„Червено знаме“ – гробница за погубени мечти
7 август 1985 година eвропейското състезание по плуване в София. Комплекс „ Червено знаме “ – спортното украшение на столицата и гордостта на социалистическа България. Най-модерното и най-голямото оборудване за плуване за времето си на Балканския полуостров одеве е отворило порти.
Паркингът по посока към квартал „ Дружба” е задръстен от рейсове. Дъждът съпровожда многочислените почитатели. Трибуните гъмжат от народ, окъпани в бяло, зелено и алено. Плакати сред стотиците флагове подканят: „ Давай, Таня!”, „ Таня, първа си!”.
Предстои финалът на 200 м бруст. Ще плува Богомилова, Таня Богомилова. Пети кулоар чака „ златната рибка”. Всички желаят европейска купа. Очакванията са големи, а свободни билети - няма. Търгуват се на черно, против в пъти по-висока цена от формалната. В краен случай се разменят против очила, плувни шапки и всевъзможни дефицитни за социализма продукти за водните спортове. 
В чудовищно оспорван край против фаворитките от Германска демократична република Богомилова победи. Освен златото на 200 м, тя печели сребро на 100 м бруст и бронз със смесената щафета 4 по 100 м, а нашият отбор прибира общо 6 медала. Подвигът от „ Червено знаме “ слага началото на изключителната кариера на Таня Богомилова. 
Днес още веднъж прекрачваме прага на комплекса. Но няма и помен от огромните победи. По пътя си във вътрешността към басейна не срещаме жив човек. Нищо, че спортното учебно заведение на ЦСКА е на една пешеходна пътека разстояние. 
Днес под покрива на „ Червено знаме” наднича уродливото лице на действителността. Нашата си действителност. Поредната спортна действителност. Тишината ни блъска в гърдите. Очите ни не са подготвени да понесат действителността. Най-вече очите на огромната Богомилова, която водим дружно с нас.
Покритият басейн е нереален хамбар, в който те побиват тръпки. Не смеем да слезем по стълбите на най-долния етаж. Там, където в миналото са били съблекалните. От десетилетия най-ужасяващите ъгли на комплекса са котило на наркомани. Откритият басейн, който радваше столичани през летата, към този момент е тресавище и разплодник на болести.
Крах. Тотален. Крах, погубил фантазии. Крах, който ще ви остави безмълвни, в случай че и вие решите да се разноските през дебрите на " Червено знаме ". Уродливо оголени плувни коридори, пустеещи трибуни, през които пробива арматура и бунище на отпадъци в една от приятните елементи на София. Всичко е откраднато, изкъртено и унищожено. До последната плочка и до последната седалка на всеки басейн и всяка естрада.
Гледка, която крещи и отваря дълбока рана в душата на Богомилова. Сърцето на единствената българка, олимпийска шампионка, се свива от горест, сълзите потичат и нямат прекъсване. Таня е мощна духом и известна с невъзмутимия си манталитет, само че се оказва неподготвена за шокиращото положение на комплекса , от който тя потегли към върховете в международното плуване. Видът на " Червено знаме " я съкрушава. 
Гробница. Така една от най-великите плувкини на планетата през 80-те години на 20 век оприличава „ Червено знаме “. Гробница, превърната в такава от безхаберието на прехода.
Жената стъпва страхливо измежду тоталната съсипия. Говори мъчно. Ужасът, който се чете в погледа й приказва вместо нея. Болката в думите й пораства с всяка последваща крачка сред руините.
Нейният ЦСКА от дълго време го няма. Когато го е имало, “Червено знаме” е бил покрив за стотици гении като нея. Животът й минава на басейна, на тъкмо този басейн. Всеки ден тя пътува от Красна поляна до 4-ти километър и това прави сегашната й среща с „ бащината къща” още по-тежка.
Застанала сред 50-метровия закрит басейн, вперила взор в порутените трибуни, Богомилова се връща към златната 1985-та.
„ Страхувах се от това да не си тръгнат хората преди моя край, който беше от последните дисциплини”, споделя Богомилова. Само за часове тя се трансформира в звезда, а тълпата дълго не й разрешава да се прибере в съблекалнята и да се порадва на одеве извоюваната европейска купа.
Докато с трогване ни споделя за 7 август 1985-та , паметният 5-ти кулоар е пред нас. Изоставен и уединен, потопен в кал и забраа. По подигравка на ориста, тъкмо там – на златния пети кулоар „ лежи “ пластмасов стол. Стол, като че ли обърнал тил. От стеснение. И от позор. 
Потресен от разрухата на „ Червено знаме “ остава и известният екшън артист Джейсън Стейтъм. Той е някогашен национал на Англия по скокове във вода и взе участие също като Таня Богомилова на европейското през 1985 година в София. Стейтъм, който се състезава на три следващи издания на олимпийски игри – в Сеул 1988, Барселона 1992 и Атланта 1996, се връща в София през 2014-та, само че за фотосите на „ Непобедимите “-3, които минават точно в руините на комплекса. 
Разходката в гробницата продължава. Погледът ни улавя в далечината едно българско знаме. Покрай трибуните, един трикольор стои пренебрегнат. Свит, поизбелял, само че чакащ. Сякаш чакащ някой да го забележи, да го вземе още веднъж в ръце и да го развее. Така, както и преди 33 години..
Но към този момент е късно за това. Навсякъде наднича гибелта. Спортната, моралната, наричайте я, както намерите за добре. Късно е, за каквото и да е. Министерството на защитата, което стопанисва комплекс „ Червено знаме “ от отварянето му, до преди 7 години, избира да ни отговори документално за какво.
ЗАЩО? Защо позволихте да се стигне дотук?
Отговорът е къс. Обектът не съставлява към този момент публичен интерес. ТОЧКА.
От тогава, обектът е наследен от военните точно в настоящето си окаяно положение на министерството на спорта. От там пък също отхвърлиха да застанат пред камера и избраха писмената форма на отговор: „ Търсим вложител “.
Единственото, което ние можехме да създадем, е да потърсим отговори. Е, направихме го. Защото по този начин би трябвало. Макар авансово да бяхме наясно какъв брой обречена е ориста на незададените ни въпроси.
Останалото оставяме на вас. С всичко се привиква. И с грозната панорама. И с тръпките, които те побиват, когато вървиш из вътрешността. И с миризмата. И с плъховете, които от дълго време са трансформирали „ Червено знаме “ в собствен комфортен и необятен дом.
Едно нещо обаче няма преглъщане.
И това са шампионските сълзи.
Шампионските сълзи, уважаеми дами и господа, са присъда.
Паркингът по посока към квартал „ Дружба” е задръстен от рейсове. Дъждът съпровожда многочислените почитатели. Трибуните гъмжат от народ, окъпани в бяло, зелено и алено. Плакати сред стотиците флагове подканят: „ Давай, Таня!”, „ Таня, първа си!”.
Предстои финалът на 200 м бруст. Ще плува Богомилова, Таня Богомилова. Пети кулоар чака „ златната рибка”. Всички желаят европейска купа. Очакванията са големи, а свободни билети - няма. Търгуват се на черно, против в пъти по-висока цена от формалната. В краен случай се разменят против очила, плувни шапки и всевъзможни дефицитни за социализма продукти за водните спортове. В чудовищно оспорван край против фаворитките от Германска демократична република Богомилова победи. Освен златото на 200 м, тя печели сребро на 100 м бруст и бронз със смесената щафета 4 по 100 м, а нашият отбор прибира общо 6 медала. Подвигът от „ Червено знаме “ слага началото на изключителната кариера на Таня Богомилова. Днес още веднъж прекрачваме прага на комплекса. Но няма и помен от огромните победи. По пътя си във вътрешността към басейна не срещаме жив човек. Нищо, че спортното учебно заведение на ЦСКА е на една пешеходна пътека разстояние. Днес под покрива на „ Червено знаме” наднича уродливото лице на действителността. Нашата си действителност. Поредната спортна действителност. Тишината ни блъска в гърдите. Очите ни не са подготвени да понесат действителността. Най-вече очите на огромната Богомилова, която водим дружно с нас.
Покритият басейн е нереален хамбар, в който те побиват тръпки. Не смеем да слезем по стълбите на най-долния етаж. Там, където в миналото са били съблекалните. От десетилетия най-ужасяващите ъгли на комплекса са котило на наркомани. Откритият басейн, който радваше столичани през летата, към този момент е тресавище и разплодник на болести.
Крах. Тотален. Крах, погубил фантазии. Крах, който ще ви остави безмълвни, в случай че и вие решите да се разноските през дебрите на " Червено знаме ". Уродливо оголени плувни коридори, пустеещи трибуни, през които пробива арматура и бунище на отпадъци в една от приятните елементи на София. Всичко е откраднато, изкъртено и унищожено. До последната плочка и до последната седалка на всеки басейн и всяка естрада.
Гледка, която крещи и отваря дълбока рана в душата на Богомилова. Сърцето на единствената българка, олимпийска шампионка, се свива от горест, сълзите потичат и нямат прекъсване. Таня е мощна духом и известна с невъзмутимия си манталитет, само че се оказва неподготвена за шокиращото положение на комплекса , от който тя потегли към върховете в международното плуване. Видът на " Червено знаме " я съкрушава. Гробница. Така една от най-великите плувкини на планетата през 80-те години на 20 век оприличава „ Червено знаме “. Гробница, превърната в такава от безхаберието на прехода. Жената стъпва страхливо измежду тоталната съсипия. Говори мъчно. Ужасът, който се чете в погледа й приказва вместо нея. Болката в думите й пораства с всяка последваща крачка сред руините.
Нейният ЦСКА от дълго време го няма. Когато го е имало, “Червено знаме” е бил покрив за стотици гении като нея. Животът й минава на басейна, на тъкмо този басейн. Всеки ден тя пътува от Красна поляна до 4-ти километър и това прави сегашната й среща с „ бащината къща” още по-тежка. Застанала сред 50-метровия закрит басейн, вперила взор в порутените трибуни, Богомилова се връща към златната 1985-та.
„ Страхувах се от това да не си тръгнат хората преди моя край, който беше от последните дисциплини”, споделя Богомилова. Само за часове тя се трансформира в звезда, а тълпата дълго не й разрешава да се прибере в съблекалнята и да се порадва на одеве извоюваната европейска купа.
Докато с трогване ни споделя за 7 август 1985-та , паметният 5-ти кулоар е пред нас. Изоставен и уединен, потопен в кал и забраа. По подигравка на ориста, тъкмо там – на златния пети кулоар „ лежи “ пластмасов стол. Стол, като че ли обърнал тил. От стеснение. И от позор. Потресен от разрухата на „ Червено знаме “ остава и известният екшън артист Джейсън Стейтъм. Той е някогашен национал на Англия по скокове във вода и взе участие също като Таня Богомилова на европейското през 1985 година в София. Стейтъм, който се състезава на три следващи издания на олимпийски игри – в Сеул 1988, Барселона 1992 и Атланта 1996, се връща в София през 2014-та, само че за фотосите на „ Непобедимите “-3, които минават точно в руините на комплекса. Разходката в гробницата продължава. Погледът ни улавя в далечината едно българско знаме. Покрай трибуните, един трикольор стои пренебрегнат. Свит, поизбелял, само че чакащ. Сякаш чакащ някой да го забележи, да го вземе още веднъж в ръце и да го развее. Така, както и преди 33 години..
Но към този момент е късно за това. Навсякъде наднича гибелта. Спортната, моралната, наричайте я, както намерите за добре. Късно е, за каквото и да е. Министерството на защитата, което стопанисва комплекс „ Червено знаме “ от отварянето му, до преди 7 години, избира да ни отговори документално за какво. ЗАЩО? Защо позволихте да се стигне дотук?
Отговорът е къс. Обектът не съставлява към този момент публичен интерес. ТОЧКА.
От тогава, обектът е наследен от военните точно в настоящето си окаяно положение на министерството на спорта. От там пък също отхвърлиха да застанат пред камера и избраха писмената форма на отговор: „ Търсим вложител “.
Единственото, което ние можехме да създадем, е да потърсим отговори. Е, направихме го. Защото по този начин би трябвало. Макар авансово да бяхме наясно какъв брой обречена е ориста на незададените ни въпроси.
Останалото оставяме на вас. С всичко се привиква. И с грозната панорама. И с тръпките, които те побиват, когато вървиш из вътрешността. И с миризмата. И с плъховете, които от дълго време са трансформирали „ Червено знаме “ в собствен комфортен и необятен дом.
Едно нещо обаче няма преглъщане.
И това са шампионските сълзи.
Шампионските сълзи, уважаеми дами и господа, са присъда.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ