ДУХОВНОСТТА, РАДЕВ, Е ПАЗИТЕЛ. ТЯ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СЛУГИНАЖ, А ОЩЕ ПОВЕЧЕ – ПРОДАЖНОСТ. КАКВИ СМЕ НИЕ – ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ, ИЛИ ПРОДАВАЩИ СЕ НА ВОЮВАЩИ СРЕЩУ ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ?
„Българин не е етнос,а духовна категория, минала през хилядолетия и с цел да се наречеш подобен, би трябвало да го заслужиш.“ – Това са думи от едно патетично изявление на президента ни Румен Радев.
Красиво казано, в действителност.
В антична Япония понятието „духовност“ се е изписвало като „Seishin“ (Сей-Шин).
Думата „Shin“(Шин) значи „пазител“, а „Sei“, може да се преведе като „чистота“.
Комбинацията от канджитата „Sei“ и „Shin“ значи „много чисто съществувание“ или казано по различен метод – „чисто като душата“.
Определението „чисто“ би могло да се размени единствено с един синоним – „неопетнено“.
Опитвам се да намеря „духовната категория“ българин, визирана от президента, само че не през хилядолетията, а в този момент, на фона на разширяващия се, непредвидим за анализаторите, спор в Украйна.
Струва ми се, че има някакво разминаване, простете ми в случай че бъркам, тъкмо сред онази „духовна категория“ – българин, която презентира президентът Радев и актуалното проявяване на духовния ни растеж в тази гореща обстановка.
Както загатнах, в далечна Япония, духовността е страж.
Тя в никакъв случай не може да бъде слугинаж, а още повече – подкупност.
И защото думата ни е за възходящ спор, ще продължа още малко паралела с японската терминология.
„Конфликт“ се е изписвало като „Mujun“ (Му – Джун).
Представено е от двете канджита “ Mu“(Му) и „Jun“(Джун) – копие и щит.
Подредени дружно, те значат „конфликт“.
Би ли намерила място духовността в сходен спор и до какъв брой би могло да я има?
Обикновено духовността е по-близо до защитаващия се.
Тя постоянно стои и направлява добродетелта на отбраняващия се.
Затова запитвам:
Кой в тази ситуация е „Копието“, което носи експанзията със себе си и кой е „Щитът“, който е заставен да се пази?
А още повече, къде сме ние българите като „духовна категория“ в този спор?
И някак си нещо не се подрежда пъзелът. От една страна историята ни, от друга националният ни интерес, а от трета нашите „евро-атлантически“ задължения, които се двоумя да кажа дали ги дефинира „духовната ни категория“ или нещо друго, подиграващо се с нея и познаваща до болежка търпимостта й.
Ако се върнем обратно в историята ще забележим, че христолюбивото съветско войнство в никакъв случай не е нападало Запада, а постоянно Западът е нападал Русия.
Неоспорим факт.
Като се замисли човек за евро-атлантическите полезности, мъчно е да уточни даже една такава, която да е непозната за културното ни завещание и духовно прояснение.
От всичко, което носи евро-атлантическото ентусиазъм се вижда ясно единствено едно и то не може да се дефинира като полезност, а по-скоро като злоба.
Ненавист към Русия, която след рухването на Константинопол през 1453 година, а и в нашето пет вековно османско иго, се трансформира в последния страж на православието.
В японската традиция пазителят върви паралелно с духовността и духовността паралелно с пазителя.
В православните текстове се откроява един тропар, който политиците, кичещи се ревниво в медийната агитация, когато посещават черква, е добре да познават по-задълбочено.
Той би могъл да бъде изключително скъп за тях при вземането на решения.
Затова го изтъквам:
“Спаси, Господи, Твоите люде и благослови твоето наследие, като даруваш на православните християни победа над враговете и ги запазваш с Твоя Кръст. ”
Ами, в този момент???
Кое ли ще надделее в тази недостойна игра на непознати ползи?
Какви сме ние – православни християни… или… продаващи се на воюващи против православни християни?
Достойно е, в случай че не ти остава нищо друго, то най-малко в сходна покварена обстановка да дадеш явен знак за съществуване на здравомислие, чест, благодарност и цялостен неутралитет, още повече, в случай че имаш искания, че си „духовна категория“, а не сган.
Но за това се желае освен кураж, а и жертвоготовност.
За модерната „почтеност“ не е проблем да жертва Бог, само че себе си – никога.
Бог е, с цел да прости всичко.
В това е успокоението на всяка власт за всичките й грехове.
Затова и Нему е славата.
А страхът, продажността, нелепостта, подлостта, облечена в безочливост, не простят на никого, още повече на „духовни категории“.
Р. S. „Защо? Кому е нужно? Стига. Нямам право
да желая от влечугите да литнат.
И време е да стъпя на земята крепко
до истината първобитна:
Човек един път се ражда – и се ражда лаком.
Веднъж живей на този свят – и всичко желае!
И този порив през днешния ден прегазва като валяк
на скрупулите писъка.
Защото съвестта бе в действителност боязън от Бога.
Бог няма, няма боязън и съвест няма към този момент.
Човек издига личната си полза
в аршин за човещина.“
(Стефан Цанев)
…
Велин Хаджолов
някогашен началник на ОСА в ДАНС
Красиво казано, в действителност.
В антична Япония понятието „духовност“ се е изписвало като „Seishin“ (Сей-Шин).
Думата „Shin“(Шин) значи „пазител“, а „Sei“, може да се преведе като „чистота“.
Комбинацията от канджитата „Sei“ и „Shin“ значи „много чисто съществувание“ или казано по различен метод – „чисто като душата“.
Определението „чисто“ би могло да се размени единствено с един синоним – „неопетнено“.
Опитвам се да намеря „духовната категория“ българин, визирана от президента, само че не през хилядолетията, а в този момент, на фона на разширяващия се, непредвидим за анализаторите, спор в Украйна.
Струва ми се, че има някакво разминаване, простете ми в случай че бъркам, тъкмо сред онази „духовна категория“ – българин, която презентира президентът Радев и актуалното проявяване на духовния ни растеж в тази гореща обстановка.
Както загатнах, в далечна Япония, духовността е страж.
Тя в никакъв случай не може да бъде слугинаж, а още повече – подкупност.
И защото думата ни е за възходящ спор, ще продължа още малко паралела с японската терминология.
„Конфликт“ се е изписвало като „Mujun“ (Му – Джун).
Представено е от двете канджита “ Mu“(Му) и „Jun“(Джун) – копие и щит.
Подредени дружно, те значат „конфликт“.
Би ли намерила място духовността в сходен спор и до какъв брой би могло да я има?
Обикновено духовността е по-близо до защитаващия се.
Тя постоянно стои и направлява добродетелта на отбраняващия се.
Затова запитвам:
Кой в тази ситуация е „Копието“, което носи експанзията със себе си и кой е „Щитът“, който е заставен да се пази?
А още повече, къде сме ние българите като „духовна категория“ в този спор?
И някак си нещо не се подрежда пъзелът. От една страна историята ни, от друга националният ни интерес, а от трета нашите „евро-атлантически“ задължения, които се двоумя да кажа дали ги дефинира „духовната ни категория“ или нещо друго, подиграващо се с нея и познаваща до болежка търпимостта й.
Ако се върнем обратно в историята ще забележим, че христолюбивото съветско войнство в никакъв случай не е нападало Запада, а постоянно Западът е нападал Русия.
Неоспорим факт.
Като се замисли човек за евро-атлантическите полезности, мъчно е да уточни даже една такава, която да е непозната за културното ни завещание и духовно прояснение.
От всичко, което носи евро-атлантическото ентусиазъм се вижда ясно единствено едно и то не може да се дефинира като полезност, а по-скоро като злоба.
Ненавист към Русия, която след рухването на Константинопол през 1453 година, а и в нашето пет вековно османско иго, се трансформира в последния страж на православието.
В японската традиция пазителят върви паралелно с духовността и духовността паралелно с пазителя.
В православните текстове се откроява един тропар, който политиците, кичещи се ревниво в медийната агитация, когато посещават черква, е добре да познават по-задълбочено.
Той би могъл да бъде изключително скъп за тях при вземането на решения.
Затова го изтъквам:
“Спаси, Господи, Твоите люде и благослови твоето наследие, като даруваш на православните християни победа над враговете и ги запазваш с Твоя Кръст. ”
Ами, в този момент???
Кое ли ще надделее в тази недостойна игра на непознати ползи?
Какви сме ние – православни християни… или… продаващи се на воюващи против православни християни?
Достойно е, в случай че не ти остава нищо друго, то най-малко в сходна покварена обстановка да дадеш явен знак за съществуване на здравомислие, чест, благодарност и цялостен неутралитет, още повече, в случай че имаш искания, че си „духовна категория“, а не сган.
Но за това се желае освен кураж, а и жертвоготовност.
За модерната „почтеност“ не е проблем да жертва Бог, само че себе си – никога.
Бог е, с цел да прости всичко.
В това е успокоението на всяка власт за всичките й грехове.
Затова и Нему е славата.
А страхът, продажността, нелепостта, подлостта, облечена в безочливост, не простят на никого, още повече на „духовни категории“.
Р. S. „Защо? Кому е нужно? Стига. Нямам право
да желая от влечугите да литнат.
И време е да стъпя на земята крепко
до истината първобитна:
Човек един път се ражда – и се ражда лаком.
Веднъж живей на този свят – и всичко желае!
И този порив през днешния ден прегазва като валяк
на скрупулите писъка.
Защото съвестта бе в действителност боязън от Бога.
Бог няма, няма боязън и съвест няма към този момент.
Човек издига личната си полза
в аршин за човещина.“
(Стефан Цанев)
…
Велин Хаджолов
някогашен началник на ОСА в ДАНС
Източник: afera.bg
КОМЕНТАРИ