Веселина Кацарова: Успехът да не ни заслепява, всички сме заменими
– Г-жо Кацарова, изнесохте необикновен церемония концерт в Държавна опера – Стара Загора на 26 януари. Партнираха Ви брилянтните солисти на операта – сопраното Емилия Иванова и френският баритон Сирил Ровери. Какво получавате от публиката в родния си град?
– Стара Загора значи доста за мен и неслучайно се съгласих да стана артистичен шеф на Операта. Много благодаря на публиката и постоянно пея пред нея с доста огромен почит. На този концерт имаше атмосфера, получи се химия сред сцената и хората в залата. Още се вълнувам, тъй като усетих, че публиката почувства това, което желаех да є дам, тъй като пея с душа. Това е незаменимото в моята специалност. Годините в родния ми град са ми най-милите – това е детството ми, приятелите, улиците, по които вървя…
– С какво желаете да допринесете за Държавна опера – Стара Загора като неин артистичен шеф?
– Предавам своя опит, желая в Старозагорската опера да има положителна атмосфера, хората да се почитат взаимно и да имат мотивация за работа. А е мъчно е да се приказва за мотивация, тъй като в България хората са постоянно недоволни, и с право, тъй като не са добре заплатени. Неслучайно Ви споделих, че първите две години в Цюрих бях на заплата, която ми позволяваше да пребивавам обикновено – нямаше апетит и проблеми, само че за тази заплата пях в 140 спектакъла. Истината би трябвало да се споделя, с цел да могат дребното хора, които слушат и четат да знаят, че в изкуството би трябвало да има доста обич и доста да дадеш от себе си, с цел да учиш младежите на хармония. Зад граница България се слави със спортистите и с оперните артисти. Трябва да запазим този имидж.
– Как стартира пътят Ви към международните оперни театри и каква беше ролята на маестро Херберт декор Караян?
– Изключително значима роля. Бях толкоз млада певица, а имах невероятния късмет да работя с персона като маестро Караян в Залцбург, който доста харесваше ниския указател на гласа ми. За страдание работих с него единствено седем дни, тъй като скоро по-късно умря. Още преди да получа дипломата си от Консерваторията, имах подписани контракти с Виенската опера и с операта в Цюрих. Когато напуснах България и отидох в Швейцария изпаднах в потрес. В продължение на една седмица не забелязах, че в Цюрих има езеро – толкоз доста страдах по страната си и родителите си, доста плачех. Немалка част от парите давах, с цел да приказвам по телефона с майка ми и с татко ми, който от една година не е измежду нас. Моят баща ми сподели: „ Веси, в случай че ти е мъчно, върни се, само че в случай че искаш да станеш певица, откри сили да останеш! ”. Намерих сили и останах, само че цената е огромна.
– Носител сте на доста награди. Коя приемате като най-голямо самопризнание за изключителния Ви гений?
– Няма да изреждам всички награди, тъй като ще пропусна някоя, само че това не е толкоз значимо. Най-голямата за мен е, че съм работила с извънредно огромни музиканти, артисти и диригенти. Бях на 24 – 25 години, когато пеех с Мирела Френи, с Пласидо Доминго… Аз съм се учила от тях какво е да си оперен артист и какъв би трябвало да си, откакто притежаваш този гений, по какъв начин да работиш върху гласа си и какъв човек би трябвало да бъдеш. Трябва да уважаваш сътрудниците си и себе си, на първо място, да бъдеш доста самодисциплиниран и естет. Това в действителност е най-голямата ми премия в професионален проект, а в житейски – моят наследник. Кариерата, която направих – не знам дали е заслужена или не, само че съм майка и това е най-голямото ми благосъстояние. Ив-Люсиен сега е в казармата в Швейцария и по-късно ще учи медицина, желае да стане хирург. Винаги са ме питали дали ще стане артист. Не, няма и аз съм щастлива за избора му, тъй като постоянно щяха да го съпоставят с мен. Другата огромна премия е, че останах вярна на себе си.
– Не позволихте на международната популярност да Ви промени…
– Това в действителност е доста мъчно. Знам какво съм постигнала, само че ще остана натурален човек. Така схващам живота. Разбирам артистите, които се трансформират след постигнатите триумфи, само че те не помнят, че всички сме заменими, всички… Искреният диалог със себе си не разреши на славата да ми повлияе. Стигнах до заключението, че в случай че аз се трансформира и добия някакво неуместно самочувствие, ще изгубя това, което нося в себе си. На сцената нищо не можеш да скриеш. Гласът е душевността на индивида, неговата хармония и отношението му към хората. Колкото и професионално и артистично да бъде осъществяването, всичко си проличава. Аз съм се учила от доста огромни актьори, само че всички те са били доста земни хора. Светът е необхватен и никой не може да реализира всичко. Това би трябвало да ни кара да бъдем скромни и да се почитаме взаимно.
– С оскърбление споделяте за актуалните критерии в оперното изкуство с навлизането на режисьори от трагичните театри. Какво се случва отвън границите на България?
– Нямам проблеми с модерния спектакъл, в случай че не се минава границата и не се изкривява класическото изкуство. Естетика постоянно би трябвало да има, с цел да се усеща артистът комфортно и публиката да не напуща залата разочарована. Днес младите артисти се употребяват оптимално и гласовете им се амортизират бързо, тъй като би трябвало да извършват трагични арии, за които още не са готови. Казвам това с конкретизиране, че приказвам за действителностите отвън границите на България.
– Какво имате поради като казвате, че славянските гласове са дискриминирани?
– В годините е основан имидж, че славянските гласове са родени за трагични функции. Нормално е да им дават тежки арии… Вижте оперните репертоари в България – има ли Хендел, Моцарт, Росини… Обаче отвън България се пее доста и когато се продадеш за по-ниска цена и в същото време имаш доста задължения, а нямаш опит, гласът си отпътува за няколко години. Ако се стартира с по-лек репертоар гласът се развива. Драматизмът в един глас не се състои в силата, а в изразителността и цветовете.
– Какви са идващите Ви задължения?
– Много са. След майсторски клас в Тирол в края на август провеждам интернационален майсторски клас и в Стара Загора. Дебют в нова роля ще имам през 2020г. Ще пея Азучена в „ Трубадур ”, само че към този момент ще запазя детайлностите.
– Каква е Веселина Кацарова отвън сцената, какво обичате да вършиме в свободното си време?
– Аз съм доста елементарен човек. Когато съм у дома в Цюрих обичам да се разхождам, да чета книги, чувам поп музика, клавирни и симфонични творби, само че не и опера. Аз съм зодия Рак и обичам да сготвям. Винаги, когато имам опция в Цюрих, подготвям българска кухня, тъй като доста ми липсва България. Обичам и слънцето, зимата не е моят сезон.
– Какво е посланието Ви към българите?
– Иска ми се да виждаме хубавите неща в България, тъй като те не са по никакъв начин малко, само че зависи с какви очи човек гледа на тях. Да се приказва повече за красивото, за чистото, за положителната сила. Нека да имаме вяра на себе си, да повярваме на другите, да бъдем мощни. Ако нямаме религия това въздейства и на близките. Аз имам вяра на младото потомство и пребивавам с вяра.
Нашият посетител
Веселина Кацарова е родена в Стара Загора. Завършила е музикалното учебно заведение „ Христина Морфова ” през 1984 година като концертиращ пианист. През интервала 1984 – 1989 продължава образованието си към този момент като оперна певица в Музикалната Академия в София при проф. Реса Колева. Веднага по-късно е назначена за солистка в Софийската опера и балет. След две години постъпва като солист в Операта в Цюрих. През интервала 1991 – 1993 е солистка на Виенската Щатсопера. През 1989 година печели първа премия на Международния певчески конкурс „ Neue Stimmen ” в Гютерсло. На 37 години става камерзенгерин на Баварската държавна опера, а 42 години – камерзенгерин на Виенската опера. Определяна от рецензията като Мецосопран № 1 в света.
– Стара Загора значи доста за мен и неслучайно се съгласих да стана артистичен шеф на Операта. Много благодаря на публиката и постоянно пея пред нея с доста огромен почит. На този концерт имаше атмосфера, получи се химия сред сцената и хората в залата. Още се вълнувам, тъй като усетих, че публиката почувства това, което желаех да є дам, тъй като пея с душа. Това е незаменимото в моята специалност. Годините в родния ми град са ми най-милите – това е детството ми, приятелите, улиците, по които вървя…
– С какво желаете да допринесете за Държавна опера – Стара Загора като неин артистичен шеф?
– Предавам своя опит, желая в Старозагорската опера да има положителна атмосфера, хората да се почитат взаимно и да имат мотивация за работа. А е мъчно е да се приказва за мотивация, тъй като в България хората са постоянно недоволни, и с право, тъй като не са добре заплатени. Неслучайно Ви споделих, че първите две години в Цюрих бях на заплата, която ми позволяваше да пребивавам обикновено – нямаше апетит и проблеми, само че за тази заплата пях в 140 спектакъла. Истината би трябвало да се споделя, с цел да могат дребното хора, които слушат и четат да знаят, че в изкуството би трябвало да има доста обич и доста да дадеш от себе си, с цел да учиш младежите на хармония. Зад граница България се слави със спортистите и с оперните артисти. Трябва да запазим този имидж.
– Как стартира пътят Ви към международните оперни театри и каква беше ролята на маестро Херберт декор Караян?
– Изключително значима роля. Бях толкоз млада певица, а имах невероятния късмет да работя с персона като маестро Караян в Залцбург, който доста харесваше ниския указател на гласа ми. За страдание работих с него единствено седем дни, тъй като скоро по-късно умря. Още преди да получа дипломата си от Консерваторията, имах подписани контракти с Виенската опера и с операта в Цюрих. Когато напуснах България и отидох в Швейцария изпаднах в потрес. В продължение на една седмица не забелязах, че в Цюрих има езеро – толкоз доста страдах по страната си и родителите си, доста плачех. Немалка част от парите давах, с цел да приказвам по телефона с майка ми и с татко ми, който от една година не е измежду нас. Моят баща ми сподели: „ Веси, в случай че ти е мъчно, върни се, само че в случай че искаш да станеш певица, откри сили да останеш! ”. Намерих сили и останах, само че цената е огромна.
– Носител сте на доста награди. Коя приемате като най-голямо самопризнание за изключителния Ви гений?
– Няма да изреждам всички награди, тъй като ще пропусна някоя, само че това не е толкоз значимо. Най-голямата за мен е, че съм работила с извънредно огромни музиканти, артисти и диригенти. Бях на 24 – 25 години, когато пеех с Мирела Френи, с Пласидо Доминго… Аз съм се учила от тях какво е да си оперен артист и какъв би трябвало да си, откакто притежаваш този гений, по какъв начин да работиш върху гласа си и какъв човек би трябвало да бъдеш. Трябва да уважаваш сътрудниците си и себе си, на първо място, да бъдеш доста самодисциплиниран и естет. Това в действителност е най-голямата ми премия в професионален проект, а в житейски – моят наследник. Кариерата, която направих – не знам дали е заслужена или не, само че съм майка и това е най-голямото ми благосъстояние. Ив-Люсиен сега е в казармата в Швейцария и по-късно ще учи медицина, желае да стане хирург. Винаги са ме питали дали ще стане артист. Не, няма и аз съм щастлива за избора му, тъй като постоянно щяха да го съпоставят с мен. Другата огромна премия е, че останах вярна на себе си.
– Не позволихте на международната популярност да Ви промени…
– Това в действителност е доста мъчно. Знам какво съм постигнала, само че ще остана натурален човек. Така схващам живота. Разбирам артистите, които се трансформират след постигнатите триумфи, само че те не помнят, че всички сме заменими, всички… Искреният диалог със себе си не разреши на славата да ми повлияе. Стигнах до заключението, че в случай че аз се трансформира и добия някакво неуместно самочувствие, ще изгубя това, което нося в себе си. На сцената нищо не можеш да скриеш. Гласът е душевността на индивида, неговата хармония и отношението му към хората. Колкото и професионално и артистично да бъде осъществяването, всичко си проличава. Аз съм се учила от доста огромни актьори, само че всички те са били доста земни хора. Светът е необхватен и никой не може да реализира всичко. Това би трябвало да ни кара да бъдем скромни и да се почитаме взаимно.
– С оскърбление споделяте за актуалните критерии в оперното изкуство с навлизането на режисьори от трагичните театри. Какво се случва отвън границите на България?
– Нямам проблеми с модерния спектакъл, в случай че не се минава границата и не се изкривява класическото изкуство. Естетика постоянно би трябвало да има, с цел да се усеща артистът комфортно и публиката да не напуща залата разочарована. Днес младите артисти се употребяват оптимално и гласовете им се амортизират бързо, тъй като би трябвало да извършват трагични арии, за които още не са готови. Казвам това с конкретизиране, че приказвам за действителностите отвън границите на България.
– Какво имате поради като казвате, че славянските гласове са дискриминирани?
– В годините е основан имидж, че славянските гласове са родени за трагични функции. Нормално е да им дават тежки арии… Вижте оперните репертоари в България – има ли Хендел, Моцарт, Росини… Обаче отвън България се пее доста и когато се продадеш за по-ниска цена и в същото време имаш доста задължения, а нямаш опит, гласът си отпътува за няколко години. Ако се стартира с по-лек репертоар гласът се развива. Драматизмът в един глас не се състои в силата, а в изразителността и цветовете.
– Какви са идващите Ви задължения?
– Много са. След майсторски клас в Тирол в края на август провеждам интернационален майсторски клас и в Стара Загора. Дебют в нова роля ще имам през 2020г. Ще пея Азучена в „ Трубадур ”, само че към този момент ще запазя детайлностите.
– Каква е Веселина Кацарова отвън сцената, какво обичате да вършиме в свободното си време?
– Аз съм доста елементарен човек. Когато съм у дома в Цюрих обичам да се разхождам, да чета книги, чувам поп музика, клавирни и симфонични творби, само че не и опера. Аз съм зодия Рак и обичам да сготвям. Винаги, когато имам опция в Цюрих, подготвям българска кухня, тъй като доста ми липсва България. Обичам и слънцето, зимата не е моят сезон.
– Какво е посланието Ви към българите?
– Иска ми се да виждаме хубавите неща в България, тъй като те не са по никакъв начин малко, само че зависи с какви очи човек гледа на тях. Да се приказва повече за красивото, за чистото, за положителната сила. Нека да имаме вяра на себе си, да повярваме на другите, да бъдем мощни. Ако нямаме религия това въздейства и на близките. Аз имам вяра на младото потомство и пребивавам с вяра.
Нашият посетител
Веселина Кацарова е родена в Стара Загора. Завършила е музикалното учебно заведение „ Христина Морфова ” през 1984 година като концертиращ пианист. През интервала 1984 – 1989 продължава образованието си към този момент като оперна певица в Музикалната Академия в София при проф. Реса Колева. Веднага по-късно е назначена за солистка в Софийската опера и балет. След две години постъпва като солист в Операта в Цюрих. През интервала 1991 – 1993 е солистка на Виенската Щатсопера. През 1989 година печели първа премия на Международния певчески конкурс „ Neue Stimmen ” в Гютерсло. На 37 години става камерзенгерин на Баварската държавна опера, а 42 години – камерзенгерин на Виенската опера. Определяна от рецензията като Мецосопран № 1 в света.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ