До Македония и назад: Скопие - балканският Лас Вегас
Ако светът е книга и всяка една страница е друга част от земното кълбо, в главата, описваща Балканския полуостров, несъмнено има какво да се прочете. Започвам с абзаците за Северна Македония и Албания.
Заредена с възторг и положително въодушевление, групирам небрежно един куфар с облекла и тръгвам към автогара „ Сердика “. След десетина минути към този момент сме отвън столицата и се насочваме към Гюешево. С интерес узнавам, че дребното селце е родното място на една от фамозните дами хайдути Румена челник.
На границата за благополучие няма опашка и за нула време сме на македонска земя. Сещам се за крилатата фраза „ Ех, Луно, Луно, земльо македонска и за тебе ли ке се тепаме и тебе ли ке разделяме “. Оказва се, че македонците в действителност са такива: пазят всичко, което считат за свое, и присвояват герои и исторически събития, които са потвърдено непознати. Ала това по-скоро забавлява българските туристи, в сравнение с да ги нервира.
Македонците избират групите от България да се водят от техни екскурзоводи, а не от наши. В Скопие гидът ни разпалено споделя за Милениумския кръст, който се вижда от централния площад на столицата. И твърди, че християнският знак е висок 77 метра, а в реалност е тъкмо 66 метра. Навярно останалите 11 са добавени за великолепие. Разбрах за разликата от нашия български лидер, който е доста прецизен и акуратен в думите си.
В центъра на Скопие има още доста какво да се види. Въпреки трагичното земетресение от 1963-та, което унищожава голяма част от постройките в столицата и оставя без покрив над 200 000 души, през днешния ден градът е не запомнил за случилото се.
Изключително значим за Македония е планът „ Скопие 2014 “, който изцяло трансформира образа и типа на архитектурата. Целта му е изграждане на монументи на исторически персони, фонтани, статуи и нови административни здания. Всичко обаче е толкоз кичозно, че Скопие замязва на Лас Вегас. Градът събира по малко от някои огромни европейски столици. За момент се придвижвам в Италия, до момента в който ходя по единия от мостовете, натоварен със скулптури. Мраморът, формите и ситуацията са съвсем като тези на замъка „ Сант Анжело “ в Рим. Порта „ Македония “ пък съставлява неясно копие на Триумфалната арка в Париж. По булевардите кръстосват червени двуетажни рейсове, напомнящи на лондонските. По-късно разбирам, че автобусите в действителност са подарък от Англия.
След разходката из кичозния център се насочвам към църквата „ Свети Спас “. Храмът е един от най-важните монументи на културата в града. Дворът е обсипан със зеленина, а по средата на особено място се намира саркофагът с костите на Гоце Делчев. Българският воин, който в последно време отново ни скара с братята македонци.
Преди да си потегли от комшийския Лас Вегас, сядам в едно симпатично заведение, с цел да опитам македонското „ Скопско питие “, което коства единствено 100 денара. С още една бира за из път и малко изтощена от жегата се качвам в рейса. Цялата група се събира и потегляме към Охрид.
След към два часа, доста изкачвания, спускания, завои и планински гледки най-сетне от дясното стъкло на автобуса виждам Охридското езеро. То е второто по непорочност в света, след Байкал. Водата е толкоз бистра, че на дълбочина от 21 метра може да се види дъното. На разходката с корабче гидът даже отпи, с цел да потвърди думите си. И ни изясни, че Охридското езеро е на повече от три милиона години и е дом на десетки хиляди познати и непознати на човечеството растителни и скотски типове. А във водите му живее и рибата плашица, чиито люспи се употребяват за изработването на прословутите охридски перли.
Езерото ще изчака да го прегледам и на следващия ден. Наближаваме хотела. Стаята ме посреща с аспект към хоризонта, напомнящ морски пейзаж. В ресторанта на големия четиризвезден комплекс сръбвам глътка от фамозното македонско вино „ Тъга за юг “, похапвам пилешко месо със сос от броколи и се качвам горе, с цел да поспя.
Сутрините на терасата са божествени. От планините, заобикалящи езерото, духа студен вятър. Мога да прекарам тук цяла безкрайност. За страдание времето ми е лимитирано, по тази причина доправям капучиното, дояждам рулото с бадеми и слизам във фоайето, където е срещата с групата.
Крачим по крайбрежието към Стария град. Стигайки на върха, виждам Самуиловата цитадела, Македонския древен спектакъл и стотици старинни къщи, разделяни от калдъръмени улички. На връщане с останалите преглеждаме църквата „ Света Богородица “. Храмът е изографисан през далечният 12. век, само че и до ден сегашен всички стени са се запазили. По тях има изобразени подиуми от живота на Дева Мария и Исус Христос.
Слизайки надолу по каменния път, се отклонявам в едно ресторантче, където сервират Тавче Гравче - обичайно за Македония ядене, съдържащо подготвен по специфичен метод боб. За 320 денара съумявам да похапна добре. До вечерта, в свободното време, обещано ни от екскурзовода, се приписвам на шопинг и се връщам в комплекса с няколко рокли и шапка.
Вечерта, до момента в който се разхождам из хотела, в едната му част се натъквам на бижутерия. Продавачката бе по този начин общителна да ми показа най-различни перлени украшения, на които не съумях да устоя. Щастлива след всички покупки, задрямвам за секунди.
В Албания: Възраждането на автомобила след Енвер ходжа
Екскурзията ни продължи и до Албания. Първото градче, на което стъпвам, е Елбасан. След фотопаузата в центъра му се насочваме към Тирана. Столицата ни посреща с голямо запушване. Гидът споделя, че дълго време режимът на Енвер ходжа е забранявал на албанците да имат лични коли, по тази причина в този момент залитат в другата прекаленост и имат по няколко коли.
Из града се срещат доста повече мъже, в сравнение с дами. Заведенията и магазините са цялостни с брадати господа. На площад Скендербег в центъра се вижда една от скъпите здания на Тирана - джамията Етем Бей. Друго особено за града са цветните здания и обагрените в пъстри тонове панелки, дело на тогавашния кмет на столицата Еди Рама, който с изключение на изтъкнат политик и държавник е и художник. Благодарение на артистизма си, Рама вдъхва живот на старите комунистически постройки.
Пътят към България на идващия ден е прелестен, в компанията на още топлите прекарвания, страсти и мемоари.
Заредена с възторг и положително въодушевление, групирам небрежно един куфар с облекла и тръгвам към автогара „ Сердика “. След десетина минути към този момент сме отвън столицата и се насочваме към Гюешево. С интерес узнавам, че дребното селце е родното място на една от фамозните дами хайдути Румена челник.
На границата за благополучие няма опашка и за нула време сме на македонска земя. Сещам се за крилатата фраза „ Ех, Луно, Луно, земльо македонска и за тебе ли ке се тепаме и тебе ли ке разделяме “. Оказва се, че македонците в действителност са такива: пазят всичко, което считат за свое, и присвояват герои и исторически събития, които са потвърдено непознати. Ала това по-скоро забавлява българските туристи, в сравнение с да ги нервира.
Македонците избират групите от България да се водят от техни екскурзоводи, а не от наши. В Скопие гидът ни разпалено споделя за Милениумския кръст, който се вижда от централния площад на столицата. И твърди, че християнският знак е висок 77 метра, а в реалност е тъкмо 66 метра. Навярно останалите 11 са добавени за великолепие. Разбрах за разликата от нашия български лидер, който е доста прецизен и акуратен в думите си.
В центъра на Скопие има още доста какво да се види. Въпреки трагичното земетресение от 1963-та, което унищожава голяма част от постройките в столицата и оставя без покрив над 200 000 души, през днешния ден градът е не запомнил за случилото се.
Изключително значим за Македония е планът „ Скопие 2014 “, който изцяло трансформира образа и типа на архитектурата. Целта му е изграждане на монументи на исторически персони, фонтани, статуи и нови административни здания. Всичко обаче е толкоз кичозно, че Скопие замязва на Лас Вегас. Градът събира по малко от някои огромни европейски столици. За момент се придвижвам в Италия, до момента в който ходя по единия от мостовете, натоварен със скулптури. Мраморът, формите и ситуацията са съвсем като тези на замъка „ Сант Анжело “ в Рим. Порта „ Македония “ пък съставлява неясно копие на Триумфалната арка в Париж. По булевардите кръстосват червени двуетажни рейсове, напомнящи на лондонските. По-късно разбирам, че автобусите в действителност са подарък от Англия.
След разходката из кичозния център се насочвам към църквата „ Свети Спас “. Храмът е един от най-важните монументи на културата в града. Дворът е обсипан със зеленина, а по средата на особено място се намира саркофагът с костите на Гоце Делчев. Българският воин, който в последно време отново ни скара с братята македонци.
Преди да си потегли от комшийския Лас Вегас, сядам в едно симпатично заведение, с цел да опитам македонското „ Скопско питие “, което коства единствено 100 денара. С още една бира за из път и малко изтощена от жегата се качвам в рейса. Цялата група се събира и потегляме към Охрид.
След към два часа, доста изкачвания, спускания, завои и планински гледки най-сетне от дясното стъкло на автобуса виждам Охридското езеро. То е второто по непорочност в света, след Байкал. Водата е толкоз бистра, че на дълбочина от 21 метра може да се види дъното. На разходката с корабче гидът даже отпи, с цел да потвърди думите си. И ни изясни, че Охридското езеро е на повече от три милиона години и е дом на десетки хиляди познати и непознати на човечеството растителни и скотски типове. А във водите му живее и рибата плашица, чиито люспи се употребяват за изработването на прословутите охридски перли.
Езерото ще изчака да го прегледам и на следващия ден. Наближаваме хотела. Стаята ме посреща с аспект към хоризонта, напомнящ морски пейзаж. В ресторанта на големия четиризвезден комплекс сръбвам глътка от фамозното македонско вино „ Тъга за юг “, похапвам пилешко месо със сос от броколи и се качвам горе, с цел да поспя.
Сутрините на терасата са божествени. От планините, заобикалящи езерото, духа студен вятър. Мога да прекарам тук цяла безкрайност. За страдание времето ми е лимитирано, по тази причина доправям капучиното, дояждам рулото с бадеми и слизам във фоайето, където е срещата с групата.
Крачим по крайбрежието към Стария град. Стигайки на върха, виждам Самуиловата цитадела, Македонския древен спектакъл и стотици старинни къщи, разделяни от калдъръмени улички. На връщане с останалите преглеждаме църквата „ Света Богородица “. Храмът е изографисан през далечният 12. век, само че и до ден сегашен всички стени са се запазили. По тях има изобразени подиуми от живота на Дева Мария и Исус Христос.
Слизайки надолу по каменния път, се отклонявам в едно ресторантче, където сервират Тавче Гравче - обичайно за Македония ядене, съдържащо подготвен по специфичен метод боб. За 320 денара съумявам да похапна добре. До вечерта, в свободното време, обещано ни от екскурзовода, се приписвам на шопинг и се връщам в комплекса с няколко рокли и шапка.
Вечерта, до момента в който се разхождам из хотела, в едната му част се натъквам на бижутерия. Продавачката бе по този начин общителна да ми показа най-различни перлени украшения, на които не съумях да устоя. Щастлива след всички покупки, задрямвам за секунди.
В Албания: Възраждането на автомобила след Енвер ходжа
Екскурзията ни продължи и до Албания. Първото градче, на което стъпвам, е Елбасан. След фотопаузата в центъра му се насочваме към Тирана. Столицата ни посреща с голямо запушване. Гидът споделя, че дълго време режимът на Енвер ходжа е забранявал на албанците да имат лични коли, по тази причина в този момент залитат в другата прекаленост и имат по няколко коли.
Из града се срещат доста повече мъже, в сравнение с дами. Заведенията и магазините са цялостни с брадати господа. На площад Скендербег в центъра се вижда една от скъпите здания на Тирана - джамията Етем Бей. Друго особено за града са цветните здания и обагрените в пъстри тонове панелки, дело на тогавашния кмет на столицата Еди Рама, който с изключение на изтъкнат политик и държавник е и художник. Благодарение на артистизма си, Рама вдъхва живот на старите комунистически постройки.
Пътят към България на идващия ден е прелестен, в компанията на още топлите прекарвания, страсти и мемоари.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ