70% от хората с с депресивно разстройство у нас не

" 70% от хората с с депресивно разстройство у нас не получават никаква грижа, а при тези, които я получават, тя не е задоволително ефикасна ", разяснява доцент Михаил Околийски, специалист в Офиса на Световната здравна организация в България, на кръгла маса, отдадена на депресията. Не е изненада, че и в този бранш на опазването на здравето целите са сбъркани - с най-хубаво финансиране е болничното лекуване, а предварителната защита още веднъж е натикана в ъгъла. И това, по думите му, няма да се промени, до момента в който средствата за психиатрична и психологична грижа отиват за поправки на лечебни заведения и обзавеждане на управителен кабинети. Изходът е в вложение в образования на медицинския личен състав, във финансиране на амбулаторната помощ, в основаването на центрове за психологично здраве. Така пациентът може да бъде подложен в центъра на системата, счита специалистът.

Доц. Околийски, Националната тактика за психологично здраве 2021-2030 към този момент е реалност. Оказа се, че приемането ѝ е било забавено с година и половина, оправданието е пандемията. Това ли е повода съгласно Вас или става дума за липса на интерес у институциите?

Традиционно, в България психологичното здраве не се разпознава като значимо и като приоритет и по тази причина страната доста едва го финансира - изключително стационарното лекуване, което се случва през Министерството на здравеопазването и през НЗОК, която финансира амбулаторното психологично здраве. Средствата са лимитирани до прегледи от психиатър, един път месечно, и са прекомерно незадоволителни за добра терапия. По никакъв метод не се финансира психическата и психотерапевтична помощ.

Това е проблем, на който се опитваме да обърнем внимание от доста години, тъй като във всички страни от Европейския съюз здравноосигурителните каси покриват сходен вид интервенции. Модерната помощ би трябвало да включва, с изключение на психиатрична и психосоциална помощ, поддръжка на хората с тежка психологична болест в общността, където живеят, с цел да се ресоциализират; поддръжка на трудовия пазар; в човешките връзки. Това отсъства, въпреки че има някои положителни практики, основани през годините.

За първи път, по план на Пакта за непоклатимост, създадохме център в Благоевград, който послужи за модел на сходни центрове и другаде, само че огромният проблем е, че те са под шапката на Министерството на труда и обществената политика и не са координирани от Министерството на здравеопазването. Междусекторното съдействие липсва. Хората получават някаква обществена услуга, само че здравната не е обезпечена. Опитът да се координира тази поддръжка през годините е доста сложен.

СЗО има насоки за добра процедура и основаване на психологични здравни услуги в общността, за предварителна защита на психологичните проблеми при меланхолия, при тревожни разстройства, при посттравматично стресово разстройство, само че те доста рядко намират приложение. Имаше добър модел на сътрудниците от Националния център за публично здраве и разбори, които завоюваха план към Норвежкия финансов механизъм. Обучиха много общопрактикуващи лекари, само че това беше, и е, извънредно незадоволително. Трябва да се мултиплицира този план и да се развие още повече.

Оправданията с пандемията въобще не са годни, тъй като тъкмо тя сподели голямата нужда от интервенции на психологичното здраве. Много хора, които имаха проблеми по време на изолацията, се обостриха поради финансовата неустановеност. Други, които не са имали такива проблеми, за първи път ги получиха под формата на депресивни и тревожни разстройства, корист с субстанции, алкохол, цигари, нараснали равнища на принуждение. Тези аргументи в други страни доведоха до основаването на сходен вид интервенции, само че в България това не се случи. Нямаше никакво любознание към това какво може да се направи в допълнение.

Плана за възобновяване и резистентност, който беше основан и признат от Европейската комисия, беше съветван от СЗО по молба на Комисията и се опитахме да го създадем по-адекватен. Опитахме се да кажем, че в областта на психологичното здраве не би трябвало да се ограничаваме единствено до ремонт, промяна на дограма и обзавеждане на управителен кабинети, само че не успяхме изключително.

По време на кръглата маса Вие казахте, че парите би трябвало да отидат при пациентите. Това по какъв начин може да стане? Един от сътрудниците Ви загатна, че в този бранш липсва икономическият интерес, тъй като няма бърза възвращаемост на вложенията.

Трудно има възвръщаемост в тази сфера, тъй като не се мисли дълготрайно. Идеята за възвращаемост при психологичното здраве е индивидът да не губи приноса си към обществото, да работи, да бъде потребен, а не да бъде индивид на обществено подкрепяне. Става дума за човешки права. Има интернационална спогодба за отбрана правата на хората с увреждания, която подсигурява на хората с психологично заболяване достъп и права като на всички други - право на хуманно лечение; на живот в общността; на интимна сфера. Всичко това не се схваща и не се поддържа.

Начинът пациентите да са в центъра на системата е да се влага в образование на личния състав - на психиатрите, на медицинските сестри, на санитарите, тъй че да трансформират настройки и да бъдат доста по-адекватни и сензитивни към болежките на психологично болните. Това се случва с образование, с тренинги, с вложения в продължаващото обучение, каквото съвсем липсва. Другото е основаването на осведомителна система, с цел да може да се подсигурява пътят на пациента през системата.

Защо има опозиция към въвеждането на осведомителна система за хората с тези болести?

По незнайни аргументи Министерството на здравеопазването не поддържа това предложение, макар че софтуерът, който бяхме основали, щеше да бъде безвъзмезден за приложение. Това е система за ежедневна работа, клинична, административна, само че и с пациентски досиета, тъй като всеки случай е самостоятелен и в случай че не се съхранява тази информация, при всеки нов експерт ще би трябвало да се стартира изначало. Нашите пациенти не всеки път съхраняват тази документи и, отивайки при различен психиатър или психотерапевт, при нов епизод на лекуване, са затруднени да кажат какво се е случвало досега, какви лекарства са приемали. Без осведомителна система това не може да се обезпечи.

И другото, което може да се промени у нас, е предварителната защита. Не се залага на предварителната защита, с цел да не се случват огромна част от психологичните проблеми, тъй като те са обусловени от средата. Има, несъмнено, фамилна обремененост при някои болести, само че множеството психологични проблеми се случват заради стрес, неприятни човешки връзки и така нататък

Кой е сполучливият метод за предварителна защита? Дали неправителственият бранш би трябвало да има водеща роля?

Не. Трябва да има съответно образование по психологично здраве в учебните заведения, даже в детските градини. Това е заложено в Плана за възобновяване и резистентност, въпросът е да се имплементира вярно. От българския офис на СЗО предложихме помощ, само че тя не беше прегърната.

С какъв мотив не одобриха тази помощ, имаше ли изобщо някакво пояснение?

Не.

Изисква ли се някакво финансиране?

Финансиране по принцип се изисква, с цел да може да се подсигурява резистентност на процеса, само че парите не са най-важното. Най-важното е желанието на страната да си партнира с сходен вид институция, каквато е СЗО, с цел да усъвършенства политиките си.

Направи ми усещане един термин, който загатнаха доста от сътрудниците Ви. Той е акцент и в тактиката за психологично здраве – био-психо-социален метод. Какво се има поради - последващата грижа, социализацията на индивида след лекуване?

Има се поради освен биологичната страна, освен лекуването с лекарства, които в огромна част са обезпечени, въпреки и с отчасти реимбурсиране. Медикаментът самичък по себе си облекчава признака и основава декор, на който да се случи генералната смяна в живота на индивида към по-добро, а тя се случва посредством този био-психо-социален модел: с психотерапия; с схващане на вероятностите пред човека; с когнитивно-поведенческа терапия. Така той може да построи той умения и обществена подготвеност за свързване с другите хора: по какъв начин да се показа при изявленията за работа, по какъв начин да задържи тази работа; по какъв начин да харчи парите си; по какъв начин да се грижи за външния си тип, за семейството – всичко това са умения, които част от хората нямат и няма по какъв начин да получат, в случай че няма обществени служащи, рехабилитатори.

В случая най-важното е, че липсва нещо, което ние преди време въведохме - имаше такава специалност в Нов български университет и в Югозападния университет – „ водещ случая “. Това е индивидът, който координира целия развой, с цел да може пациентът да получава както лекуване, по този начин и психосоциална рехабилитация. За страдание, през годините това не се поддържа и отпадна като специалност. А е основно. Във всички други страни тези хора са най-важните. Не е наложително да са лекари, даже най-често са обществени служащи, психолози.

Казвате, че хората с психиатрични и психологични болести са най-уязвими, фамилиите им постоянно са разорени. Струва ми се, че те се въртят в затворен кръг – с цел да получат съответно амбулаторно лекуване, би трябвало да посетят експерт, а огромна част от практиките са частни и скъпи. В същото време без обзор тези хора не могат да получат рецепта. Като я получат не могат да си разрешат да си купят лекарствата… Как се излиза от този кръг?

Излиза се с приоритизиране на психологичното здраве като значим лост за бъдещето на страната. Психичното здраве е разпознато като приоритет в множеството страни, в това число и от СЗО като един от петте най-големи целта сега. И освен разпознаването на хартия и като някаква имагинерна визия, а със средства, с финансиране.

Успя ли този бранш да притегли едно „ положително парче “ от финансирането по Плана за възобновяване?

За страдание, финансирането за психологично здраве е доста малко. Очаквахме да е доста по-добро. Около 27 млн. е, което е извънредно незадоволително.

Един различен проблем ми беше подсказан, че в самата колегия – сред представителите на амбулаторната процедура и профилираните лечебни заведения има съществени несъгласия. Не назоваха казуса, само че споделиха „ ще се ориентирате по това, къде ще отидат парите “.

Много хора се изживяват като феодали в лечебните си заведения и не желаят да има надзор върху работата им или вземане предвид с някакви логаритми за добра процедура. През последните 20 година част от сътрудниците са огромни съперници на всякаква смяна и промяна в тази сфера.

Къде съгласно Вас има потребност от най-вече средства – в предварителната защита, амбулаторната процедура, болничното лекуване?

В болничната сигурно не, тъй като тя лекува следствията. Най-големите вложения би трябвало да са в предварителната защита и в амбулаторната грижа, която да е бърза и мобилна. Когато човек има проблем, той незабавно да бъде нападнат, с цел да не се хронифицира, с цел да не се отсрочва. Трябва да се влага в живота в общността, в Центрове за психологично здраве. В София има единствено един подобен център - Зелената къща на Глобална самодейност в психиатрията. А във всеки квартал на София би трябвало да има най-малко един или два такива центъра.