Ако досега са съществували националности, които са хвърляли народите в

„ Ако до момента са съществували националности, които са хвърляли народите в изтребителни битки, дано в този момент да цъфнат нации, които да обединят враждуващите народи. “

~ Из есето Нацията и индивидът (1938 г.)

Георги Томалевски (1897 ~ 1988) 

Език и обичай

Езикът, в действителност, играе решителна роля и не рядко се издига в фетиш и се тачи като свята полезност. Това има своето пояснение. Езикът е, точно, това могъщо средство, посредством което ние вършим притежание на другите трепетите на своята душа. Езикът, матерният език е нещо, с което човек е обвързван съдбовно и с огромна мощ. Езикът израства като едно скъпо, неповторимо цвете. Той крие в себе си най-интимните безредици на един групов живот. В него е отразена цялата заобикаляща реалност: шумът напразно, плисъкът на морските талази, тропотът на дъждовните капки и екът на дъбравите. Но, при все че, и при наличността на тая могъща завладяваща мощ, каквато е езикът, той не може да се назова още единствен н най-решителен белег за една народност. Езикът и тогава дори, когато се явява като единствена връзка, запазваща целостта, на една нация, и тогава, когато е бил знаме, към което са се групирали за битка с потисничеството, въпреки всичко, не може да се каже, че е бил единственият белег н душата на една нация.

В историята има образци, които демонстрират, по какъв начин разнообразни групировки запазили еднакъв език, са се оформили в обособени националности, а въпреки това, компактни национални единства, приказват разнообразни езици. Днешна Румъния – древната Дакия – е запазила един акцент, който сочи на румъните като на племе с латински генезис, само че днешните румъни не са никакви потомци на тогавашните римляни, тъй като готи, хуни, славяни, авари, унгарци, роми и ред други племена, са изменили напълно неговата народостна физиономия. Същото може да се каже и за сегашните гръци, които нямат нищо общо с антична Елада.

Другият образец, който ни илюстрира народ чийто език изчезва, а резервира своята народност, са евреите. Евреите от дълго време са прекъснали връзката с тогавашния староеврейски език, който в този момент изкуствено възкресяват. Балканските евреи приказват на един испански акцент, останал от XV век, а неточно» европейските евреи – на едно немско (франкфуртско) произношение от XVII век. Освен това, има евреи по лицето на земята, които не знаят различен език, с изключение на тоя,. който се приказва в страната, в която са се родили,. В една книга на Милюков се споделя: „ Покорените нации в римските провинции не станаха римляни, въпреки че почнаха да приказват на негоден латински език. В латинска Америка няколко националности приказват на езика на испанските и португалски завоеватели, а популациите на Северна Америка, които приказват британски език, по никакъв начин не се смятат англичани. “

Да вземем на края последния белег. Той е народостният бит – крави, традиции, обичаи. Вярно е, че всяка нация е богато украсена с характерни етнографски детайли, с свои песни и украшения. Вярно е и това, че другите нации, друго честват празниците си, имат най-разнообразни поверия и митове, разнообразни форми на своето поверие, само че въпреки всичко, при тяхното установяване, би трябвало да бъдем извънредно деликатни, тъй като хората по лицето на земята имат необикновено огромна подражателност. Никой не може да налучка пътищата, по които идват въздействията от един народ до различен народ. Никой народ не е основал нещо, което да може да се затвори в непристъпните типове на своето огнище. То разрушава преградите и отива неподозирано надалеч. Ако ние се вгледаме в нрави, традиции, поверия, национални шевици, бродерии и архитектурни форми на народите, населяващи Балканския полуостров, ще намерим поразително идентични неща. В България, Югославия, Гърция и Румъния, ние имаме детайли в декоративната живопис, в шевиците и украсите на националните носии, които показват разнообразни разновидности на едно общо начало. От една страна, това може да се изясни с огромния факт, че всичките тия местни култури, са черпили от огромния извор на византийската просвета, а въпреки това, с подражанието. Не може, затова, нравите, обичаите и етнографските декори, колкото и характерно разнородни да бъдат на пръв взор, да приемем като белег на дадена народност.

От досегашното малко ревю се вижда, че всеки от обособените признаци на националността, самичък по себе си, е непълен за нейното цялостно установяване. Национализмът, затова, е нещо, което е прикрито сред тях. Той се мени по качество, развива се дружно с общата еволюция на света. Нацията не е един истукан – завършен и неподвижен. Нацията, това е живот. И както в живота има възходи и слизалия, по този начин и в нея има възходи и сливания, което демонстрира, че тя е от царството на живота, а не от музеите на мъртвилото. Като е по този начин, и възприятието за нацията би трябвало да се мени, да пораства, да се култивира, с цел да пристигна в естетика с законите на мировия живот и на вечността. Това ще рече, че нацията е нещо като индивида. Той с дотолкоз отделност, доколкото носи съдбовната заръка да реализира някаква полезност на духа в себе си. Иначе, той е откъслек от безконечната скала на Едното, което не се дели. Така и всяка нация би трябвало да се чувствува дотолкоз отделност, доколкото се осъзнава натоварена с задачата, да даде на света безсмъртните плодове на духа, който я управлява. Дотолкова независима и самобитна, доколкото е належащо това, с цел да се концентрира в себе си и да извади оттова скритите сили, потребни за напредъка на света. Иначе, пред лицето на безконечната истина, обособените народи нямат никакво опрощение.

Обединението на няколко народи в един народ, както това става към този момент на доста места по лицето на земята, е събитие, което демонстрира, че сред обособените национални групи настава едно съглашение по отношение на идентичните задания, които тия народи си слагат и е симптом за побратимяването на обособените групировки. То е към този момент на разположение и на него се радват всички, които обичат мирния, креативен живот на народите. Ако до момента са съществували националности, които са хвърляли народите в изтребителни битки, дано в този момент да цъфнат нации, които да обединят враждуващите народи.

И така, като нещо живо и изменчиво в своя образ, нацията има своята тежест в сегашното. Човек всеки път изпитва едно тъжно възприятие, когато е в музей. Наистина, музеят дава доста неща на науката и културата, от които реставрираме живота на някоя ера, само че тоя живот е отминал, той е напуснал към този момент тия мъртви исторически черупки. Музеят има заслугите, с цел да възстановим с нашето въображение един отминал живот, само че по него ние не можем да мерим величието на нацията, тъй като, в случай че то, в действителност, съществува, би трябвало да го забележим в нейното настояще. Един народ може да живее в столетията единствено посредством спомените, които е оставил неговият креативен талант. Историята на войните и завоеванията са в някои случаи единствено мемоари за човешката лакомия и примамка, когато литературата, живописта, скулптурата, архитектурата са форми, в които постоянно е непокътнат момент от живота, трепетите и копнежите на някой жив човек, Когато една нация излива единствено топове, без да дяла статуя, без да рисува картини и да написа книги, тя приготовлява саркофага на своята гибел в бъдещите епохи. Безсмъртието се извоюва единствено по пътя на любов, мъдрост и независимост, а те се изявяват, както видяхме в първото есе, единствено посредством изкуството, което храни както нацията, по този начин и цялото човечество.

Нашият мироглед, в резюме изказан, е, че една нация показва група хора, които имат сред другите белези и обща историческа орис, идентична задача, едно съдбовно предписание, което се корени в ирационалната същина на тия, сбрани в едно индивиди. Една нация, това е един орган от международния организъм, който работи и живее за напредъка на общото.

От: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
Снимка: Георги Томалевски (1897 ~ 1988)