Ракът на гърдата разболява жени, които се грижат за другите, но пренебрегват себе си!
Ако желаеме предварителна защита, би трябвало себепознание за автоматизираните ни отрицателни мисли, споделя психоонкологът Елена Атанасова.
Елена Атанасова – психоонколог в Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Пловдив и зам.-председател на Българската асоциация по психоонкология, взе участие в медицинския семинар в Благоевград за рака на дебелото черво, проведен от Федерация Български пациентски конгрес. Специално за читателите на MyClinic госпожа Атанасова изясни какъв брой е значима дейната роля на пациента при неговото лекуване и мястото на психоонколога в сполучливата терапия на раковите болести.
– Г-жо Атанасова, какъв брой са онкопсихолозите у нас?
– За психоонкология в България можем да приказваме едвам от 2013 година, когато се сплотиха психолозите, които работят в лечебните заведения. От 5-6 години за първи път започнаха да назначават психолози в онкологичните центрове. В страната работим единствено към 14 психоонколози. Няма интерес от лечебните заведения. Не се осъзнава още, че психологът е нужна част от мултидисциплинарния екип, който би трябвало да работи с пациентите.
Психологичното стабилизиране на пациента при всички случаи се отразява на процеса на лекуване, на възобновяване и за по-добро влизане в ремисия. Много проучвания в международен мащаб го потвърждават. Говоря за огромни рандомирани изследвания, съгласно които психичното консултиране и терапия на онкоболните подкрепя процеса на излекуване. Комплексен онкологичен център в Пловдив е единственото здравно заведение в страната, в което работи екип от психиатър, двама психолози и двама рехабилитатори. Така би трябвало да бъде на всички места. Всеки петък даваме съвещания на пациентите какво имат право да употребяват, към кого да се извърнат. Правим също групова терапия на пациентите. Работим и с личния състав на онкологичния център.
– Миналата година имаше случай на здравна сестра, която се хвърли под влака в метрото, откакто разбра, че има онкологично заболяване. Как ще коментирате случая?
– Не е професионално да разясня случай, който не познавам. Хипотези доста. Една от тях е обвързвана с вида душeвност на здравната сестра, която е направила гибелен акт. Говоря за структурата на личността, преди да се сложи онкологичната диагноза. От нея зависи по какъв начин ще се реагира при слагането на диагнозата и в процеса на лекуване.
Втората догадка е, че дамата, при все това е медицински служащ, като има поради стадия или локализацията на карцинома, е приела, че е безпредметно да се живее. Това е неин избор. Но животът е извънредно скъп. Всеки момент от него е доста скъп и той би трябвало да бъде изживян оптимално пълноценно с хората, които обичаме, поради самите себе си преди всичко и след това поради другите.
– Какъв е профилът на тези онкопациенти, които се оправят най-добре със болестта?
– За това има ли ракова персона като профил, като вид са направени доста проучвания. Преди няколко години дори се говореше за профил вид С – хора, които са по-емоционални и повече претърпяват нещата вътре в себе си,
изливат гнева си вътре в себе си,
а не го изкарват на открито. Това е емотивен вид темперамент. Докато пациенти от въодушевен вид си подкрепят процеса на лечение. Екзалтираният вид показва своята страст, в случай че му е радостно, ще се засмее, ще реагира положително, ще се усеща добре. Много постоянно този вид стига до ремисия. В персоналната си процедура тъкмо това следя. Напротив – депресивният вид утежнява положението си.
– Но нали всеки човек се тормози от диагнозата рак?
– Нормално е хората да са обезпокоени, с депресивна симптоматика. Но в случай че пациентът е депресивен и не му се помогне да се оттласне и да премине стадия на оплакване, на горест, по-трудно ще се оправи самичък и ще продължи напред. Онкоболните или вършат защитни реакции, с които се пробват да спасят душeвността си, или потъват в безперспективността. Факторът, който най-вече утежнява положението на пациента, е чувството за безперспективност, за беззащитност, за това, че нищо не зависи от него. Реално е тъкмо противоположното. Всичко зависи от пациента. Имаме признаци, диагноза, лекарят се намесва, лекува. Пациентът би трябвало да взе участие интензивно в процеса на лекуването си и това е въпрос на личностни качества. Той никога не е безгласна писмен знак.
– Има ли връзка сред вида персона и съответните локализации на туморите?
– Има доста проучвания в тази област, а и в практиката ми прави усещане, че има връзка. Например мъжете с рак на простатата са с доста забавен психически профил. Те са пунктуални, педантични, проведени. Докато дами с рак на гърдата са обгрижващ вид, грижовни майки. Какво е предназначението на гърдата – да храни бебето. Те тъкмо това вършат – зареждат с страсти и обгрижване всички към тях, само че оставят себе си на последно място и не показват страстите си.
В огромен % проучванията демонстрират, че дамите с рак на гърдата са от емотивния вид. При рак на гинекологичната система, на матката, имаме мощно възприятие на виновност. Тези пациенти отново са емотивни, даващи към света. Същевременно при тях има и придирчивост в характера. От тумори на белия дроб боледуват хора, които имат чувството за беззащитност, за безперспективност, че нищо няма смисъл. Но това не се следи единствено когато индивидът се диагностицира или по време на лекуването. Това е положение на пациента години обратно във времето. Посттравматичният стрес има доста огромно значение за това дали ще се отключи едно или друго заболяване. Нерешеният прочувствен спор при всички положения дава отражение или на тялото, или на душeвността. Посттравматичният стрес може да се отключи три години след събитието.
– За какви контузии приказваме?
– Например загуба на непосредствен човек, разлъка с сътрудник, даже смяната на местоработата. Имах пациентка, която губи работата си, уволняват я и тя половин година по-късно развива рак на гърдата. Всеки от нас реагира на стресогенните фактори. Важното е обаче по какъв начин ги преработва. Затова при някои хора след мощен стрес се отключва заболяване, а други го преодоляват или го показват в по-слаба степен. Тук идват на помощ и психолозите.
Изследване, правено в Австралия през януари 2014 година, следи група пациенти, с която се работи лечебно, и друга група, с която не се организира психотерапия. Промяната, която тече след психотерапия, е на клетъчно равнище, т.е. приказваме за усъвършенстване на физическото положение. Още през 60-те години на ХХ век съпрузите Саймънтън откриват тъкмо това в разнообразни клиники в Съединени американски щати – че когато се работи лечебно с пациента, неговото здравословно положение се усъвършенства.
– А за какво е по този начин?
– Когато претърпяваме прочувствен спор, той е по отношение на нашата нервна система. Нервната система пък е по отношение на ендокринната система. Оттам натоварваме надбъбречната жлеза, усилваме равнището на адреналин и норадреналин, равнището на кортизол. Само че организмът е неповторима лаборатория, която реагира на всичко това. На базата на нарасналите равнища на хормоните се получава сигнал за зложелател в тялото, който би трябвало да бъде погубен. Имунната система отслабва, тъй като се насочва да се оправи с фиктивен физически проблем, защото повода е в прочувствен проблем. Ето за какво всички пациенти с онкологични болести имат срив на имунната система.
Всичко зависи от това по какъв начин нашата душeвност разчита събитията към нас. А с цел да може да ги разчита вярно, би трябвало да бъдем прочувствено интелигентни. Ако желаеме да реализираме предварителна защита, би трябвало да реализираме себепознание – коя съм аз, каква е моята психотравма, какъв е форматът ми на автоматизирани отрицателни мисли, по какъв начин да ги доработвам, кои са качествата на личността, които съм си формирала в пубертета, само че които в този момент са като камъче в обувката. Следователно въпросът е по какъв начин да уравновесявам качествата на своята персона и по какъв начин да употребявам своите негативни, по-слаби страни в моя изгода.
Мара КАЛЧЕВА, Myclinic.bg
