Агенцията за бежанците отказа убежище на противничка на Путин и болната й дъщеря
Агенцията за бежанците е отказала леговище на съветската гражданка Ирина Дмитриева, противничка на Путин и майка на щерка с лекарственно подвластна кистозна фиброза.
Публикуваме без редакторска интервенция историята на майката, която тя показа във Facebook:
Fще през цялото време на идването на Путин на власт, с първата му стъпка като президент – връщането на химна на Съюз на съветските социалистически републики – започнах да предусещам неприятното. Всеки път пътувах на 100 км от Москва, където бях записана, с цел да гласоподавам против него и против обвързваните с него проправителствени партии, с вярата, че този външно неугледен чекист няма да остане там за дълго. Но очакванията избледняваха с всеки следващи избори, от ден на ден и повече манипулирани, до момента в който след срамната рокада на Медведев/Путин през 2012 година, след първите наказателни каузи против протестиращи, очакванията не умряха изцяло.
След това анексирането на Крим, ужасното начало на войната с Украйна, бомбите над втората ми татковина. Към този миг към този момент бях изпаднала в потискаща взаимозависимост от страната, която се плъзгаше към тирания: имах дребна щерка с лекарственно подвластна кистозна фиброза, чийто живот се беше озовал в ръцете на чиновници виновни за разпределянето на бюджета за обезпечаване на скъпи медикаменти. Участвах в доста протестни акции, като се стартира с манифестации на улица „ Болотная “, намерено писах в обществените мрежи за отношението си към властта, към обществото, което не схваща до каква злополука водят дейностите й; бидейки водач на московската пациентска организация за подкрепяне на пациенти с кистозна фиброза не криех позицията си в диалози с държавни чиновници на разнообразни равнища. Но всякога, когато излизах по площадите и улиците на Москва дружно с прелестните протестиращи, всякога виждайки с смут и обезсърчение жестокостта, с която полицията, ОМОН и Националната армия се разправят с мирните невъоръжени хора, най-хубавите жители от моята страна имах на разум, че не трябва да се озова в полицейски бус, несъмнено би трябвало да се върна вкъщи, където щерка ми ме чакаше, тъй като тя няма никого с изключение на мен. Основната ми война беше на фронта на борбата за живота и правата на детето ми и други пациенти като нея, против които съветската страна разпростра опозиция, приемайки безчовечен закони, орязвайки финансирането на лекуването, изтласквайки европейските фармацевтични производители от пазара, заменяйки техните потвърдено висококачествени артикули с животозастрашаващи локални аналози.
Дългогодишните старания - срещи с длъжностни лица, изявленията, писане на тъжби, писма, петиции, стоене на пикети за медикаменти и лекари, не донесоха нищо друго с изключение на възприятие за лично изтощение. Империята на Путин от неистини и безсърдечност стана по-силна и по-твърда. Загубите на пациенти, които не са получили помощ, единствено нарастваха, като жертвите на тази към този момент съвсем изгубена война. Пълномащабната офанзива против Украйна, където са родени татко ми и неговите предшественици, чийто жител е възрастният ми наследник, против обичаната ми страна, където срещнах единствено добрина, топлота и поддръжка, през февруари тази година беше последната капка, която преля чашата на способността ми да оставам на съветска земя. Не желая да се свързвам с тази чудовищна фашистка страна, в която Путин трансформира Русия, с жители, които поддържат убийствата и варварството.
Заедно с болната ми щерка отпътувах за България, с която се срещнах за първи път през 2014 година, надявайки се на нейните демократични европейски ориентири, и подадох молба за статут на емигрант. За страдание българската Държавна организация за бежанците не откри съображение да утвърди молбата ми, не реши, че нещо заплашва сигурността ми и такава на щерка ми. В текста на отхвърли се споделя, че не мога да потвърдя писмено визитите на полицията в къщата ми, защото служителят на реда, който пристигна, не е съставил протокол, а пристигна да организира прелиминарен диалог, а второто посещаване се състоя, когато към този момент бях напуснала Русия. Публичните ми изявления в обществените мрежи също не бяха счетени от организацията за евентуално рискови за свободата ми, макар новите репресивни закони на Путин за имитации и обиди към управляващите, макар многото административни и наказателни каузи, формирани за почтени мнения в мрежата. Съмненията на организацията бяха, че не съм й предоставила делата, заведени против мен, които биха подложили на заплаха в Русия на първо място живота и здравето на щерка ми, защото тя беше пленник на тази страна.
Сега ме помолиха да се върна в Русия и да пребивавам в безмълвие или, евентуално, да получа наказателна присъда и по-късно да се върна с молба за леговище, което, несъмнено, не мога да направя, защото няма да напусна страната... За мен това е неприемливо и невероятно. Всичко, което върша, го върша в името на щерка ми, която е отгледана и възпитана като гневен антипутинист, антифашист, която обича Украйна и от дете, в учебно заведение и с другари не крие позиция си. Всичко, което върша, го върша в името на нейното бъдеще, а тя няма бъдеще в Русия нито във физически, нито в човешки смисъл. Пожелавам на Украйна бърза победа, унищожителен завършек на фашисткия режим в Русия и по-нататъшна лустрация. Слава на Украйна!
Публикуваме без редакторска интервенция историята на майката, която тя показа във Facebook:
Fще през цялото време на идването на Путин на власт, с първата му стъпка като президент – връщането на химна на Съюз на съветските социалистически републики – започнах да предусещам неприятното. Всеки път пътувах на 100 км от Москва, където бях записана, с цел да гласоподавам против него и против обвързваните с него проправителствени партии, с вярата, че този външно неугледен чекист няма да остане там за дълго. Но очакванията избледняваха с всеки следващи избори, от ден на ден и повече манипулирани, до момента в който след срамната рокада на Медведев/Путин през 2012 година, след първите наказателни каузи против протестиращи, очакванията не умряха изцяло.
След това анексирането на Крим, ужасното начало на войната с Украйна, бомбите над втората ми татковина. Към този миг към този момент бях изпаднала в потискаща взаимозависимост от страната, която се плъзгаше към тирания: имах дребна щерка с лекарственно подвластна кистозна фиброза, чийто живот се беше озовал в ръцете на чиновници виновни за разпределянето на бюджета за обезпечаване на скъпи медикаменти. Участвах в доста протестни акции, като се стартира с манифестации на улица „ Болотная “, намерено писах в обществените мрежи за отношението си към властта, към обществото, което не схваща до каква злополука водят дейностите й; бидейки водач на московската пациентска организация за подкрепяне на пациенти с кистозна фиброза не криех позицията си в диалози с държавни чиновници на разнообразни равнища. Но всякога, когато излизах по площадите и улиците на Москва дружно с прелестните протестиращи, всякога виждайки с смут и обезсърчение жестокостта, с която полицията, ОМОН и Националната армия се разправят с мирните невъоръжени хора, най-хубавите жители от моята страна имах на разум, че не трябва да се озова в полицейски бус, несъмнено би трябвало да се върна вкъщи, където щерка ми ме чакаше, тъй като тя няма никого с изключение на мен. Основната ми война беше на фронта на борбата за живота и правата на детето ми и други пациенти като нея, против които съветската страна разпростра опозиция, приемайки безчовечен закони, орязвайки финансирането на лекуването, изтласквайки европейските фармацевтични производители от пазара, заменяйки техните потвърдено висококачествени артикули с животозастрашаващи локални аналози.
Дългогодишните старания - срещи с длъжностни лица, изявленията, писане на тъжби, писма, петиции, стоене на пикети за медикаменти и лекари, не донесоха нищо друго с изключение на възприятие за лично изтощение. Империята на Путин от неистини и безсърдечност стана по-силна и по-твърда. Загубите на пациенти, които не са получили помощ, единствено нарастваха, като жертвите на тази към този момент съвсем изгубена война. Пълномащабната офанзива против Украйна, където са родени татко ми и неговите предшественици, чийто жител е възрастният ми наследник, против обичаната ми страна, където срещнах единствено добрина, топлота и поддръжка, през февруари тази година беше последната капка, която преля чашата на способността ми да оставам на съветска земя. Не желая да се свързвам с тази чудовищна фашистка страна, в която Путин трансформира Русия, с жители, които поддържат убийствата и варварството.
Заедно с болната ми щерка отпътувах за България, с която се срещнах за първи път през 2014 година, надявайки се на нейните демократични европейски ориентири, и подадох молба за статут на емигрант. За страдание българската Държавна организация за бежанците не откри съображение да утвърди молбата ми, не реши, че нещо заплашва сигурността ми и такава на щерка ми. В текста на отхвърли се споделя, че не мога да потвърдя писмено визитите на полицията в къщата ми, защото служителят на реда, който пристигна, не е съставил протокол, а пристигна да организира прелиминарен диалог, а второто посещаване се състоя, когато към този момент бях напуснала Русия. Публичните ми изявления в обществените мрежи също не бяха счетени от организацията за евентуално рискови за свободата ми, макар новите репресивни закони на Путин за имитации и обиди към управляващите, макар многото административни и наказателни каузи, формирани за почтени мнения в мрежата. Съмненията на организацията бяха, че не съм й предоставила делата, заведени против мен, които биха подложили на заплаха в Русия на първо място живота и здравето на щерка ми, защото тя беше пленник на тази страна.
Сега ме помолиха да се върна в Русия и да пребивавам в безмълвие или, евентуално, да получа наказателна присъда и по-късно да се върна с молба за леговище, което, несъмнено, не мога да направя, защото няма да напусна страната... За мен това е неприемливо и невероятно. Всичко, което върша, го върша в името на щерка ми, която е отгледана и възпитана като гневен антипутинист, антифашист, която обича Украйна и от дете, в учебно заведение и с другари не крие позиция си. Всичко, което върша, го върша в името на нейното бъдеще, а тя няма бъдеще в Русия нито във физически, нито в човешки смисъл. Пожелавам на Украйна бърза победа, унищожителен завършек на фашисткия режим в Русия и по-нататъшна лустрация. Слава на Украйна!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ