Внимание за детето
Аида ПАНИКЯН
Децата се нуждаят най-вече от внимание. И възрастните се нуждаят, само че с годините са се научили да прикриват тази потребност и да я демонстрират по по-рафиниран метод. Децата го вършат по-искрено. Те просто са чули за един телефон, който дава отговор на щенията им, и звънят. За да получат вниманието, което съгласно тях не им е обещано от фамилията или от учебното заведение. Ей по този начин - да споделят нещо. Нещото може да е действително, само че може и да е плод на фантазиите им. И в двата случая е налице потребността от внимание, само че и от шерване.
Ако допреди две години виждахме съвсем хипнотизирани подрастващи пред екраните, които с скука и невиждащо гледаха родителите си и бързо отвръщаха съвсем празен взор от тях, през днешния ден явно нещата не са тъкмо такива. Дали е за положително или зло - времето ще покаже.
Днес приятелите им са в екрана. Училището им е в екрана. Баба и дядо са в екрана. Ала всеки от тях има задължения и времето за децата безмилостно понижава.
А те имат потребност освен от връстниците си, само че и от възрастните и деликатните им упътвания. Дори да не го демонстрират ясно.
Децата търсят отдушник. Някои от тях са го намерили в телефонната линия за деца. Искат да споделят - какво е станало в клас (все едно дали е действителен или виртуален), защо са си говорили с другите деца... Нещо, за което по-рано деца не са набирали този телефонен номер. Когато от телефонната линия им се изясни защо тъкмо служи тя - да оказва помощ на подрастващи в неволя, децата го схващат. Но това не понижава потребността им от контакт с възрастен, който да ги схваща.
Така наречената обществена изолираност промени живота. И въпреки децата да останаха не за малко у дома, с родителите си, вероятно нуждата от шерване и от внимание е станала още по-голяма, колкото и парадоксално да е. Това бе времето, в което всички се учехме по нов метод да бъдем родители, учители.
Дали успяхме? Децата са отговорът. Днес те имат потребност от нас, от поддръжката ни, с цел да се върнат към същинското си детство. А това би било гаранция, че ще станат виновни младежи.
Децата се нуждаят най-вече от внимание. И възрастните се нуждаят, само че с годините са се научили да прикриват тази потребност и да я демонстрират по по-рафиниран метод. Децата го вършат по-искрено. Те просто са чули за един телефон, който дава отговор на щенията им, и звънят. За да получат вниманието, което съгласно тях не им е обещано от фамилията или от учебното заведение. Ей по този начин - да споделят нещо. Нещото може да е действително, само че може и да е плод на фантазиите им. И в двата случая е налице потребността от внимание, само че и от шерване.
Ако допреди две години виждахме съвсем хипнотизирани подрастващи пред екраните, които с скука и невиждащо гледаха родителите си и бързо отвръщаха съвсем празен взор от тях, през днешния ден явно нещата не са тъкмо такива. Дали е за положително или зло - времето ще покаже.
Днес приятелите им са в екрана. Училището им е в екрана. Баба и дядо са в екрана. Ала всеки от тях има задължения и времето за децата безмилостно понижава.
А те имат потребност освен от връстниците си, само че и от възрастните и деликатните им упътвания. Дори да не го демонстрират ясно.
Децата търсят отдушник. Някои от тях са го намерили в телефонната линия за деца. Искат да споделят - какво е станало в клас (все едно дали е действителен или виртуален), защо са си говорили с другите деца... Нещо, за което по-рано деца не са набирали този телефонен номер. Когато от телефонната линия им се изясни защо тъкмо служи тя - да оказва помощ на подрастващи в неволя, децата го схващат. Но това не понижава потребността им от контакт с възрастен, който да ги схваща.
Така наречената обществена изолираност промени живота. И въпреки децата да останаха не за малко у дома, с родителите си, вероятно нуждата от шерване и от внимание е станала още по-голяма, колкото и парадоксално да е. Това бе времето, в което всички се учехме по нов метод да бъдем родители, учители.
Дали успяхме? Децата са отговорът. Днес те имат потребност от нас, от поддръжката ни, с цел да се върнат към същинското си детство. А това би било гаранция, че ще станат виновни младежи.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ