За комунизма, в който живяхме, и мъдростта на третото хилядолетие – излезе албум с неиздадени снимки и интервюта на Ваклуш Толeв
Албум с неиздадени до момента фотоси и изявленията на Ваклуш Толев беше показан в зала „ България “ – артистът Владимир Пенев прочете фрагменти от размислите на българския мъдрец и теолог, именуван от следовниците си просто „ Ваклуш “. Същото название носи и албумът. Изящните осъществявания на арфистката Анелия Божинова допълваха въздействието на словото.
Албумът е продължение на кино лентата „ Ваклуш “ на режисьора Николай Василев, който е сниман в продължение на 20 години – документалната творба към този момент печели награди по интернационалните кинофестивали. През предходната година лентата имаше над 100 прожекции у нас и в чужбина, а в околните дни следва да бъде показана в Канада и Съединени американски щати.
„ Ваклуш Толев към този момент не е с нас физически, само че остана измежду нас със своите визии за света през третото хилядолетие “, сподели неговата щерка Жаклин Толева.
Тя подсети за неговата самодейност до Организация на обединените нации: в „ Хартата за правата на индивида “ да бъде включена уговорка за правата на душата – да няма „ анатема “ в религиите и да се отстрани понятието „ зложелател “ от социално-гражданските връзки.
Режисьорът Николай Василев показа, че за него излизането на албума е сбъдната фантазия.
Част от страниците му са отдадени на претърпяното от Ваклуш Толев по времето на комунистическия режим – в Белене, по пандизите и в разнообразни кътчета на България. Той назовава пандизите, в които е изпращан, „ обители “ тъй като никой не е съумял да му отнеме вътрешната независимост, тъй като там не се е предал на страданието, а твори и реализира развиване. Признава съществуването на болката, само че не разрешава тя да има власт над него.
По това време Държавна сигурност вербува сътрудници и измежду пандизчиите.
„ Вербуваха доста хора. По-късно огромна част от тези вербувани, сякаш като потърпевши, ги инфилтрираха в другите демократични групи. Следователно едно разузнаване не се употребява единствено с краткотрайната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, тъй като излезлият от пандизите, от лагерите минава за мъченик измежду обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…
Най-много съм признателен, че тези властници не помислиха в никакъв случай, не позволиха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало просветление, че от тоя нищо няма да стане – не зная, само че сходна засегнатост не ми сервираха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми огромна засегнатост – да помислят, че мога да стана помощник. Това е нещо ужасно. “ – споделя Ваклуш Толев.
Въпреки съпротивата си против комунистическия режим той не счита себе си за отстъпник:
„ Мнозина се афишират за дисиденти. Повечето от тях, които ги оповестиха, в никакъв случай не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни прислужници. Когато ме попитаха преди време, аз споделих: „ Ние не сме дисиденти, ние сме оповестени за врагове! “. Разликата е доста огромна.
И по-късно си направиха дисидентско придвижване. Дисидентството извърши една мъка над България, тъй като съобщи посредством моста си властта на същите, които по-късно не направиха никаква независимост, а лъжеха, че вършат народна власт. Ето за какво споделям: хората водят борба за народна власт, само че казусът не е в демокрацията, а в свободата.
Свободата не е въпрос на измеримост, а на търпимост. “
Смята, че зад скръбта човечеството се скрива в безволие. В митологичния облик на Сизиф съзира не безсмислие, а липса на обезсърчение – нещо, от което актуалният човек има голяма потребност.
„ Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в неналичието на обезсърчение!
Тайна, която културите не разгадаха, е трудът на Сизиф. Труд неотклонен, а дипломиран като ялов. Наказаният Сизиф тика голям камък по един стръмен скат, само че щом го качи, камъкът още веднъж се връща... Трудът на Сизиф не е в безсмислието, тъй като този камък, тикан нагоре, търкалящ се надолу, ще се изтърка и ще може да се носи в ръката. Еволюцията почнала ли е от първичното? Там е вложената психика, която по-късно прави форма и посредством преражданията ще отива и ще се връща.
Ще изкачим камъка на кармата си, която последователно ще остане малко камъче, което ще можем да хвърлим. Нужно е да не губим концепцията си и да ни липсва обезсърчение. “
Ваклуш Толев дефинира третото хилядолетие като време на нова духовна вълна – вълната на Мъдростта.
Когато го питат каква е неговата цел, дава отговор, че няма цел, а служение:
„ Аз нямам цел, имам служение. Защото, като свърши задачата, би трябвало друга задача да си слагам – служението не може да свърши. И съм направил една огромна разлика сред служене и служение. Служат служителите, служи войската, служи подчиненият. Служението е неограничимост.
Целта лимитира, служението разпростира.
Служение не може да се прави със Себе си. И тогава идва най-голямата концепция – за независимост от Себе си. Свобода от Себе си – поради Себе Си.
Тайната на служението е независимост от самолюбие. “
Албумът е продължение на кино лентата „ Ваклуш “ на режисьора Николай Василев, който е сниман в продължение на 20 години – документалната творба към този момент печели награди по интернационалните кинофестивали. През предходната година лентата имаше над 100 прожекции у нас и в чужбина, а в околните дни следва да бъде показана в Канада и Съединени американски щати.
„ Ваклуш Толев към този момент не е с нас физически, само че остана измежду нас със своите визии за света през третото хилядолетие “, сподели неговата щерка Жаклин Толева.
Тя подсети за неговата самодейност до Организация на обединените нации: в „ Хартата за правата на индивида “ да бъде включена уговорка за правата на душата – да няма „ анатема “ в религиите и да се отстрани понятието „ зложелател “ от социално-гражданските връзки.
Режисьорът Николай Василев показа, че за него излизането на албума е сбъдната фантазия.
Част от страниците му са отдадени на претърпяното от Ваклуш Толев по времето на комунистическия режим – в Белене, по пандизите и в разнообразни кътчета на България. Той назовава пандизите, в които е изпращан, „ обители “ тъй като никой не е съумял да му отнеме вътрешната независимост, тъй като там не се е предал на страданието, а твори и реализира развиване. Признава съществуването на болката, само че не разрешава тя да има власт над него.
По това време Държавна сигурност вербува сътрудници и измежду пандизчиите.
„ Вербуваха доста хора. По-късно огромна част от тези вербувани, сякаш като потърпевши, ги инфилтрираха в другите демократични групи. Следователно едно разузнаване не се употребява единствено с краткотрайната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, тъй като излезлият от пандизите, от лагерите минава за мъченик измежду обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…
Най-много съм признателен, че тези властници не помислиха в никакъв случай, не позволиха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало просветление, че от тоя нищо няма да стане – не зная, само че сходна засегнатост не ми сервираха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми огромна засегнатост – да помислят, че мога да стана помощник. Това е нещо ужасно. “ – споделя Ваклуш Толев.
Въпреки съпротивата си против комунистическия режим той не счита себе си за отстъпник:
„ Мнозина се афишират за дисиденти. Повечето от тях, които ги оповестиха, в никакъв случай не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни прислужници. Когато ме попитаха преди време, аз споделих: „ Ние не сме дисиденти, ние сме оповестени за врагове! “. Разликата е доста огромна.
И по-късно си направиха дисидентско придвижване. Дисидентството извърши една мъка над България, тъй като съобщи посредством моста си властта на същите, които по-късно не направиха никаква независимост, а лъжеха, че вършат народна власт. Ето за какво споделям: хората водят борба за народна власт, само че казусът не е в демокрацията, а в свободата.
Свободата не е въпрос на измеримост, а на търпимост. “
Смята, че зад скръбта човечеството се скрива в безволие. В митологичния облик на Сизиф съзира не безсмислие, а липса на обезсърчение – нещо, от което актуалният човек има голяма потребност.
„ Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в неналичието на обезсърчение!
Тайна, която културите не разгадаха, е трудът на Сизиф. Труд неотклонен, а дипломиран като ялов. Наказаният Сизиф тика голям камък по един стръмен скат, само че щом го качи, камъкът още веднъж се връща... Трудът на Сизиф не е в безсмислието, тъй като този камък, тикан нагоре, търкалящ се надолу, ще се изтърка и ще може да се носи в ръката. Еволюцията почнала ли е от първичното? Там е вложената психика, която по-късно прави форма и посредством преражданията ще отива и ще се връща.
Ще изкачим камъка на кармата си, която последователно ще остане малко камъче, което ще можем да хвърлим. Нужно е да не губим концепцията си и да ни липсва обезсърчение. “
Ваклуш Толев дефинира третото хилядолетие като време на нова духовна вълна – вълната на Мъдростта.
Когато го питат каква е неговата цел, дава отговор, че няма цел, а служение:
„ Аз нямам цел, имам служение. Защото, като свърши задачата, би трябвало друга задача да си слагам – служението не може да свърши. И съм направил една огромна разлика сред служене и служение. Служат служителите, служи войската, служи подчиненият. Служението е неограничимост.
Целта лимитира, служението разпростира.
Служение не може да се прави със Себе си. И тогава идва най-голямата концепция – за независимост от Себе си. Свобода от Себе си – поради Себе Си.
Тайната на служението е независимост от самолюбие. “
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ