Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще

Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще видите от лявата страна на входа две надгробни плочи. Едната е на Християния, брачна половинка на Димитрий Изограф, другата е за хаджи Гюро, само че под втората е бил заровен – както проличава от неумело издялания надпис – и зографът Захарий, брат на първия. Казват някои, само че това мъчително може да се потвърди, че сред двете надгробни плочи, които били една до друга в гроба на църквата „ Свети Николай ”, цъфтели самородни горски теменуги и че двете надгробни плочи в долния си край леко се докосвали…

Напразно. Избягваше ме Християния... Колчем ме срещнеше дома - свеждаше взор, нивга не ме погледна в очите, нивга не рачи да остане сама с мене. Каза ми брат ми, сподели ми майка - турци съгледали Христина, съседската мома, почнали нощем да обикалят, а зърнал я бил бате и изпратил сватовници. Хаджи Косто бил изплашен от тъмните нощни сенки и Христина склонила безмълвно след бащините думи. Но това споделяха те - моят брат и моята майка, - а тя в никакъв случай нищо не ми продума. Само свеждаше ресници, безшумно извършваше всичката работа като млада снаха и в никакъв случай не видях усмивка да пробегне по устните й. 

А аз - събра се гняв в сърцето ми. Аз я хулех въображаемо и я гледах с пренебрежение в очите, с подбив над женска клетва към устните. Като малчуган се държах, дрънках с жълтиците на софрата и се хвалех - по какъв начин тая и оная чорбаджийска дъщеря от Станимъка или Фелибе са ми се надявали, по какъв начин не един тежък бегликчия ме е канил дома си и очевидно желаел да се сватосва с нас. Но по какъв начин аз все съм желал от своя роден край младоженка да си взема. И по тази причина съм се бил върнал, булка да си диря. 

Така бъбрех аз, надигах паницата с вино, пиех и я гледах, желаех да видя какво ще стори тя. Като че ли можеше нещо да стори, като че аз самият не знаех, че тая, що с думите " жив да си, недей " е измолила чистотата си от мене, тя същата ще остане вечно вярна къщовница на този, с който злополучната орис я е събрала. Знаех - не можеше тя иначе да постъпи в този момент, когато е жена на брат ми, само че въпреки всичко - излизах нощя към джанката и се надявах - ще пристигна тя, от нейните уста би трябвало да чуя за какво е склонила, за какво разруши сърцето ми. 

Но всуе чаках. Тя не пристигна ни един път. Само черни кръгове се бяха появили под очите й, струваше ми се, че от време на време ме гледа с упрек и тъжба, когато бръщолевех, само че обърнех ли към нея поглед - виждах единствено спуснатите клепки и в никакъв случай златнозелените очи. 

Растеше болката в сърцето ми, растеше и гневът и аз взех решение да ги удавя. " Ти излезе погрешна - бяха грозните ми мисли, - та за какво аз да държа на дадената дума? "  

Тогава се ожених за Катерина, дъщерята на чорбаджията хаджи Гюро... 

Клетникът аз! 
...

Той се изправи в леглото, слабите костеливи ръце се протегнаха към мене, тъмното брадясало лице съвсем се допря до моето, дъхът му пареше. 

- Измама, машинация беше то! Измама на ядно сърце, машинация на излъгани очи, машинация на болна душа. 

Той се засмя зло, грозно. 

- Могат ли руси коси черни да станат? Могат ли сини взори зелени да бъдат? Кой би съумял живи очи да варакоса? Може ли глухият кънтеж на клепало да превърнеш в ария на чучулига, в бълбукане на планински бързей, в звън на тънкоквни медни гердани? Измама, тежка машинация беше то. И доста по-тежка за душата, че в този момент можех да ги виждам една до друга - едната, моята булка, безсмислено усмихната, безсмислено радостна и лъжливо щастлива, суетно показваща своето благополучие, другата - етървата - строго свела взор, с неподвижно мермерно лице, отмерваща всяка дума - и триж по-хубава, триж по-желана. 

Ех, отче Лаврентие... 

Виновно ли е дребното сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата бразда, че си тече мързеливо и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, с цел да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което господ ги е основал, а отговорен е тоя, който в илюзия е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева ария! Само той е отговорен, тоя, който в илюзия е потърсил лек за сърдечната си болежка. 

До мен беше равното плодно поле, а все по-далечни и недостигни ставаха назъбените горди чуки на бленуваната планина. И от плоската морава, от равнищата, можех да видя аз още по-ярко хубостта на недостъпните, огрени от слънцето зъбери и... и опротивя ми плодното поле, тъй като простите, земни плодове ми подсказваха, че в никакъв случай не ще реализира търсената подмяна на своя небесен идеал... 

И в никакъв случай, в никакъв случай, отче... в никакъв случай нито една дума към мене. Нито една дума, нито един взор... Чак в този момент, след толкоз дълги и мъчителни години... 

Там лежеше тя, там, на тоя одър - от другата страна. От тоя одър си отиде тя. И аз не рачих да го докосна с моето тяло и ти недей го разбутва, тъй като ти не знаеш - аз я виждам, виждам я по какъв начин лежи, с отдръпната кръв от лицето, с разпуснати черни коси. Прокраднали се бяха към този момент бели влакна в тях, изгубил се беше блясъкът им, само че за мене те бяха отново лъскаво смолени, както преди. 

И оттова ме гледаше тя. 

И очите й бяха към този момент леко потъмнели, че доста грижи бяха изплакали, само че за мене, за мене бяха същите, все същите очи - изумрудени, със златен кръг към гледеца и от тоя кръг се насочваха тънки, златни жички към зениците. 

Хубава, доста хубава беше тя - по-хубава даже от моето копнение по нея... 

А аз, клетникът аз, бях помислил, че мога да я заменя. Бях суетно помислил, че с огън огъня ще изгася. А какво излезе - остарелият огън пламна още по-силно и ме изпепели... 

Последните думи бяха изречени безшумно, съвсем като шепот. 

И след това зографът дълго мълча. Цели два дни нищо не продума. Той лежеше на тил, отправил пламнали очи към потона, съвсем не помръдваше, не отговаряше на моите нетърпеливи питания. 

Защото аз непрекъснато го обикалях и зорко бдях по кое време ще се отворят устните му, с цел да продължи той своята повест. Не смеех да се отделя от одъра за дълго - да не би да почне, когато ме няма. Бързо изтичвах за вода, в ъгъла бърках в торбата и хапвах от сухия манастирски още хлебец и отново се завъртявах край него, отново впервах очи в устните му. Той не спеше, не беше и захласнат от заболяването и - виждах аз - по очите, и по мигването на веждите, и по горчивите гънки към устните познавах - всичко претърпява той още веднъж и по какъв начин желаех да стори това гласно! А той мълчеше - цели два дни нищо не продума. С тъга се сдържах да не го разтърся и да не му викна: - та приказва най-накрая, желая, желая да узная! 

И моето неспокойствие ставаше толкоз огромно, че аз въображаемо го даже и хулех - да беше мълчал, да не беше продумвал. 

Най-сетне той проговори: 

- Кучета сме ние, отче Лаврентие. Малки клети псета, които въртят опашка и с всичко се помиряват. 

И аз се помирих, отче. Погребах и измамата, и тъгата надълбоко в гърдите си. Помислих, че съм погребал и томителната си любов. Не се свъртвах. Току ходех по страната наша, ще се отбия дома по за неделя, две - и отново на път. И все бях нацупен и ядосан, и все никой не можеше да ми угоди от домашните. Нито тихата, учудена смиреност на невестата, нито палавината на невръстните мои и братови деца ми бяха по благоприятност. И злобен станах аз, отче, заядлив и противен за людете. А зографисвах, от ден на ден и повече икони и стени изписвах с ярки краски и със светци и светици.

От: „ Греховната любов на Зографа Захарий ”, Павел Спасов, „ Български публицист ”, 1984