"Българщината" срещу "елита"
Анализът е препечатан от Портала " Култура ". Проф. дфн Калин Янакиев е учител във Философския факултет на СУ " Св. Климент Охридски ", член на Международното общество за проучвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.), създател на 10 книги.
Споменатият в текста социолог Първан Симеонов е един от първите, споделили във " Facebook " публикацията на Калин Янакиев със следния коментар: " Повече от година по-късно, един мой материал в " Дойче веле " продължава да поражда реакции. Тук се е намесил и уважаваният (от мен) проф. Калин Янакиев - в Портал " Култура ". Само не разбирам за какво нещо се майтапи с мен при започване на материала (може и да бъркам, де). Иначе споделям немалка част от написаното (трудно е да не се показа нещо толкоз известно). Доколкото разбирам, обявата е и продължение на размислите на проф. Янакиев в предаването " Вяра и общество ". Преди да съм прекалил със скобите, поисквам ви прелестно четене. "
Преди известно време един наш политолог (струва ми се на име Първан Симеонов) бе написал " разтревожена публикация ", в която, основавайки се на незнайно какви емпирични данни – ни " сигнализираше ", че обществото ни надълбоко се е разделило на един тъничък (столичен) " хайлайф " (други го назовават " жълтопаветен " ) и на един " народ ", несъмнено, неведнъж числено превишаващ го, само че напълно, напълно чужд за първия. И ето: разделянето сред тях било станало толкоз надълбоко, че
" елитът " не просто не разбирал проблемите, които лично вълнуват " народа ", ами към този момент и – същински – го презирал.
Пак споделям – не знам по какъв начин емпирически бе " верифицирал " своите катастрофични диагнози въпросният политолог, само че аз имам и някои противоположни наблюдения. Така, коства ми се, че от най-малко три-четири години, т.е. откогато на политическата сцена се появиха така наречен патриоти, а в избрани (всъщност интелектуално-) политически кръгове започнаха папагалски да присаждат на наша почва топосите на европейския и американския национал-популизъм от вида на Орбан, Салвини, Тръмп и впрочем, в България се появи един чудноват идеологически стилизиран и съвсем " професионален " народ, чиято съществена идея е нападателно да декларира, че не е " хайлайф ", не е " ония интелектуалци ", не е " градските европейци " и т. н.
Съвсем несъмнено настоявам, че представителните групи на този " народ " декларират точно тези негативи. Те не декларират нещо положително, не декларират какво са, а точно – и единствено – какво не са (какво " ние не сме " ). Вярно е, че тези хора назовават своя, всъщност нападателен нихилизъм, с флуидно неопределеното разбиране " българщина ", само че под " българщина " те, дублирам, схващат не нещо друго, а каскада от отрицания. Ето за какво и не могат да проявят " българщината " си другояче с изключение на по еднакво алегоричен метод. Проявяват я в местата и по тематиките, които – с тази " българщина " – отхвърлят.
Ще би трябвало да си дадем сметка да вземем за пример, че подобен нападателен, символично-нихилиращ феномен стана в последно време хорото. Не бива да бъда разбиран погрешно (и незабавно определян като " елитник " ) – нямам нищо срещу хорото: нито " го обичам ", нито " го ненавиждам ". Чисто и просто не се отнасям към него прочувствено, тъй като съм градски човек, което не считам за заслуга. Само че хорото, за което тук приказвам, напълно несъмнено е не просто " национален " танц, а обществен жест – нещо като
" бележене на пространство ", освен това нападателно, изтласкващо нещо (и някои) от това пространство.
Защото никой не може да ме убеди, че самият център на София (пред Народния театър) е най-естественото място за играене на хоро, както и че привечерните часове в неделя – когато хората изпълват това централно пространство, е " естественото време " за сходно играене. Не, еженеделното, настойчиво, демонстративно настаняване в този " първокласен " топос, бележенето му с български байряци и много децибели не е за " да се повеселим ". То е за да провокираме. Кого? Интуитивно казано и интуитивно изразявано от играещите – онази " демократична юноша ", насядала по пейките в Градската градина, за която чудесно знаем, че не слуша и не играе хоро; тези " жълтопаветници ", за които чудесно знаем, че не гласоподават за " ВМРО-то " или за " Атака " ; тези " ентелектуалци ", дето вървят на спектакъл и на които чудесно знаем, че ще попречим с многодецибелната си " българщина ". Някъде в семантичната външна страна с това еженеделно хоро провокираме също и " Брюксел ", незримо настанил се от повече от десетилетие в централните държавни институции на " жълтите павета ". И така нататък, и така нататък.
Освен това дайте си сметка, че в последно време съвсем всичко у нас стартира да се " отбелязва " с хоро. Така Светото Богоявление на " разните там църковници " се отбелязва от няколко години с особена непримиримост с " Калоферското (при това – мъжко) хоро ". Сигурно с цел да се стъпче под мъжкия му постъп проклетата Истанбулска спогодба. Хоро играха даже и в едно от Рилските езера, несъмнено искайки да кажат с него: това е българско място, това тука е България, а не – както ни разправяте – " Европа ". Играят го (отскоро без музика, само че на инат на протестиралите " космополити " ) и в центъра на Пловдив.
По-нататък: различен станал характерен в последно време алегоричен жест е
агресивното " фолклоризиране " и " национализиране " на някои определени – и наложително православни църковни празници.
Лично за мен това е даже по-болезнено – усърдно поощряваното от съвсем професионалните " народници " стълпотворение от (български) " юнаци ", като че ли с приятност неглижиращи плахите митрополитски гласове, че обичаят за мятане на Кръста на Богоявление идва от традицията на извършващия се на този празник Велик водосвет, освещаване на водите, по отношение на което прословутото " изваждане на Кръста " е единствено фолклорен придатък, ясно го демонстрира. Вашите, тоест, византийски архаизми, за нас са единствено мотив – това си е в действителност наш, български празник, празникът на " юнаците ", който по тази причина пожелаваме от вас да ни " отслужите ". На този ден вашето " богомолно стадо " би трябвало " да си налегне парцалите ", тъй като не неговите молебствия, а нашето геройство и е българското в Богоявлението.
Да, споделят ни тази жестове: изобщо православното в Православието това и е българското в Православието. Православието е " българското " християнство, по тази причина и го (да, единствено в избрани дни от годината) почитаме. Колко симптоматично е, че тази година събралите се на " изваждането на Кръста ", не помня къде тъкмо – били " взели участие " в този " църковен обред " като скандирали " българи юнаци ". Не мога да се освободя от възприятието, че с това неуместно присъединяване в " богослужбата " въпросите " юнаци " са желали да заявят в действителност – нашето Православие лично е ето това – религията на " българите-юнаци ".
А всичките там католици, протестанти и невярващи, щом не са такива – не са и българи.
Но в случай че това, което описах дотук, е присвояващо-изтласкващото ( " елита " ) отношение към Православието, което правят отвън (или около-) политическите " народници ", то не по-малко типично стана и това, което правят лично политическите. Умело акцептирали след края на комунизма избрани ритуали отпреди 1944 година, тези кръгове не по-малко нападателно " национализират " това обичайно наше вероизповедание. Пак на Богоявление в главен празничен " чин " се трансформира така наречен " освещаване на бойните флагове на българската войска ". И тъй като на него през днешния ден по предписание участват президентът (Румен Радев), министърът на защитата (Красимир Каракачанов), " именичката-кметица " и така нататък, този църковен празник напряко е лишен от църковния народ в катедралния храм в София, а и изобщо от всяка " богоявленскост ". Той е военизирано-национализираното ни Православие, празник на съединението на страната и " българщината " с Църквата. При това и тук споделям – България е страна както на православните, по този начин и на католиците, и на протестантите, и на нехристияните, а такава значи е и би трябвало да е и нейната войска.
И назад – Българската православна черква е и би трябвало да е църквата и на българите, и на всички други по етнос православни, живеещи на нейната канонична територия. Няма ли затова нещо изтласкващо – както от страната, по този начин и от Църквата в това демонстративно " встъпване в брак " на двете на Богоявление? То може да е било исторически съответстващо преди 1944 година, в епохата на (все още) " национализираните Православия ", в която сме били обградени от " съюзници-разбойници ", били сме " жертва на Великите сили ", а " фанариотите " от Константинопол са били сложили Църквата ни под схизма, като тези два фактора са тласкали страна и Православна черква към съвсем " милитаристична симбиоза ". Днес обаче нещата са уверено разнообразни, заради което
смесицата от " Край Босфора звук се подвига " и " Во Иордане крещающуся " на площада
пред " Св. Александър Невски " има една единствена цел – проява на " българщина " и една единствена последица – предизвикателство на " космополитната " и (действително ляво-) демократичната антицърковна изразителност. На която обаче би трябвало да отговаряме ние – лично църковните хора.
Ще завърша с това, с което започнах. Не знам дали у нас през днешния ден един " хайлайф " е почнал " да презира " своя народ (както и не знам за какво да е " хайлайф " този сегмент от народа, който по стичане на събитията живее в София и в огромните градове на страната, стартира – както в никакъв случай по-рано в близката ни история – да се усеща като европейски, няма комплексирано-ентусиазмично отношение към националния байрак, избира да отива на спектакъл, да беседва по пейките в централните градини, а не да се провежда в самодейни " тлаки ", да върви, в някаква своя част даже умишлено на Църква). Виждам обаче, че един инспириран извън " народ " се пробва да го провокира с някаква нападателна " българщина ", която не се състои в нищо друго, с изключение на в отчетливото отменяне на всичко гореизброено, клеймейки го като " елитизъм ". А ще кажа напряко, че когато в едно общество " хайлайф " стартира да става отрицателно натоварено разбиране, това е симптом за болест. То е симптом за болест, а не това да предпочиташ Вивалди пред хорото, да се чувстваш европеец, бидейки българин, да държиш площада в града да е площад, а не площад, да си, в случай че щете, богослов, а не православен татуиран " левент ", отнасящ се към Кръста Христов по този начин както Кубрат Пулев към Джени Суши.
Споменатият в текста социолог Първан Симеонов е един от първите, споделили във " Facebook " публикацията на Калин Янакиев със следния коментар: " Повече от година по-късно, един мой материал в " Дойче веле " продължава да поражда реакции. Тук се е намесил и уважаваният (от мен) проф. Калин Янакиев - в Портал " Култура ". Само не разбирам за какво нещо се майтапи с мен при започване на материала (може и да бъркам, де). Иначе споделям немалка част от написаното (трудно е да не се показа нещо толкоз известно). Доколкото разбирам, обявата е и продължение на размислите на проф. Янакиев в предаването " Вяра и общество ". Преди да съм прекалил със скобите, поисквам ви прелестно четене. "
Преди известно време един наш политолог (струва ми се на име Първан Симеонов) бе написал " разтревожена публикация ", в която, основавайки се на незнайно какви емпирични данни – ни " сигнализираше ", че обществото ни надълбоко се е разделило на един тъничък (столичен) " хайлайф " (други го назовават " жълтопаветен " ) и на един " народ ", несъмнено, неведнъж числено превишаващ го, само че напълно, напълно чужд за първия. И ето: разделянето сред тях било станало толкоз надълбоко, че
" елитът " не просто не разбирал проблемите, които лично вълнуват " народа ", ами към този момент и – същински – го презирал.
Пак споделям – не знам по какъв начин емпирически бе " верифицирал " своите катастрофични диагнози въпросният политолог, само че аз имам и някои противоположни наблюдения. Така, коства ми се, че от най-малко три-четири години, т.е. откогато на политическата сцена се появиха така наречен патриоти, а в избрани (всъщност интелектуално-) политически кръгове започнаха папагалски да присаждат на наша почва топосите на европейския и американския национал-популизъм от вида на Орбан, Салвини, Тръмп и впрочем, в България се появи един чудноват идеологически стилизиран и съвсем " професионален " народ, чиято съществена идея е нападателно да декларира, че не е " хайлайф ", не е " ония интелектуалци ", не е " градските европейци " и т. н.
Съвсем несъмнено настоявам, че представителните групи на този " народ " декларират точно тези негативи. Те не декларират нещо положително, не декларират какво са, а точно – и единствено – какво не са (какво " ние не сме " ). Вярно е, че тези хора назовават своя, всъщност нападателен нихилизъм, с флуидно неопределеното разбиране " българщина ", само че под " българщина " те, дублирам, схващат не нещо друго, а каскада от отрицания. Ето за какво и не могат да проявят " българщината " си другояче с изключение на по еднакво алегоричен метод. Проявяват я в местата и по тематиките, които – с тази " българщина " – отхвърлят.
Ще би трябвало да си дадем сметка да вземем за пример, че подобен нападателен, символично-нихилиращ феномен стана в последно време хорото. Не бива да бъда разбиран погрешно (и незабавно определян като " елитник " ) – нямам нищо срещу хорото: нито " го обичам ", нито " го ненавиждам ". Чисто и просто не се отнасям към него прочувствено, тъй като съм градски човек, което не считам за заслуга. Само че хорото, за което тук приказвам, напълно несъмнено е не просто " национален " танц, а обществен жест – нещо като
" бележене на пространство ", освен това нападателно, изтласкващо нещо (и някои) от това пространство.
Защото никой не може да ме убеди, че самият център на София (пред Народния театър) е най-естественото място за играене на хоро, както и че привечерните часове в неделя – когато хората изпълват това централно пространство, е " естественото време " за сходно играене. Не, еженеделното, настойчиво, демонстративно настаняване в този " първокласен " топос, бележенето му с български байряци и много децибели не е за " да се повеселим ". То е за да провокираме. Кого? Интуитивно казано и интуитивно изразявано от играещите – онази " демократична юноша ", насядала по пейките в Градската градина, за която чудесно знаем, че не слуша и не играе хоро; тези " жълтопаветници ", за които чудесно знаем, че не гласоподават за " ВМРО-то " или за " Атака " ; тези " ентелектуалци ", дето вървят на спектакъл и на които чудесно знаем, че ще попречим с многодецибелната си " българщина ". Някъде в семантичната външна страна с това еженеделно хоро провокираме също и " Брюксел ", незримо настанил се от повече от десетилетие в централните държавни институции на " жълтите павета ". И така нататък, и така нататък.
Освен това дайте си сметка, че в последно време съвсем всичко у нас стартира да се " отбелязва " с хоро. Така Светото Богоявление на " разните там църковници " се отбелязва от няколко години с особена непримиримост с " Калоферското (при това – мъжко) хоро ". Сигурно с цел да се стъпче под мъжкия му постъп проклетата Истанбулска спогодба. Хоро играха даже и в едно от Рилските езера, несъмнено искайки да кажат с него: това е българско място, това тука е България, а не – както ни разправяте – " Европа ". Играят го (отскоро без музика, само че на инат на протестиралите " космополити " ) и в центъра на Пловдив.
По-нататък: различен станал характерен в последно време алегоричен жест е
агресивното " фолклоризиране " и " национализиране " на някои определени – и наложително православни църковни празници.
Лично за мен това е даже по-болезнено – усърдно поощряваното от съвсем професионалните " народници " стълпотворение от (български) " юнаци ", като че ли с приятност неглижиращи плахите митрополитски гласове, че обичаят за мятане на Кръста на Богоявление идва от традицията на извършващия се на този празник Велик водосвет, освещаване на водите, по отношение на което прословутото " изваждане на Кръста " е единствено фолклорен придатък, ясно го демонстрира. Вашите, тоест, византийски архаизми, за нас са единствено мотив – това си е в действителност наш, български празник, празникът на " юнаците ", който по тази причина пожелаваме от вас да ни " отслужите ". На този ден вашето " богомолно стадо " би трябвало " да си налегне парцалите ", тъй като не неговите молебствия, а нашето геройство и е българското в Богоявлението.
Да, споделят ни тази жестове: изобщо православното в Православието това и е българското в Православието. Православието е " българското " християнство, по тази причина и го (да, единствено в избрани дни от годината) почитаме. Колко симптоматично е, че тази година събралите се на " изваждането на Кръста ", не помня къде тъкмо – били " взели участие " в този " църковен обред " като скандирали " българи юнаци ". Не мога да се освободя от възприятието, че с това неуместно присъединяване в " богослужбата " въпросите " юнаци " са желали да заявят в действителност – нашето Православие лично е ето това – религията на " българите-юнаци ".
А всичките там католици, протестанти и невярващи, щом не са такива – не са и българи.
Но в случай че това, което описах дотук, е присвояващо-изтласкващото ( " елита " ) отношение към Православието, което правят отвън (или около-) политическите " народници ", то не по-малко типично стана и това, което правят лично политическите. Умело акцептирали след края на комунизма избрани ритуали отпреди 1944 година, тези кръгове не по-малко нападателно " национализират " това обичайно наше вероизповедание. Пак на Богоявление в главен празничен " чин " се трансформира така наречен " освещаване на бойните флагове на българската войска ". И тъй като на него през днешния ден по предписание участват президентът (Румен Радев), министърът на защитата (Красимир Каракачанов), " именичката-кметица " и така нататък, този църковен празник напряко е лишен от църковния народ в катедралния храм в София, а и изобщо от всяка " богоявленскост ". Той е военизирано-национализираното ни Православие, празник на съединението на страната и " българщината " с Църквата. При това и тук споделям – България е страна както на православните, по този начин и на католиците, и на протестантите, и на нехристияните, а такава значи е и би трябвало да е и нейната войска.
И назад – Българската православна черква е и би трябвало да е църквата и на българите, и на всички други по етнос православни, живеещи на нейната канонична територия. Няма ли затова нещо изтласкващо – както от страната, по този начин и от Църквата в това демонстративно " встъпване в брак " на двете на Богоявление? То може да е било исторически съответстващо преди 1944 година, в епохата на (все още) " национализираните Православия ", в която сме били обградени от " съюзници-разбойници ", били сме " жертва на Великите сили ", а " фанариотите " от Константинопол са били сложили Църквата ни под схизма, като тези два фактора са тласкали страна и Православна черква към съвсем " милитаристична симбиоза ". Днес обаче нещата са уверено разнообразни, заради което
смесицата от " Край Босфора звук се подвига " и " Во Иордане крещающуся " на площада
пред " Св. Александър Невски " има една единствена цел – проява на " българщина " и една единствена последица – предизвикателство на " космополитната " и (действително ляво-) демократичната антицърковна изразителност. На която обаче би трябвало да отговаряме ние – лично църковните хора.
Ще завърша с това, с което започнах. Не знам дали у нас през днешния ден един " хайлайф " е почнал " да презира " своя народ (както и не знам за какво да е " хайлайф " този сегмент от народа, който по стичане на събитията живее в София и в огромните градове на страната, стартира – както в никакъв случай по-рано в близката ни история – да се усеща като европейски, няма комплексирано-ентусиазмично отношение към националния байрак, избира да отива на спектакъл, да беседва по пейките в централните градини, а не да се провежда в самодейни " тлаки ", да върви, в някаква своя част даже умишлено на Църква). Виждам обаче, че един инспириран извън " народ " се пробва да го провокира с някаква нападателна " българщина ", която не се състои в нищо друго, с изключение на в отчетливото отменяне на всичко гореизброено, клеймейки го като " елитизъм ". А ще кажа напряко, че когато в едно общество " хайлайф " стартира да става отрицателно натоварено разбиране, това е симптом за болест. То е симптом за болест, а не това да предпочиташ Вивалди пред хорото, да се чувстваш европеец, бидейки българин, да държиш площада в града да е площад, а не площад, да си, в случай че щете, богослов, а не православен татуиран " левент ", отнасящ се към Кръста Христов по този начин както Кубрат Пулев към Джени Суши.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ