Все сме трън на всички заради Македония
Ако към Македония погледнем през очите на тогавашния Съветски съюз, както и през тези на Европейския съюз и Съединени американски щати през днешния ден, ще е необходим доста мощен микроскоп, с цел да открием разлика във видяното. Те абсолютно я поддържат и преди, и през днешния ден, най-малко обществено, макар че правотата и правото въобще не са на нейна страна в съседския ни пикантен спор. Необяснимо е такова съвпадане, когато е от ясно по-ясно кой е крив и кой прав. Но в случай че Македония прояви най-малко частичка от фантастичните си искания не към нас, а към някоя от подкрепящите я и през днешния ден велики сили, дали и те няма да ревнат като ранени зверове. Ако да вземем за пример Бокачо, Балзак, Чосър, Едгар По, Достоевски и кой ли не още се изтипосат като прави македонци и в случай че тая фантастика е вкарана даже в учебниците...
Нека в този момент надзърнем в едно проучване на двете доста знаещи, което значи и храбри, изследователки на новата ни история - проф. Евгения Калинова и проф. Искра Баева. Те без непотребни страсти разкриват подвига, който сътворяват демонизираната през днешния ден Българска комунистическа партия и нейният водач Тодор Живков във връзка с Македония и прогнилата ѝ шапка Югославия. Знае се, че след пленума през 1963 година, който дефинитивно приключва промакедонската политика в Пиринско, Живков декларира в Белград пред Тито и Цървенковски: " Дори 50 пъти да ме обесят, няма да се откажа от историята на България ". Явно той поредно е отстоявал тази си позиция. Да се опълчиш надали не на целия свят, на братушките, на Хрушчов, Брежнев и Горбачов, в отбрана на първо място на историческата истина, а не на следващата обстановка, се желае още нещо друго, с изключение на ум, желае се и героизъм. Както се сподели по различен мотив преди години: който го не може, да върви да копа. Да изчезне от политиката. Или да си хвърчи из небесата. Или да се забие в латинските книжки. А да не основава и насърчава комисии за измиване на ръцете, които са синоним на следващо изменничество.
" Българските преходи 1939-2002 ", Евгения Калинова, Искра Баева, изд. " Парадигма ", 2002 година
Из глава 3.3 Балканската политика на България
Българската външна политика по отношение на Балканския район стартира да се засилва от 1953 година, като получава подтик от измененията в руската външнополитическа идея след гибелта на Сталин. Гърция и Турция, които предната година влизат в НАТО, основават дружно с Югославия Балкански пакт и по този начин ускоряват западните позиции на полуострова. Същевременно се приготвя интензивно и приемането на Федерална Република Германия в европейските и атлантическите структури. Тези неподходящи за Москва трендове карат новите руски ръководители да премислят връзките с Югославия. В началото на юли 1953 година В. Червенков е извикан в Москва, с цел да получи указания, дефинирани от руското управление след пленума, " разобличил " Л. Берия. Във външнополитически проект от България се изисква по-голяма агресивност в Балканския район и най-много - да се възстановяват връзките с Югославия, само че " като с буржоазна страна ".
Българската страна незабавно стартира да извършва тези инструкции. Политбюро взема решение да се подобрят връзките с Югославия, като се заобикаля най-тежкият въпрос - македонският. На 20 август 1953 година на югославската страна публично е препоръчано да се възстановяват дипломатическите връзки и в идващите месеци са разменени посланици, уреждат се редица въпроси, свързани с общата граница, засилват се комерсиалните и културните връзки.
В средата на 1955 година Хрушчов посещава Тито в Белград и по този начин публично показва новата руска линия към Югославия. Уверенията на Тито, че страната му има твърдо негативно отношение към НАТО, че " в този момент мощно се отличава от Запада " и вървят по независим път, карат Хрушчов да оцени срещата като " внезапен поврат " в двустранните връзки и най-много като " сериозен удар против нападателните проекти на американския империализъм ". На връщане от Белград той прави импровизирано посещаване в София, с цел да инструктира българското партийно управление, че ползите на интернационалното комунистическо придвижване и на социалистическите страни постановат неотложно цялостно нормализиране и възстановяване на връзките с Югославия по държавна линия, а по партийна - последователно и по-бавно доближаване. За да извърши руските внушения и своя международен дълг, българската страна би трябвало да схване " краткотрайно безмълвие, толерантност и въздържаност " по македонския въпрос. Това дава опция за бързо възобновяване на контактите с Югославия и още до края на 1955 година са подписани редица спогодби. В средите на българската общност обаче все по-често се упорства за ясно установяване на позицията на страната по мъчителния македонски въпрос. Това става още по-наложително след извършеното през декември
1956 година броене на популацията в България
при което в Пиринския край 178 862 души още веднъж се записват " македонци ", а едвам 33% там се дефинират българи. Предприетите през 1957-1958 година опити на управлението на Българска комунистическа партия да обясни своето отношение по македонския въпрос са половинчати и мощно повлияни от старите партийни схващания.
Повратът в формалното българско мнение по македонския въпрос е осъществен на (б. Хр.Г.). Той декларира, че през междинните епохи и Възраждането македонска нация не е съществувала, само че след Втората международна война в границите на Македонската република протича развой на образуване на македонско национално схващане и в избран миг, при реализирани двустранни договорености, България би трябвало да признае този факт. Живков обаче акцентира, че е неприемливо това схващане да се гради на антибългарска основа. Той подлага на критика неправилните позиции на Българска комунистическа партия от предходния интервал към популацията от Пиринския край, като акцентира, че върху това население партията е направила " принуждение ". Живков изрично декларира, че то е " част от българската нация " и " минимум може да става дума в миналото то да се причисли към македонската нация във Вардарска Македония ". Българският водач чертае и линията, която би трябвало да се следва: " ... да се борим против фалшификациите на историята на нашия народ, само че не по пътя на разгаряне на разногласията, а посредством обективното ѝ излагане " . До края на 1966 година и България, и Югославия не слагат акцента върху противоречивия македонски въпрос...
От края на 1966 година обаче
югославската страна трансформира своята тактичност
и стартира праволинейно да слага въпроса за битие на " македонско малцинство " в България. За тази смяна избрана роля играят вътрешните политически и стопански проблеми на Югославия, които тревожат и новото руско управление в лицето на Л. Брежнев. През септември 1966 година на път за Белград той беседва с Т. Живков за ситуацията в средите на югославското управление. Впечатлен от уверенията на Тито, че " каквито и стихии да се явяват, те ще бъдат постоянно със Съветския съюз ", Брежнев инструктира Живков: " Да се отблъсква Югославия, това би от изгода единствено на американците . " През пролетта на 1967 година Политбюро взема решение в изискванията на засилена антибългарска акция в Югославия да продължи линията на " тактично, само че упорито " разяснение и отстояване на българската позиция, направена през 1963 година, само че " да се заобикалят всевъзможни мотиви за изостряне на разногласията по македонския въпрос и основаване на нови компликации в нашите връзки, да не позволим на реакционните кръгове на Запад да употребяват тези разногласия, с цел да нападат и нас, и Югославия ".
През 70-те години България упорито и на вятъра се пробва да убеди Белград да подпишат общ документ, че двете страни нямат териториални искания една към друга, че съществуването на една нация не е въпрос на признание от друга, а на самоопределяне без насила. В дейностите си българската страна не среща поддръжка нито от Съюз на съветските социалистически републики, нито от останалите социалистически страни. Те правят оценка (макар и неофициално) българската позиция по македонския въпрос като демонстрация на шовинизъм и несъобразяване със руската линия. За това способства югославската дипломация и агитация, чиито тези са възприети от руска страна.
Т. Живков реализира известна смяна в отношението на Москва едвам през септември 1973 година, когато в диалозите си с Л. Брежнев в резиденция Воден съумява да завоюва утвърждението на руския началник за линията, към която България се придържа от 10 години. Живков употребява страха на Москва от вероятно намаляване на позициите ѝ в района, в който към този момент не може да разчита напълно на Н. Чаушеску, още по-малко на Тито и Албания. Той натъртва на опитите на Югославия след Втората международна война " под някаква форма да погълне България, които сега са се трансформирали в тактика " д а обвържат с двустранни и многостранни връзки балканските страни с третия свят " и да ги причислят към необвързаните страни против двете международни свръхсили, " а в действителност против Съветския съюз ". Т. Живков е безапелационен, че " основна спънка за тази тяхна активност е България " и по тази причина Югославия се стреми да я дискредитира и изолира, обвинявайки я в шовинизъм, защото не признава съществуването на " македонско национално малцинство " в Пиринския край. Според Живков,
югославската страна манипулира Москва
с вярата, че тя ще упражни напън върху българското управление за смяна на тази линия. Същевременно той акцентира, че в случай че България не следва тази политика, югославското въздействие " ще ерозира " страната и ще я откъсне от Съветския блок. Живков е безапелационен, че няма да промени мнението за българската принадлежност на популацията в Пиринския край.
Тезата на Т. Живков, както и убедеността, с която я отстоява, реализират стремежи резултат. Л. Брежнев на няколко пъти акцентира, че е склонен с нея и ще поддържа българската позиция на " потребен " шовинизъм, с цел да не се допусне блок на Балканите против социалистическите страни. Все още е мъчно да се наблюдава писмено по какъв начин и до каква степен Съветският съюз се придържа към дадените във Воден обещания, само че две години по-късно Т. Живков решително предизвестява новия югославски дипломат в София, че " в случай че някой в Югославия си фантазира, че Съветският съюз би могъл да окаже напън върху нас в това направление и да ни принуди да тръгнем по подобен път, то желая напълно искрено да Ви заявя, че това са нереални хрумвания, плод на заболели илюзии ".
Активността на българската политика по македонския въпрос секва през 80-те години, когато Съюз на съветските социалистически републики стартира интервенцията в Афганистан. Живков преценя, че настъпателността може да провокира югославски недоволства, че България и Варшавският контракт заплашват сигурността на Югославия и това да утежни и без друго затрудненото състояние на Съюз на съветските социалистически републики. Същността на българската позиция обаче не се трансформира и когато генералният секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз М. Горбачов посещава София през октомври 1985 година, Т. Живков изрично му декларира: " И във Вардарска Македония, и в Егейска Македония са българи... Ние не претендираме нито за Егейска Македония, нито за Вардарска Македония, само че няма да им дадем Пиринския край. Той е съставка от България. Този въпрос е привършен "...
Живков се опълчва и на Горбачов за Македония
[Из писмо на българския водач Т. Живков от юни 1970 година до Й. Б. Тито]
" Образуването и съществуването на една нация не е въпрос на нейното признание или отказване от други страни, а е въпрос на свободна изява на националното съзнание на съответното население и на тази основа - на неговото свободно самоопределяне при съществуването на дадени исторически условия, в които то се е развило. Всичко това може да се реализира фактически свободно, върху демократични начала, в случай че на първо място националното схващане не се построява и утвърждава и показва на основа, враждебна по отношение на друга страна. В този смисъл популацията на СР Македония има суверенно право на свободна изява на своята национална принадлежност. Въпросът за националната принадлежност, в това число и за езика на СРМ, както и на популацията в Благоевградски окръг в България е тяхна вътрешна работа и не трябва да бъде предмет на външна интервенция. От нас се желае да признаем съществуването на македонско национално малцинство в Благоевградски окръг. С това ние не можем да се съгласим и по тези югославски искания не можем да създадем никакви отстъпки, защото това население е неразделна част от българската нация. Необходимо е от Народна република България и СФРЮ да се поеме двустранно обвързване: за преустановяване на всяка акция по македонския въпрос; за проучване на историческото развиване на българския и югославските нации с научни средства, от позициите на марксизма-ленинизма и във взаимно благосклонен дух. Такова двустранно обвързване изисква от партиите и държавните управления на двете страни да вземат ефикасни и систематични ограничения да не се позволява под каквато и да е форма втълпяване и развихряне на национална омраза и национална непоносимост по отношение на другата страна, партия и народ. Нужно е да се почита правото на всеки народ да празнува светли исторически събития от своето минало, като се заобикалят взаимни нападки ".
ДА на Министерство на външните работи, оп. 28, п. 93, а.е. 2134, л. 65-66
Нека в този момент надзърнем в едно проучване на двете доста знаещи, което значи и храбри, изследователки на новата ни история - проф. Евгения Калинова и проф. Искра Баева. Те без непотребни страсти разкриват подвига, който сътворяват демонизираната през днешния ден Българска комунистическа партия и нейният водач Тодор Живков във връзка с Македония и прогнилата ѝ шапка Югославия. Знае се, че след пленума през 1963 година, който дефинитивно приключва промакедонската политика в Пиринско, Живков декларира в Белград пред Тито и Цървенковски: " Дори 50 пъти да ме обесят, няма да се откажа от историята на България ". Явно той поредно е отстоявал тази си позиция. Да се опълчиш надали не на целия свят, на братушките, на Хрушчов, Брежнев и Горбачов, в отбрана на първо място на историческата истина, а не на следващата обстановка, се желае още нещо друго, с изключение на ум, желае се и героизъм. Както се сподели по различен мотив преди години: който го не може, да върви да копа. Да изчезне от политиката. Или да си хвърчи из небесата. Или да се забие в латинските книжки. А да не основава и насърчава комисии за измиване на ръцете, които са синоним на следващо изменничество.
" Българските преходи 1939-2002 ", Евгения Калинова, Искра Баева, изд. " Парадигма ", 2002 година
Из глава 3.3 Балканската политика на България
Българската външна политика по отношение на Балканския район стартира да се засилва от 1953 година, като получава подтик от измененията в руската външнополитическа идея след гибелта на Сталин. Гърция и Турция, които предната година влизат в НАТО, основават дружно с Югославия Балкански пакт и по този начин ускоряват западните позиции на полуострова. Същевременно се приготвя интензивно и приемането на Федерална Република Германия в европейските и атлантическите структури. Тези неподходящи за Москва трендове карат новите руски ръководители да премислят връзките с Югославия. В началото на юли 1953 година В. Червенков е извикан в Москва, с цел да получи указания, дефинирани от руското управление след пленума, " разобличил " Л. Берия. Във външнополитически проект от България се изисква по-голяма агресивност в Балканския район и най-много - да се възстановяват връзките с Югославия, само че " като с буржоазна страна ".
Българската страна незабавно стартира да извършва тези инструкции. Политбюро взема решение да се подобрят връзките с Югославия, като се заобикаля най-тежкият въпрос - македонският. На 20 август 1953 година на югославската страна публично е препоръчано да се възстановяват дипломатическите връзки и в идващите месеци са разменени посланици, уреждат се редица въпроси, свързани с общата граница, засилват се комерсиалните и културните връзки.
В средата на 1955 година Хрушчов посещава Тито в Белград и по този начин публично показва новата руска линия към Югославия. Уверенията на Тито, че страната му има твърдо негативно отношение към НАТО, че " в този момент мощно се отличава от Запада " и вървят по независим път, карат Хрушчов да оцени срещата като " внезапен поврат " в двустранните връзки и най-много като " сериозен удар против нападателните проекти на американския империализъм ". На връщане от Белград той прави импровизирано посещаване в София, с цел да инструктира българското партийно управление, че ползите на интернационалното комунистическо придвижване и на социалистическите страни постановат неотложно цялостно нормализиране и възстановяване на връзките с Югославия по държавна линия, а по партийна - последователно и по-бавно доближаване. За да извърши руските внушения и своя международен дълг, българската страна би трябвало да схване " краткотрайно безмълвие, толерантност и въздържаност " по македонския въпрос. Това дава опция за бързо възобновяване на контактите с Югославия и още до края на 1955 година са подписани редица спогодби. В средите на българската общност обаче все по-често се упорства за ясно установяване на позицията на страната по мъчителния македонски въпрос. Това става още по-наложително след извършеното през декември
1956 година броене на популацията в България
при което в Пиринския край 178 862 души още веднъж се записват " македонци ", а едвам 33% там се дефинират българи. Предприетите през 1957-1958 година опити на управлението на Българска комунистическа партия да обясни своето отношение по македонския въпрос са половинчати и мощно повлияни от старите партийни схващания.
Повратът в формалното българско мнение по македонския въпрос е осъществен на (б. Хр.Г.). Той декларира, че през междинните епохи и Възраждането македонска нация не е съществувала, само че след Втората международна война в границите на Македонската република протича развой на образуване на македонско национално схващане и в избран миг, при реализирани двустранни договорености, България би трябвало да признае този факт. Живков обаче акцентира, че е неприемливо това схващане да се гради на антибългарска основа. Той подлага на критика неправилните позиции на Българска комунистическа партия от предходния интервал към популацията от Пиринския край, като акцентира, че върху това население партията е направила " принуждение ". Живков изрично декларира, че то е " част от българската нация " и " минимум може да става дума в миналото то да се причисли към македонската нация във Вардарска Македония ". Българският водач чертае и линията, която би трябвало да се следва: " ... да се борим против фалшификациите на историята на нашия народ, само че не по пътя на разгаряне на разногласията, а посредством обективното ѝ излагане " . До края на 1966 година и България, и Югославия не слагат акцента върху противоречивия македонски въпрос...
От края на 1966 година обаче
югославската страна трансформира своята тактичност
и стартира праволинейно да слага въпроса за битие на " македонско малцинство " в България. За тази смяна избрана роля играят вътрешните политически и стопански проблеми на Югославия, които тревожат и новото руско управление в лицето на Л. Брежнев. През септември 1966 година на път за Белград той беседва с Т. Живков за ситуацията в средите на югославското управление. Впечатлен от уверенията на Тито, че " каквито и стихии да се явяват, те ще бъдат постоянно със Съветския съюз ", Брежнев инструктира Живков: " Да се отблъсква Югославия, това би от изгода единствено на американците . " През пролетта на 1967 година Политбюро взема решение в изискванията на засилена антибългарска акция в Югославия да продължи линията на " тактично, само че упорито " разяснение и отстояване на българската позиция, направена през 1963 година, само че " да се заобикалят всевъзможни мотиви за изостряне на разногласията по македонския въпрос и основаване на нови компликации в нашите връзки, да не позволим на реакционните кръгове на Запад да употребяват тези разногласия, с цел да нападат и нас, и Югославия ".
През 70-те години България упорито и на вятъра се пробва да убеди Белград да подпишат общ документ, че двете страни нямат териториални искания една към друга, че съществуването на една нация не е въпрос на признание от друга, а на самоопределяне без насила. В дейностите си българската страна не среща поддръжка нито от Съюз на съветските социалистически републики, нито от останалите социалистически страни. Те правят оценка (макар и неофициално) българската позиция по македонския въпрос като демонстрация на шовинизъм и несъобразяване със руската линия. За това способства югославската дипломация и агитация, чиито тези са възприети от руска страна.
Т. Живков реализира известна смяна в отношението на Москва едвам през септември 1973 година, когато в диалозите си с Л. Брежнев в резиденция Воден съумява да завоюва утвърждението на руския началник за линията, към която България се придържа от 10 години. Живков употребява страха на Москва от вероятно намаляване на позициите ѝ в района, в който към този момент не може да разчита напълно на Н. Чаушеску, още по-малко на Тито и Албания. Той натъртва на опитите на Югославия след Втората международна война " под някаква форма да погълне България, които сега са се трансформирали в тактика " д а обвържат с двустранни и многостранни връзки балканските страни с третия свят " и да ги причислят към необвързаните страни против двете международни свръхсили, " а в действителност против Съветския съюз ". Т. Живков е безапелационен, че " основна спънка за тази тяхна активност е България " и по тази причина Югославия се стреми да я дискредитира и изолира, обвинявайки я в шовинизъм, защото не признава съществуването на " македонско национално малцинство " в Пиринския край. Според Живков,
югославската страна манипулира Москва
с вярата, че тя ще упражни напън върху българското управление за смяна на тази линия. Същевременно той акцентира, че в случай че България не следва тази политика, югославското въздействие " ще ерозира " страната и ще я откъсне от Съветския блок. Живков е безапелационен, че няма да промени мнението за българската принадлежност на популацията в Пиринския край.
Тезата на Т. Живков, както и убедеността, с която я отстоява, реализират стремежи резултат. Л. Брежнев на няколко пъти акцентира, че е склонен с нея и ще поддържа българската позиция на " потребен " шовинизъм, с цел да не се допусне блок на Балканите против социалистическите страни. Все още е мъчно да се наблюдава писмено по какъв начин и до каква степен Съветският съюз се придържа към дадените във Воден обещания, само че две години по-късно Т. Живков решително предизвестява новия югославски дипломат в София, че " в случай че някой в Югославия си фантазира, че Съветският съюз би могъл да окаже напън върху нас в това направление и да ни принуди да тръгнем по подобен път, то желая напълно искрено да Ви заявя, че това са нереални хрумвания, плод на заболели илюзии ".
Активността на българската политика по македонския въпрос секва през 80-те години, когато Съюз на съветските социалистически републики стартира интервенцията в Афганистан. Живков преценя, че настъпателността може да провокира югославски недоволства, че България и Варшавският контракт заплашват сигурността на Югославия и това да утежни и без друго затрудненото състояние на Съюз на съветските социалистически републики. Същността на българската позиция обаче не се трансформира и когато генералният секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз М. Горбачов посещава София през октомври 1985 година, Т. Живков изрично му декларира: " И във Вардарска Македония, и в Егейска Македония са българи... Ние не претендираме нито за Егейска Македония, нито за Вардарска Македония, само че няма да им дадем Пиринския край. Той е съставка от България. Този въпрос е привършен "...
Живков се опълчва и на Горбачов за Македония
[Из писмо на българския водач Т. Живков от юни 1970 година до Й. Б. Тито]
" Образуването и съществуването на една нация не е въпрос на нейното признание или отказване от други страни, а е въпрос на свободна изява на националното съзнание на съответното население и на тази основа - на неговото свободно самоопределяне при съществуването на дадени исторически условия, в които то се е развило. Всичко това може да се реализира фактически свободно, върху демократични начала, в случай че на първо място националното схващане не се построява и утвърждава и показва на основа, враждебна по отношение на друга страна. В този смисъл популацията на СР Македония има суверенно право на свободна изява на своята национална принадлежност. Въпросът за националната принадлежност, в това число и за езика на СРМ, както и на популацията в Благоевградски окръг в България е тяхна вътрешна работа и не трябва да бъде предмет на външна интервенция. От нас се желае да признаем съществуването на македонско национално малцинство в Благоевградски окръг. С това ние не можем да се съгласим и по тези югославски искания не можем да създадем никакви отстъпки, защото това население е неразделна част от българската нация. Необходимо е от Народна република България и СФРЮ да се поеме двустранно обвързване: за преустановяване на всяка акция по македонския въпрос; за проучване на историческото развиване на българския и югославските нации с научни средства, от позициите на марксизма-ленинизма и във взаимно благосклонен дух. Такова двустранно обвързване изисква от партиите и държавните управления на двете страни да вземат ефикасни и систематични ограничения да не се позволява под каквато и да е форма втълпяване и развихряне на национална омраза и национална непоносимост по отношение на другата страна, партия и народ. Нужно е да се почита правото на всеки народ да празнува светли исторически събития от своето минало, като се заобикалят взаимни нападки ".
ДА на Министерство на външните работи, оп. 28, п. 93, а.е. 2134, л. 65-66
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ