Ален де Ботон е роден в Швейцария, през 1969 г,

Ален де Ботон е роден в Швейцария, през 1969 г, само че понастоящем живее в Лондон. Автор е на голям брой книги, които обогатени от възприятието му за подигравка и голямата му философска просвета, увлекателно описват за най-важните мигове в живота, като преглеждат някои от най-големите провокации на съществуването ни.

Ален де Ботон е създател на две обществени придвижвания. Първото е в поддръжка на архитектурата и се назовава " Живата архитектура ", с което се ангажират най-известните архитекти да строят почивни домове, които могат да бъдат наемани от всеки искащ. Второто обществено придвижване е " Училището на живота " - класна стая, отдадена на развиването на прочувствената просветеност посредством управлението на философията.

Не съществува такова нещо като баланс сред работата и живота. Всичко, за което си коства да се бориш, дебалансира живота ти.

Трябва в действителност да се разочароваш от живота, с цел да си кадърен да оцениш цветята, залезите и безплодните хубави дни.

Не се отчайвай: да се отчаеш значи, че си в безспорен надзор и информираност какво ще се случи. А не си – отдай се на събитията с вяра.

Човек се оправя добре, в случай че с възрастта се покачва опцията му да се придържа към безконечната истина: „ И това ще мине! “

Безпокойството е прислужникът на актуалната амбициозност.

Най-важните неща за един човек ще научиш, в случай че се вгледаш в това, което го ядосва.

Ако човек се усеща сполучлив, тласъците му да бъде подобен понижават.

Всеизвестната компликация да показват страстите си, прави човешките същества единствените животни, способни на самоубийство.

Единствената причина за нещастието на човек е, че не умее да стои умерено в стаята си.

От позиция на вечността, какъв брой малко от това, което ни вълнува, има значение?!

В разговор с болката, доста красиви неща получават стойност.

Наслаждението от живота не е по-опасно, в сравнение с непрекъснатото безпокойствие и мрак.

За да оцениш дребните моменти в живота, би трябвало да имаш възприятието, че цялото въобще не може да бъде напълно.

Когато някой ни предизвиква болежка, неведнъж даже не приказваме за това, тъй като раните ни наподобяват неуместни на дневна светлина.

Порастването включва и погребването на огромна част от очакванията ни.

Нищо няма да задоволи този, който не може да се задоволи с малко.

Ако желаете да се преборите с всички терзания, приемете, че това, от което се страхувате, може да се случи и сигурно ще се случи.

Не е всекидневно да знаем какво желаеме. Това е рядко и мъчно психическо достижение.

Как се усещаме във връзка с личното си битие значително се дефинира от това, което ще създадем през идващите няколко часа.

Безсънието е отмъщението на съзнанието за всички сложни въпроси, които е избягвало деликатно денем.

Човекът, който крещи всякога, когато загуби ключовете си, предава красивата си, само че безразсъдна религия в една галактика, в която ключовете в никакъв случай не се отклоняват.

От всички неща, които мъдростта предлага, с цел да можем да изживеем целия си живот в благополучие, най-великото е другарството.

Започваме да страдаме, когато разберем, че не сме родени, знаейки по какъв начин да живеем, а че животът е умеене, което би трябвало да се придобие.

Учудващо е какъв брой по-сериозно ни възприемат близките, в случай че сме мъртви най-малко едно столетие.

Лесно е да се разстроите за влошаващото се положение на тялото си, само че има и други неща с които можете да впечатлявате и превъзхождате с изключение на краката ви.

Познавам някои хора, които са извънредно щастливо женени, както и някои, които извличат същинско наслаждение от работата си. Но тези хора са малцинство. По груби калкулации, към 5% от хората, които съм срещал през целия си живот, спадат към тази щастлива група. Така че е доста необичайно по какъв начин останалите 95% от нас одобряват за обикновено нещо, което е невалидно за 95% от хората. Интересна житейска философия е да преглеждаме като обикновено това, което в действителност е прелестна необичайност.

Работата стартира тогава, когато страхът от това да не правиш нищо надделее от страха да го направиш зле.

Нещата, които намираме красиви, нещата, които считаме за привлекателни, са индикатори за това от какво се нуждаем, с цел да станем пълноценни.

Цялото изкуство на живеенето е да се възползваме от хората, които ни карат да страдаме.

Не всичко, което ни кара да се усещаме по-добре, е положително за нас. Не всичко, което боли, е неприятно.

Ако желаете да превърнете чужд в другар, разкажете му някои от случаите, когато сте претърпели неуспех.

Единствените хора, които можем да си представяме като естествени, са тези с които преди малко сме се срещнали. Ако ги опознаем напълно малко повече, незабавно ще разберем, че не са естествени.

Тревожността е просветление, за което към момента не сме намерили продуктивна изгода.

Постоянното предизвикателство на актуалните взаимоотношения: по какъв начин да сме по-интересни от смарт телефона на другия.

Необходима е сериозна липса на въображение, с цел да имаш изцяло чиста съвест.

Обикновено си изпускаме нервите не пред тези, които са отговорни, а пред тези, които ни обичат задоволително, с цел да ни простят неприятните настроения.

Трябва да знаете какво е тотално да загубите надзор, с цел да се научите да се контролирате.

Относно параноята „ какво мислят другите за мен “, помнете: единствено някои ненавиждат, доста малко изпитват обич, а в по-голямата си част хората просто не ги е грижа.

Всеки желае по-добър живот, само че доста малко от нас желаят да бъдат по-добри хора.

Една значима част от изкуството да живееш е устойчивостта.

Нещастието може да се дължи на това, че имате единствено една позиция, от която да разсъждавате.

Трябва да създадем с сътрудниците си това, което Моне е направил с аспержите. Да ги погледнем по този начин, като че ли в никакъв случай преди не сме ги виждали.

Мисля че когато се влюбваме, едно от нещата, които желаеме да създадем, е да се докоснем до тъгата на другия човек.

Когато се пробвате да разберете какво ви възбужда, запитайте се какво ви липсва. Човекът, който ни възбужда, постоянно съдържа какви ли не психически характерности, които намираме за привлекателни, само че от които си нямаме задоволително.

Не просто търсим щастието. В търсене сме на страдалчество, което да ни е познато. Това съществено подкопава ресурса ни да намерим подобаващ сътрудник.

Очакваме тези, които в действителност ни обичат, да схващат какво мислим, без самите ние да проговаряме. Това е пагубно за способността ни да сътворяваме дълготрайни взаимоотношения. Ако не обясниш, не можеш да бъдеш свестен.

Какво е да се сърдиш? Това е да се чувстваш засегнат от различен човек, само че да си твърдо решен, че няма да обясниш за какво си засегнат, тъй като в случай че другия те обича, той би трябвало самичък да се досети. Разбира се, би могъл да обясниш, само че това ще е доказателство, че другия не те обича.

Любовта не е просто нещо, което усещаме. Това е умеене, което би трябвало да научим.

В очите на античните гърци, цялата концепция за любовта, е че тя би трябвало да бъде развой на взаимно обучение, по време на който двама души, застанали под знамението на любовта, поемат отговорността да се научат един различен, тъй че да се трансфорат в най-хубавите версии на себе си. Правят го не с цел да бъдат жестоки, не с цел да се нараняват, а тъй като имат откровеното предпочитание другият да бъде добре.

Дължим големи благодарности на всеки, който е до нас даже единствено за ден.

Трудът на Леонардо да Винчи е знак на любознанието. Показно за това по какъв начин да излезем и да открием нови неща, вместо единствено да си ги представяме. Повече от нас, вършат тъкмо противоположното. Да Винчи е героят в тази алегория, а това е глава от историята на любовта. За това по какъв начин погубваме любознанието и за обезверената потребност да останем любопитни към тези, които ни вършат услугата да бъдат с нас.

Снимки: Wikipedia