“Ако хората искат да се майтапят, то е защото знаят,

“Ако хората желаят да се майтапят, то е тъй като знаят, че човечеството провежда личното си изгубване. Ла Боеси написа в своето “Разсъждение за доброволното робство”: “В интерес на властта е да забавлява народа, с цел да го държи в подчинение”. Това е концепция, която датира от ХVI в. и към момента е валидна…”

Уволнен на 17 ноември 2018 година от радио “Франс Ентер” поради една хроника, в новия си разказ Фредерик Бегбеде се връща към обичания си воин Октав Паранго, с цел да опише за едно общество, в което хората умират от прекомерно доста смях. Няма метод да се цитира заглавието на книгата, тъй като няма такова. Но има емотикон, който се смее със сълзи на корицата на книгата и идеално обобщава думите на своя създател. “Това е сериозна книга против хората, които прекарват времето си да очернят системата, без да осъзнават, че те самите са системата”, отбелязва Бегбеде.


- Сблъсквали ли сте с тиранията на хумора?

- Не е нещо типично за “Франс Ентер”. Това е обществено събитие. След края на утопиите и при неналичието на блян, хуморът зае централно място в нашето общество. Наскоро се качих в самолета и водачът си правеше смешки. Но аз чакам от него да пилотира и да кацне изцяло безвредно. Не го апелирам да разправя смешки. Но номерът му мина и хората се превиваха от смят. За мен, както и за Анри Бергсон, смехът би трябвало да бъде изключение. Забелязваме нещо неправилно, неестествено и то провокира смях. Но това не може да бъде норма в обществото. Защото когато чувам смешки от 7 часа сутринта до среднощ, просто повече нямам предпочитание да се дръзвам. Защо емотиконът с човечето, което плаче от смях, е най-изпращаният знак в света? Хуморът не попречи на избирането на Тръмп. Точно противоположното. С желанието да сложим клоуни на всички места, им отворихме вратите на властта, Тръмп е един от тях, Джонсън, Бепе Грило или Зеленски също. Кралският шут е потребен. Но когато шутовете стават крале, това е апокалипсис.


- Вашата хроника се появи с придвижването на “жълтите жилетки”. Казвате, че то не се схваща от екипа на “Франс Ентер”.

- Не се изключвам от този синдром. Това придвижване ми разрешава да схвана, че същинските бунтовници не са тези, които водят хумористична графа в четвъртък сутринта по радиото, а тези, които подпалиха ресторант “Фуке”. Обсаждайки Шанз-Елизе, с цел да се видят с Макрон, “жълтите жилетки” реализираха доста повече от тези, които от години дефилират от Площада на нацията до Площада на Републиката*. Това придвижване накара хората от моето потомство да почувстват, че ние, които не спирахме да се подигравахме, да иронизираме, да подлагаме на критика властта, сме били малко нелепи. Но не сме създали кой знае какво, с цел да я променим. Аз, който доста съм се подигравал, без в никакъв случай да поема някакъв риск, до момента в който непрестанно възхвалявах революцията, осъзнах безсилието си.



- Една добра дума е по-добре от една концепция?

- Въпросът е можем ли да подлагаме на критика хумора, когато във Франция това е нещо свещено? В “Шарли Ебдо” бяха убити хумористи, само че аз мисля, че би трябвало да спрем с хумористичния имунитет. Не би трябвало ли да приказваме за промяната на пенсиите, без да пускаме смешка незабавно по-късно?




- Критикувате Ян Бартес и неговото предаване “Всекидневник” (Quotidien), който е специалист в тази сфера.

- Ян Бартес прави безумна журналистическа работа. Но самичък я скапва, като си прави смешки с нея. “Медиапар” не се майтапи с тематиките, по които написа. Не е в полза на нашата народна власт непрестанно да я атакуваме. Това води до избирането на комико-популисти. Следователно до съмнение. Може би е време да обявим паника. В идеологическия вакуум грубото нападане се трансформира във власт, това е казусът.