Битката с Паметника на Съветската армия
Александър СИМОВ
Българското остатъчно дясно (това е термин, който с годините става все по-абстрактен и абсурден) постоянно е приличало на развилнял се фетишист, който не знае по какъв начин да укроти всички секрети детонации на душата си. И поради това, каквото и да се случи в света, отговорът постоянно е еднакъв: " Да махнем Паметника на руската войска ". Може да има земетресение в Чили, настъпление от скакалци в Индонезия или война в Украйна, само че паметникът постоянно пречи като гнойна пъпка по лицето на тийнейджърка.
Минаха години от началото на прехода, светът се промени няколко пъти, на бял свят пристигнаха нови генерации, само че " десницата " още веднъж и още веднъж се дави в своя непрестанен махмурлук за паметника. И даже съумява да болести обособени представители на младежта с него. Това е такава интелектуална импотентност, че чак е ужасно, само че явно това ще е безконечна мода измежду градските реститути, озлобените остарели ченгета, които се пробват да си пренапишат биографиите, и младите
натегачи за американски грантове
Битката с монумент е ужасно ефектна. Водиш " война ", а в действителност не си застрашен от нищо. Можеш да се правиш на величествен талибан от добре отопления ти офис и да обираш лайкове в обществените мрежи като велика съвест на нацията. Ситуацията припомня на античен Рим - когато император Калигула афишира война на господ Нептун. Три часа римските легиони секат вълните и това се отбелязва като огромна победа. Нито една жертва, единствено трима от легионерите били опарени от медузи. Ето това е фетиш-битката на десницата с един монумент. Нулев коефициент на потребно деяние. Но повдигане на звук до небето.
Снимка МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
Припомням всичко това, тъй като тези дни неукротимата бесовщина на дясното още веднъж се появи на бял свят. Първо, Трайчо Трайков, който явно е решил всички други проблеми на региона си, разгласи, че щял да отстранява паметника. След това трима младежи надраскаха монумента с багра и бяха задържани за безчинство. А най-сетне градски лумпени изпълзяха да вършат митинг в отбрана на младежите. Събитието остана в медийната история с това, че ГЕРБ като хлебарки се пробваха да се присламчат към него, само че бяха прогонени с грозни викове и тежки писъци. Да наблюдаваш в профил държанието на пишман биткаджиите с монументи е незабравима комедия.
Знаете ли кое е най-интересното дотук? Че тези, същите, от 30 години водят борба с паметниците и към този момент паметниците печелят. Защото
историческата памет не е минижуп
който може да бъде обличан за тържествени мотиви. Светът се тресе, само че това не значи, че България би трябвало да заличи своето минало, тъй като шепичка градски пияници не могат да преживеят това, че в тяхното минало е запечатано извиването на гръбнаци пред всеки режим.
Снимка МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
И знаете ли от кое място знам това? Ами доста просто. Карикатурите на хора доста обичат да споделят стихотворение, което приписват на Радой Ралин, само че то, несъмнено, не е от него. То стартира по този начин (стиснете си носовете и дишайте дълбоко):
" Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли кагда пришол със танка?
Беше млад, само че се държеше мъжки.
Зарази фамилията ми с въшки... "
Какъв необикновен полет на поетичната мисъл. Какви симфонични рими - все едно някой човърка с винкел по челюстта. Много е крепко с късна дата да ковеш по врага. Ама едно такова възвисяващо и лекокрило.
Поезията обаче е рисков род. Тя е като пързалка към най-големите бездни на подсъзнателното. И, затова, когато двуличник се заиграе с нея, той постоянно се издава. И това стихотворение го потвърждава. Защото, както тече обвинителният вопъл към гадните руснаци и комуняги, внезапно попадаме на два реда, които са показателни:
" Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих щерка си Маня. "
Оха-а, значи носителят на възмущението, лирическият воин, гневният оплювач е бил от безкрайната редичка от надъхани кариеристчета, които са кръщавали дъщерите си правоверно. А пък
със задна дата реват какви жертви са били
Кръстил щерка си с съветско име, с цел да се прави на образцов комсомолец. А в този момент реве какъв брой го тормозили руснаците. Ето по какъв начин едно жалко и гнусарско стихче съдържа метафората за целия преход. Тия, които най-вече виеха гръбнаци и кръщаваха дъщерите си Сталинка, Ленинка, Маня, в този момент първи реват по какъв начин руснаците са ги тъпчели...
Не е отговорен Ванка, че най-тъпите лицемери през днешния ден се пробват да си поизтрият биографиите с псувни, плоска лирика и борбите против монументи. Виновни сме ние, че оставихме тези медийни герои да се вихрят с години и да замърсяват с алкохолни пари така и така редките останки на здрав разсъдък у нас.
Българското остатъчно дясно (това е термин, който с годините става все по-абстрактен и абсурден) постоянно е приличало на развилнял се фетишист, който не знае по какъв начин да укроти всички секрети детонации на душата си. И поради това, каквото и да се случи в света, отговорът постоянно е еднакъв: " Да махнем Паметника на руската войска ". Може да има земетресение в Чили, настъпление от скакалци в Индонезия или война в Украйна, само че паметникът постоянно пречи като гнойна пъпка по лицето на тийнейджърка.
Минаха години от началото на прехода, светът се промени няколко пъти, на бял свят пристигнаха нови генерации, само че " десницата " още веднъж и още веднъж се дави в своя непрестанен махмурлук за паметника. И даже съумява да болести обособени представители на младежта с него. Това е такава интелектуална импотентност, че чак е ужасно, само че явно това ще е безконечна мода измежду градските реститути, озлобените остарели ченгета, които се пробват да си пренапишат биографиите, и младите
натегачи за американски грантове
Битката с монумент е ужасно ефектна. Водиш " война ", а в действителност не си застрашен от нищо. Можеш да се правиш на величествен талибан от добре отопления ти офис и да обираш лайкове в обществените мрежи като велика съвест на нацията. Ситуацията припомня на античен Рим - когато император Калигула афишира война на господ Нептун. Три часа римските легиони секат вълните и това се отбелязва като огромна победа. Нито една жертва, единствено трима от легионерите били опарени от медузи. Ето това е фетиш-битката на десницата с един монумент. Нулев коефициент на потребно деяние. Но повдигане на звук до небето.
Снимка МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
Припомням всичко това, тъй като тези дни неукротимата бесовщина на дясното още веднъж се появи на бял свят. Първо, Трайчо Трайков, който явно е решил всички други проблеми на региона си, разгласи, че щял да отстранява паметника. След това трима младежи надраскаха монумента с багра и бяха задържани за безчинство. А най-сетне градски лумпени изпълзяха да вършат митинг в отбрана на младежите. Събитието остана в медийната история с това, че ГЕРБ като хлебарки се пробваха да се присламчат към него, само че бяха прогонени с грозни викове и тежки писъци. Да наблюдаваш в профил държанието на пишман биткаджиите с монументи е незабравима комедия.
Знаете ли кое е най-интересното дотук? Че тези, същите, от 30 години водят борба с паметниците и към този момент паметниците печелят. Защото
историческата памет не е минижуп
който може да бъде обличан за тържествени мотиви. Светът се тресе, само че това не значи, че България би трябвало да заличи своето минало, тъй като шепичка градски пияници не могат да преживеят това, че в тяхното минало е запечатано извиването на гръбнаци пред всеки режим.
Снимка МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
И знаете ли от кое място знам това? Ами доста просто. Карикатурите на хора доста обичат да споделят стихотворение, което приписват на Радой Ралин, само че то, несъмнено, не е от него. То стартира по този начин (стиснете си носовете и дишайте дълбоко):
" Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли кагда пришол със танка?
Беше млад, само че се държеше мъжки.
Зарази фамилията ми с въшки... "
Какъв необикновен полет на поетичната мисъл. Какви симфонични рими - все едно някой човърка с винкел по челюстта. Много е крепко с късна дата да ковеш по врага. Ама едно такова възвисяващо и лекокрило.
Поезията обаче е рисков род. Тя е като пързалка към най-големите бездни на подсъзнателното. И, затова, когато двуличник се заиграе с нея, той постоянно се издава. И това стихотворение го потвърждава. Защото, както тече обвинителният вопъл към гадните руснаци и комуняги, внезапно попадаме на два реда, които са показателни:
" Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих щерка си Маня. "
Оха-а, значи носителят на възмущението, лирическият воин, гневният оплювач е бил от безкрайната редичка от надъхани кариеристчета, които са кръщавали дъщерите си правоверно. А пък
със задна дата реват какви жертви са били
Кръстил щерка си с съветско име, с цел да се прави на образцов комсомолец. А в този момент реве какъв брой го тормозили руснаците. Ето по какъв начин едно жалко и гнусарско стихче съдържа метафората за целия преход. Тия, които най-вече виеха гръбнаци и кръщаваха дъщерите си Сталинка, Ленинка, Маня, в този момент първи реват по какъв начин руснаците са ги тъпчели...
Не е отговорен Ванка, че най-тъпите лицемери през днешния ден се пробват да си поизтрият биографиите с псувни, плоска лирика и борбите против монументи. Виновни сме ние, че оставихме тези медийни герои да се вихрят с години и да замърсяват с алкохолни пари така и така редките останки на здрав разсъдък у нас.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ