващите крясъци. Тоя, който откри нов свят, който улови измежду океана златоносната американска земя и я подари на своя крал, получава за премия окови! Неговото последно предпочитание е да сложат в гроба му тия окови. Те демонстрират какъв е светът и по какъв начин съвременниците ценят и награждават заслугите.

Картина след картина се нижат пред нас. По трънливия път на славата минават доста незабравими облици.

Ето, в дълбока мрачевина стои тоя, който мери планините на луната, който през безкрайните пространства проникна до звездите и планетите, тоя, който улови душата на природата и почувствува, че земята се върти под нозете му. Да, тоя кьорав и ням дъртак, унищожен от премеждия, е Галилей. Вижте, той стои безпомощен в тъмнината и едвам може да повдигне крайници си, същия крайник, с който в миналото в изблик на безгранично обезсърчение, когато желаеха да потулят откритата от него истина, той тропна по земята, като извика:

– И въпреки всичко тя се върти!

Ето, вижте оная жена, простодушна като дете в своя екстаз и религия. Тя носи знаме пред бойците и подарява на отечеството си победа и избавление. Чуват се радостните крясъци на народа. Ала ето буйните пламъци на огромна клада: там изгарят магьосницата Жана д’Арк!… И даже няколко века по-късно благородните съотечественици хвърлят тиня върху бялата лилия. Присмехулникът Волтер възпява „ Орлеанската дева “.

В Народното събрание във Виборг датските боляри изгарят законите на краля. Високо, високо се издига пламъкът, който осветява епохата и законодателя и озарява с блясъка на славата мрачната кула, където, прошарен и изкривен, стои предходният държател на три царства – кралят народолюбец, другарят на жителите и селяните – Кристиан Втори. Неговата история е написана от враговете му. Нека си спомним двадесет и седем годишното му затворничество, в случай че не можем да забравим неговите неточности.

От датските крайбрежия потегля транспортен съд. До мачтата стои облегнат човек и за финален път гледа към остров Хвен. Тоя човек е Тихо Брахе. Той издигна знамето на Дания до самите звезди и като премия за това получи оскърбления, страдания и несгоди. Сега той отива в непозната страна.

„ Небесният покрив ще бъде на всички места над главата ми, какво ми би трябвало повече? “ – казва си той и отпътува. И чак в непознатия край фамозният датчанин намира успокоение и самопризнание за заслугите си.

– Ах, да се избавя, да се избавя най-малко от нетърпимите телесни премеждия! – долита до нас ридание из далечината на времето. Каква панорама! Пред нас е Грифенфелд, датският Прометей, прикрепен върху скалата на остров Мункхолм.

Ето ни в Америка. На брега на една от най-големите реки се натрупат гъсти тълпи народ; разправят, че е фиктивен транспортен съд, който може да плува против вятъра и бурята, измежду естествените стихии. Робърт Фултън се споделя индивидът, който се е заел с тая задача… Корабът потегля от брега, но внезапно спира… Тълпата се смее и се гаври. Дори самият татко на изобретателя подсвирква и се подиграва:

– Самонадеяност! Глупост! Тоя безумен идеалист заслужава в този момент да бъде окован и хвърлен в тюрма!…

Ала излиза, че се е счупило някакво малко гвоздейче, което е спряло за момент действието на машината. След това колелата се завъртяват още веднъж, лопатките надделяват отново съпротивата на водата и корабът бързо продължава пътя си!… Силата на па̀рата трансформира часовете в минути. Сближава всички страни на света посред им.

О, човечество! Чувствуваш ли ти всичкото самодоволство на тая минута, когато геният се изпълва цялостен със съзнанието на своето предопределение? Когато всичкото обезсърчение, всички рани, получени по трънливия път на славата, даже по лична виновност, се трансформират внезапно в здраве, мощ и светлина? Когато беззвучието се трансформира в благозвучие?

И трънливият път на славата се разкрива в зарево, чиито искра озарява цялата земя. Безкрайно благополучен е тоя, който е почетен да върви по нейния път.

С мощни криле се носи геният на историята през годините и столетията, утешава, утвърждава, пробужда размисъл и състрадание в човешките сърца и постоянно чертае върху черното платно на мрака лъчезарните облици на ония, които вървят по трънливия път на славата. И тоя път не свършва, както в приказката, с благоденствие и искра тук на земята. Той минава оттатък синора на земния живот и се губи далече… в пространството и във вечността.

Превод: Светослав Минков