Асен Блатечки: Много искам да си партнирам с Анджелина Джоли
– Асене, филмът “Посоки ” на режисьора Стефан Командарев с твое присъединяване бе подложен в топ 50 на най-хубавите филми в света за 2017-та година и бе отличен с доста награди. На какво се дължи съгласно теб този триумф?
– Според мен се дължи главно на метода на снимане, както и на честната работа на целия екип. Сред най-големите достолепия на кино лентата е и операторската работа, която е направена естествено от Стефан Командарев, както и от оператора Веселин Христов.
– Стефан Командарев ти е дал опция да избереш коя роля искаш да изпълниш във кино лентата. Защо се спря навръх този воин?
– След като прочетох сюжета и споделих на Стефан коя роля съм избрал и той се изненада, не очакваше, че ще избера тъкмо нея. Аз му крещя – братле, този човек не е водач на такси, той просто е ангел, който се прави на водач, а главната му работа е да избавя самоубийци. А другата причина е, че той се явява единственият ярък облик в цялата история.
– Певицата Рут Колева направи фондация, която се грижи за психологичното здраве на младежите, тъй като страната ни е водеща по самоубийства измежду младите хора…
– Не знаех за тази статистика, в случай че е по този начин е доста гадно. Въпреки че като бях в Щатите през предходната година и ми споделиха, че Сиатъл е градът на милионерите-самоубийци. Там хората от доста бачкане просто не устоят и се хвърлят от мостовете.
– Ти в никакъв случай ли не си се отчайвал?
– Не съм се отчайвал в полза на истината. Много пъти съм стигал дъното по всевъзможни способи – и в работата, и стопански, и прочувствено, и по всевъзможен метод, само че в никакъв случай не съм се отчайвал, не съм се предавал и не съм казвал – край, свърши се, аз съм дотук. Дори си мисля, че човек би трябвало да стигне до дъното, с цел да може от там да се оттласне и да тръгне на някъде.
– А срещал ли си се с такива колоритни водачи, почтени за персонажи в “Посоки ”?
– О, несъмнено! Да не приказваме, че и татко ми беше професионален водач. Най-добрият му другар и до ден-днешен е професионален водач и кара тирове, на 68 години е, само че наподобява като 50-годишен. На тях им се случват непрекъснато срещи с всевъзможни хора и няма по какъв начин да не са колоритни, тъй като това ги обогатява при всички положения – няма значение с какво обучение са, по този начин те натрупат огромен опит.
– С Калин Врачански скоро се завърнахте от сполучливо турне в Америка с постановката “Емигранти ”. Лично за теб коя беше най-вълнуващата среща с нашите сънародници там?
– Всичките срещи там бяха вълнуващи. За мен беше изненадващо това, че хората там към този момент не са емигранти в този смисъл на думата, който го знаем от детските ни години, тъй като са свободни и могат да се приберат в България, когато си желаят. Да, има стопански емигранти, тъй като с цел да си пристигна цялото семейство тук, те би трябвало да похарчат едни 5-6 хиляди $. В този смисъл там се усеща носталгия, до момента в който в Европа не е по този начин – българите там все едно са си в България. Това, което ме изкефи в Америка е, че 90 % от българите бяха безусловно спокойни, съумели в живота си хора, които безусловно обикновено си живеят.
– А в Щатите видя ли хора, които ровят в кофите, както постоянно се вижда тук?
– Да, да вземем за пример в Ел Ей на всеки ъгъл съм виждал скитници, а и на всички места в този град мирише на урина, просто тъй като няма тоалетни на открито и те си пикаят по ъглите. Само че, не съм сигурен, че там са стигнали до това състояние, тъй като няма какво да работят и по какъв начин да се изкарват пари. Там на тези хора просто несъмнено не им се работи и по този начин желаят да живеят, до момента в който у нас множеството от тези бездомници са притиснати от живота да живеят по този начин и това е гадното.
В Щатите по този начин са подредени нещата, че който работи и може да мисли, при всички положения ще живее обикновено.
– Какво ти хареса най-вече в Америка и в връзките сред хората там?
– Всичко ми хареса в Америка, може би тъй като бяхме там на турне и минавахме единствено от град в град, ходехме единствено на хубави места и се срещахме единствено с готини хора. Най-много ми хареса Ню Йорк. Допадна ми и тази независимост на общуването там. Това е единствената страна, в която нито за секунда не се почувствах чужденец.
– Ти си работил като охранител във времената на мутрите. Мислил ли си да направиш филм на тази тематика?
– Ами, не ми се прави филм на тази тематика. (Въздиша – б.а.) Не че няма история, има доста хубави истории, които могат да се опишат, само че мисля, че би трябвало да мине малко време и в случай че се прави филм за това, да се направи в действителност добре, както е “Кръстникът ” да речем.
– С какво те предизвика романа на писателят и художник Максим Тутунаров – “Най-красивата жена, която убих ”, с цел да поискаш да заснемеш филм по него?
– Макс ми е доста непосредствен другар! Ти от кое място знаеш за тази концепция? Това е една непредвидена история, с доста хубаво възприятие за комизъм и считам, че от нея в действителност може да излезе доста прекрасен филм! Такава история не съм виждал снимана до момента, само че няма да описвам защо става въпрос. Първо – за мен беше изненада, че изобщо Макс написа, тъй като той е художник – това му е специалността, а пък парите си изкарва като автомонтьор и беше мега необичайно, че внезапно седна и написа извънредно крепък разказ.
– Кой е най-забавният и вманиачен човек измежду твоите другари?
– Всички са луди към мен, може би тъй като множеството мои другари са актьори. Тези, които не са актьори, също са луди, по този начин че… всичките ми другари и от спорта, и от махалата и от работата – всички са луди! Имам доста другари, Слава Богу! Още от детството имам извънредно положителни другари, с които даже не е наложително да се виждаме постоянно, само че в мига, в който те ми се обадят, даже да е през нощта, или аз им се обадя, без значение защо – те незабавно са отсреща!
– С коя световноизвестна актриса би желал да си партнираш в киното?
– С Анджелина Джоли доста желая да си партнирам. По принцип желая да си партнирам с всички огромни актриси, на мен ми е доста забавно да се срещам с хора, които да предизвикат в мен разнообразни неща.
– В момента над какво работиш?
– Сега преговарям “Зимата на нашето неодобрение ” в спектакъл “Зад канала ” и ще имаме предпремиера навръх рождения ми ден – 22 март, а на 24-ти ще е премиерата. Юрий Дачев написа пиесата по романа на обичания ми създател – Стайнбек, а режисьор е Бина Харалампиева. В момента работя и по два кино плана, които ще дирижирам, само че към този момент няма да споделям кои.
– Скоро ще стартират абитуриентските балове. Истина ли е, че на твоя бал ти си бил с пънк прическа и не с едно, а с три девойки?
– Истина е, да, само че бяха една след друга, не бях дружно и с трите. Смее се. Те бяха такива години тогава. Първо потеглих с едната от у дома и бях ненапълно с нея, след това бях с едно друго момиче и най-после приключих с трето момиче. Нали всеки би трябвало да се направи на най-интересен, по наше време беше по този начин, то и в този момент си е по този начин.
– Кое събитие те развълнува най-силно напоследък?
– Напоследък същински ме развълнуваха триумфите на Гришо! Надявам се Кубрат Пулев също да ни развълнува по този метод, мен спортните триумфи доста ме вълнуват.
– А в персонален проект какво те вълнува най-вече?
– Естествено, че децата ми ме вълнуват най-вече. Когато те реализиран нещо, или им се случи нещо хубаво, или ги видя, че се усмихват, или ги видя щастливи.
– Интересуваш ли се от политика?
– Апатичен съм към политиката и считам, че е доста мръсно и неприятно занятие.
– Наскоро твоят учител проф. Стефан Данаилов показа, че е горделив с теб в ефира на националното ни радио. Изненада ли те това самопризнание от него, който по принцип е спестовен на похвали?
– Изненада ме, тъй като не чаках изобщо, че са му взели изявление и той приказва доста хубави неща за мен. Иначе в никакъв случай не сме били доста близки, не съм му бил любим в класа, не сме си ходили на посетители. Хвалил ме е във ВИТИЗ и след това като сме работили за някакви неща, само че не съм очаквал чак такива думи. Общо взето аз дължа съвсем всичко в тази специалност на него, тъй като той ми даде “а ” и “б ” в работата, в отношението към хората, специалността, себе си, по какъв начин да се пласираш в пространството, доста значими на практика неща дължа на него.
– А кои негови рецензии към теб няма да забравиш?
– Не знам дали е рецензия, само че най-после на годината, като завършвахме и той ми вика – аз щях да те скъсам на приемния изпит! Аз го попитах за какво? А той – хората са пристигнали на изпит, вълнуват се, от това им зависи живота, а ти ми се разхождаше все едно си си у вас. Как може да си такова перде?
– Определяш Наум Шопов, като твой нравствен преподавател. Какво научи от него?
– Наум Шопов беше събитие в българския спектакъл. Той е от вида артисти, като Тодор Колев, който е безусловно неповторим и единствен. Такова великолепие, пък аз имах шанса да играем пет години дружно в една пиеса на Галин Стоев. Аз ходех на безусловно всяка негова подготовка, с цел да го виждам, а по-късно работихме дружно и в едно зрелище, на което той беше режисьор. Много сме си говорили с него, оставали сме по цяла нощ да си приказваме и доста неща научих. В тази специалност има поминък, който би трябвало да се научи наложително и за което благодарих на Стефан Данаилов, а всичко останало е какъв брой ти умееш за крадеш – както се краде всеки един поминък! В този смисъл аз от напълно дребен се пробвах да открадна всичко допустимо от тези огромни, велики артисти, на които се удивлявам – Васил Михайлов, Йосо Сърчаджиев, Стефан Данаилов, Ивайло Христов, Ицко Финци, Асен Миланов, Асен Кисимов, Петър Слабаков, с който също съм работил, както и с Кольо Анастасов. Имаме велики артисти.
– А с какво ще запомниш Андрей Баташов, който си отиде в разцвета на гения си?
– С него снимах като доста дребен и не сме били доста близки, той беше малко необикновен човек. Аз тогава започвах, а той към този момент беше звезда – доста сполучлив и добър актьор. Не знам, само че сякаш тези доста надарените актьори, също по този начин прегарят доста бързо.
– Ти си сънувал татко ти, който ти е споделил, че на оня свят е готино. Вярваш ли в безсмъртието на душата?
– Да, ами то в случай че има нещо безсмъртно това е душата, само че аз по-скоро имам вяра, че ние някак си се продължаваме с децата си, даже да не са нашата лична кръв, а осиновени. Като си отгледал това дете и някак си си се вложил в него – мисля, че това е безсмъртието. Иначе никой не е отишъл и да се е върнал да каже какво е горе, само че е хубаво да се успокояваме с някакви такива работи, че там са добре.
– Какво ти оказва помощ в сложни моменти и ти дава сили?
– Смятам, че човек може да се пребори с всичко и да се оправи с безусловно всяка обстановка. Аз съм оптимист и считам, че по този начин би трябвало да бъде, другояче какво – да легнем по тил и да умираме ли?!
Нашият посетител
Талантливият артист Асен Блатечки е четирикратен първенец на България по карате. Той израства в спортно семейство, като татко му е бил гребец в “Олимпийски очаквания ”, а двамата му дядовци също са имали спортни триумфи в бокса и плуването. От дребен Асен тренира джудо, плуване и хандбал, само че редом се увлича и по рисуването, даже мечтае да стане художник. След триумфите, които реализира в бойните спортове, той взема решение да стане артист и е признат във ВИТИЗ в класа на Стефан Данаилов. Веднага след завършването му го притеглят в трупата на “Сълза и смях ”, където прави доста запаметяващи се функции. Сред постановките с негово присъединяване са “Майсторът и Маргарита ”, “Сватбата на Фигаро ”, “Побъркани от обич ”, “Идиот ”, “Змейова женитба ”, “Бившата жена на моя живот ”, “Когато котката я няма ”, “Смях в залата ”, “Малко комедия ”, “Лъжата ”, на някои от които той самият е режисьор. Асен е прочут у нас с многото си кино и театрални функции, а присъединяване му в “Посоки ” и “Съдилището ” на Стефан Командарев му донесоха самопризнание и отвън границите на страната ни.
– Според мен се дължи главно на метода на снимане, както и на честната работа на целия екип. Сред най-големите достолепия на кино лентата е и операторската работа, която е направена естествено от Стефан Командарев, както и от оператора Веселин Христов.
– Стефан Командарев ти е дал опция да избереш коя роля искаш да изпълниш във кино лентата. Защо се спря навръх този воин?
– След като прочетох сюжета и споделих на Стефан коя роля съм избрал и той се изненада, не очакваше, че ще избера тъкмо нея. Аз му крещя – братле, този човек не е водач на такси, той просто е ангел, който се прави на водач, а главната му работа е да избавя самоубийци. А другата причина е, че той се явява единственият ярък облик в цялата история.
– Певицата Рут Колева направи фондация, която се грижи за психологичното здраве на младежите, тъй като страната ни е водеща по самоубийства измежду младите хора…
– Не знаех за тази статистика, в случай че е по този начин е доста гадно. Въпреки че като бях в Щатите през предходната година и ми споделиха, че Сиатъл е градът на милионерите-самоубийци. Там хората от доста бачкане просто не устоят и се хвърлят от мостовете.
– Ти в никакъв случай ли не си се отчайвал?
– Не съм се отчайвал в полза на истината. Много пъти съм стигал дъното по всевъзможни способи – и в работата, и стопански, и прочувствено, и по всевъзможен метод, само че в никакъв случай не съм се отчайвал, не съм се предавал и не съм казвал – край, свърши се, аз съм дотук. Дори си мисля, че човек би трябвало да стигне до дъното, с цел да може от там да се оттласне и да тръгне на някъде.
– А срещал ли си се с такива колоритни водачи, почтени за персонажи в “Посоки ”?
– О, несъмнено! Да не приказваме, че и татко ми беше професионален водач. Най-добрият му другар и до ден-днешен е професионален водач и кара тирове, на 68 години е, само че наподобява като 50-годишен. На тях им се случват непрекъснато срещи с всевъзможни хора и няма по какъв начин да не са колоритни, тъй като това ги обогатява при всички положения – няма значение с какво обучение са, по този начин те натрупат огромен опит.
– С Калин Врачански скоро се завърнахте от сполучливо турне в Америка с постановката “Емигранти ”. Лично за теб коя беше най-вълнуващата среща с нашите сънародници там?
– Всичките срещи там бяха вълнуващи. За мен беше изненадващо това, че хората там към този момент не са емигранти в този смисъл на думата, който го знаем от детските ни години, тъй като са свободни и могат да се приберат в България, когато си желаят. Да, има стопански емигранти, тъй като с цел да си пристигна цялото семейство тук, те би трябвало да похарчат едни 5-6 хиляди $. В този смисъл там се усеща носталгия, до момента в който в Европа не е по този начин – българите там все едно са си в България. Това, което ме изкефи в Америка е, че 90 % от българите бяха безусловно спокойни, съумели в живота си хора, които безусловно обикновено си живеят.
– А в Щатите видя ли хора, които ровят в кофите, както постоянно се вижда тук?
– Да, да вземем за пример в Ел Ей на всеки ъгъл съм виждал скитници, а и на всички места в този град мирише на урина, просто тъй като няма тоалетни на открито и те си пикаят по ъглите. Само че, не съм сигурен, че там са стигнали до това състояние, тъй като няма какво да работят и по какъв начин да се изкарват пари. Там на тези хора просто несъмнено не им се работи и по този начин желаят да живеят, до момента в който у нас множеството от тези бездомници са притиснати от живота да живеят по този начин и това е гадното.
В Щатите по този начин са подредени нещата, че който работи и може да мисли, при всички положения ще живее обикновено.
– Какво ти хареса най-вече в Америка и в връзките сред хората там?
– Всичко ми хареса в Америка, може би тъй като бяхме там на турне и минавахме единствено от град в град, ходехме единствено на хубави места и се срещахме единствено с готини хора. Най-много ми хареса Ню Йорк. Допадна ми и тази независимост на общуването там. Това е единствената страна, в която нито за секунда не се почувствах чужденец.
– Ти си работил като охранител във времената на мутрите. Мислил ли си да направиш филм на тази тематика?
– Ами, не ми се прави филм на тази тематика. (Въздиша – б.а.) Не че няма история, има доста хубави истории, които могат да се опишат, само че мисля, че би трябвало да мине малко време и в случай че се прави филм за това, да се направи в действителност добре, както е “Кръстникът ” да речем.
– С какво те предизвика романа на писателят и художник Максим Тутунаров – “Най-красивата жена, която убих ”, с цел да поискаш да заснемеш филм по него?
– Макс ми е доста непосредствен другар! Ти от кое място знаеш за тази концепция? Това е една непредвидена история, с доста хубаво възприятие за комизъм и считам, че от нея в действителност може да излезе доста прекрасен филм! Такава история не съм виждал снимана до момента, само че няма да описвам защо става въпрос. Първо – за мен беше изненада, че изобщо Макс написа, тъй като той е художник – това му е специалността, а пък парите си изкарва като автомонтьор и беше мега необичайно, че внезапно седна и написа извънредно крепък разказ.
– Кой е най-забавният и вманиачен човек измежду твоите другари?
– Всички са луди към мен, може би тъй като множеството мои другари са актьори. Тези, които не са актьори, също са луди, по този начин че… всичките ми другари и от спорта, и от махалата и от работата – всички са луди! Имам доста другари, Слава Богу! Още от детството имам извънредно положителни другари, с които даже не е наложително да се виждаме постоянно, само че в мига, в който те ми се обадят, даже да е през нощта, или аз им се обадя, без значение защо – те незабавно са отсреща!
– С коя световноизвестна актриса би желал да си партнираш в киното?
– С Анджелина Джоли доста желая да си партнирам. По принцип желая да си партнирам с всички огромни актриси, на мен ми е доста забавно да се срещам с хора, които да предизвикат в мен разнообразни неща.
– В момента над какво работиш?
– Сега преговарям “Зимата на нашето неодобрение ” в спектакъл “Зад канала ” и ще имаме предпремиера навръх рождения ми ден – 22 март, а на 24-ти ще е премиерата. Юрий Дачев написа пиесата по романа на обичания ми създател – Стайнбек, а режисьор е Бина Харалампиева. В момента работя и по два кино плана, които ще дирижирам, само че към този момент няма да споделям кои.
– Скоро ще стартират абитуриентските балове. Истина ли е, че на твоя бал ти си бил с пънк прическа и не с едно, а с три девойки?
– Истина е, да, само че бяха една след друга, не бях дружно и с трите. Смее се. Те бяха такива години тогава. Първо потеглих с едната от у дома и бях ненапълно с нея, след това бях с едно друго момиче и най-после приключих с трето момиче. Нали всеки би трябвало да се направи на най-интересен, по наше време беше по този начин, то и в този момент си е по този начин.
– Кое събитие те развълнува най-силно напоследък?
– Напоследък същински ме развълнуваха триумфите на Гришо! Надявам се Кубрат Пулев също да ни развълнува по този метод, мен спортните триумфи доста ме вълнуват.
– А в персонален проект какво те вълнува най-вече?
– Естествено, че децата ми ме вълнуват най-вече. Когато те реализиран нещо, или им се случи нещо хубаво, или ги видя, че се усмихват, или ги видя щастливи.
– Интересуваш ли се от политика?
– Апатичен съм към политиката и считам, че е доста мръсно и неприятно занятие.
– Наскоро твоят учител проф. Стефан Данаилов показа, че е горделив с теб в ефира на националното ни радио. Изненада ли те това самопризнание от него, който по принцип е спестовен на похвали?
– Изненада ме, тъй като не чаках изобщо, че са му взели изявление и той приказва доста хубави неща за мен. Иначе в никакъв случай не сме били доста близки, не съм му бил любим в класа, не сме си ходили на посетители. Хвалил ме е във ВИТИЗ и след това като сме работили за някакви неща, само че не съм очаквал чак такива думи. Общо взето аз дължа съвсем всичко в тази специалност на него, тъй като той ми даде “а ” и “б ” в работата, в отношението към хората, специалността, себе си, по какъв начин да се пласираш в пространството, доста значими на практика неща дължа на него.
– А кои негови рецензии към теб няма да забравиш?
– Не знам дали е рецензия, само че най-после на годината, като завършвахме и той ми вика – аз щях да те скъсам на приемния изпит! Аз го попитах за какво? А той – хората са пристигнали на изпит, вълнуват се, от това им зависи живота, а ти ми се разхождаше все едно си си у вас. Как може да си такова перде?
– Определяш Наум Шопов, като твой нравствен преподавател. Какво научи от него?
– Наум Шопов беше събитие в българския спектакъл. Той е от вида артисти, като Тодор Колев, който е безусловно неповторим и единствен. Такова великолепие, пък аз имах шанса да играем пет години дружно в една пиеса на Галин Стоев. Аз ходех на безусловно всяка негова подготовка, с цел да го виждам, а по-късно работихме дружно и в едно зрелище, на което той беше режисьор. Много сме си говорили с него, оставали сме по цяла нощ да си приказваме и доста неща научих. В тази специалност има поминък, който би трябвало да се научи наложително и за което благодарих на Стефан Данаилов, а всичко останало е какъв брой ти умееш за крадеш – както се краде всеки един поминък! В този смисъл аз от напълно дребен се пробвах да открадна всичко допустимо от тези огромни, велики артисти, на които се удивлявам – Васил Михайлов, Йосо Сърчаджиев, Стефан Данаилов, Ивайло Христов, Ицко Финци, Асен Миланов, Асен Кисимов, Петър Слабаков, с който също съм работил, както и с Кольо Анастасов. Имаме велики артисти.
– А с какво ще запомниш Андрей Баташов, който си отиде в разцвета на гения си?
– С него снимах като доста дребен и не сме били доста близки, той беше малко необикновен човек. Аз тогава започвах, а той към този момент беше звезда – доста сполучлив и добър актьор. Не знам, само че сякаш тези доста надарените актьори, също по този начин прегарят доста бързо.
– Ти си сънувал татко ти, който ти е споделил, че на оня свят е готино. Вярваш ли в безсмъртието на душата?
– Да, ами то в случай че има нещо безсмъртно това е душата, само че аз по-скоро имам вяра, че ние някак си се продължаваме с децата си, даже да не са нашата лична кръв, а осиновени. Като си отгледал това дете и някак си си се вложил в него – мисля, че това е безсмъртието. Иначе никой не е отишъл и да се е върнал да каже какво е горе, само че е хубаво да се успокояваме с някакви такива работи, че там са добре.
– Какво ти оказва помощ в сложни моменти и ти дава сили?
– Смятам, че човек може да се пребори с всичко и да се оправи с безусловно всяка обстановка. Аз съм оптимист и считам, че по този начин би трябвало да бъде, другояче какво – да легнем по тил и да умираме ли?!
Нашият посетител
Талантливият артист Асен Блатечки е четирикратен първенец на България по карате. Той израства в спортно семейство, като татко му е бил гребец в “Олимпийски очаквания ”, а двамата му дядовци също са имали спортни триумфи в бокса и плуването. От дребен Асен тренира джудо, плуване и хандбал, само че редом се увлича и по рисуването, даже мечтае да стане художник. След триумфите, които реализира в бойните спортове, той взема решение да стане артист и е признат във ВИТИЗ в класа на Стефан Данаилов. Веднага след завършването му го притеглят в трупата на “Сълза и смях ”, където прави доста запаметяващи се функции. Сред постановките с негово присъединяване са “Майсторът и Маргарита ”, “Сватбата на Фигаро ”, “Побъркани от обич ”, “Идиот ”, “Змейова женитба ”, “Бившата жена на моя живот ”, “Когато котката я няма ”, “Смях в залата ”, “Малко комедия ”, “Лъжата ”, на някои от които той самият е режисьор. Асен е прочут у нас с многото си кино и театрални функции, а присъединяване му в “Посоки ” и “Съдилището ” на Стефан Командарев му донесоха самопризнание и отвън границите на страната ни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ