Как нашенци правят бизнес в чужбина! След 18 тежки години в Памплона популярната коафьорка от Сандански Галя Маринова сбъдна мечтата на живота си
43-годишната санданчанка Галя Маринова, известна в своите среди с екстравагантната си визия за модата и прическите, се похвали с сполучливите си бизнес инициативи зад граница. Тя е израснала в Сандански, където всички я познават като изобретателна иноваторка, с нюх за футуристичните измерения на разкрасителния поминък. Висшето си обучение приключва в ЮЗУ „ Неофит Рилски “ – Благоевград, където се среща със брачна половинка си Йордан Щерев, с който имат повече от 20 години благополучен брак, написа struma.bg.
Ето какво показа пред кореспондент на „ Струма “ стилистката Галя за компликациите, през които минават българите, когато желаят да разработят личен бизнес отвън рамките на родните благоприятни условия, и за разликата сред предприемачеството в България и Испания:
„ Аз съм възпитаничка на Югозападния университет в Благоевград, където прекарах четири от най-щастливите и спокойни години в живота си. Там се срещнах със брачна половинка ми Йордан и започнахме сериозна връзка, само че и тогава времената бяха сложни, както в този момент. Завършихме и започнахме да се чудим по какъв начин ще се устояваме отсега нататък, не искахме да сме в тежест на родителите ни и всеки ден си задавахме въпроса „ Ами в този момент накъде? “.
Йордан работеше като защита по благоевградските заведения, само че не беше безвредно, тъй като всяка вечер ставаха побоища и разгулен осъществявания, нашите набори знаят по какъв начин беше по времето на мутрите. В това време родих сина си Марин и имахме потребност от много повече месечни доходи, към този момент бяхме трима, а карахме на една заплата, майчинство и поддръжка от родителите ми. Баща ми е един от първите тираджии в България и в никакъв случай не сме страдали за пари, само че се срамувахме да им търсим, искахме да поемем по собствен личен път и да бъдем изцяло самостоятелни. Само когато човек не зависи от никого, може да си разреши лукса самичък да взима решенията в живота си, без значение дали ще се окажат верни, или не.
След 3 години търсене Йордан получи доста забавно предложение за работа в Памплона в една касапница за бикове. Работата беше тежка и изтощителна, само че той я одобри поради положителното възнаграждение и най-много в името на нашата автономия. Взехме дефинитивно решение да заминем за Испания през 1999 година, когато още бяхме прекомерно млади и неопитни. Въпреки че в Сандански бях известна в бизнеса с разкрасителни процедури и се грижих за визията на дамите от локалния хайлайф, в Памплона ми се наложи да положа спомагателен курс за стилист в границите на 2 години, който беше доста безценен и сложен и надалеч надхвърляше българските стандарти за „ професионален стилист “. Казвам стилист, а не коафьор, тъй като в чужбина всичко се възприема сложно и няма по какъв начин да си движимост единствено в прическите, а наложително би трябвало да умееш да правиш маникюр, педикюр и макиаж. С отличните рекомендации, които получих от испански стилисти, за малко време съумях да стартира работа по специалността и няколко години работих в едни от най-престижните салони в Памплона.
Това беше моят огромен пробив в гилдията, а през тези години нямаха практиката да наемат чужденци в тези сфери и да им гласоподават доверие. Основните пречки по пътя на реализацията бяха две – неприятната популярност, която се носеше за българите в чужбина по това време, и езикът. Ако не можеш съвършено да приказваш испански, няма по какъв начин и да обслужваш богатите клиентки, които плащаха прескъпо, с цел да се видят с нова визия. Сега, като връщам лентата и се сещам какво беше, всичко звучи някак елементарно, само че прекосих през редица компликации, които даже не желая да си напомням. Дълги години работихме настойчиво, с цел да спестяваме пари в банката, лишавахме се от дребните удоволствия, които вършат човек благополучен. Не можехме да си позволим неща, които бяха даденост за испанските фамилии, ние си позволявахме да вървим на отмора единствено един път годишно, тъй като ни трябваха средства за вложения.
Бяхме прекомерно млади и по този начин ни се живееше, само че имахме други цели и не си позволявахме доста разходи за кеф. Признавам, че си мечтаех и аз да имам опция да се разглезвам като испанките, да отивам на масаж всяка седмица и по екскурзии из разнообразни испански градове, това ме разяждаше от вътрешната страна и постоянно съм си мислила „ белким и аз не съм почтена за подобен живот?! “. През всички тези години душичката ми се е стягала неведнъж, само че съм преглъщала болката, тъй като в случай че не бях показала мощна воля, на няколко пъти съм била на ръба да си хвана самолета за България, само че на оня стадий да остана в чужбина и да се боря ми се струваше по-малкото зло. Цената на триумфа е доста висока, и не приказвам единствено за материалната страна на нещата, за всеки има друго измерение.
Ето какво показа пред кореспондент на „ Струма “ стилистката Галя за компликациите, през които минават българите, когато желаят да разработят личен бизнес отвън рамките на родните благоприятни условия, и за разликата сред предприемачеството в България и Испания:
„ Аз съм възпитаничка на Югозападния университет в Благоевград, където прекарах четири от най-щастливите и спокойни години в живота си. Там се срещнах със брачна половинка ми Йордан и започнахме сериозна връзка, само че и тогава времената бяха сложни, както в този момент. Завършихме и започнахме да се чудим по какъв начин ще се устояваме отсега нататък, не искахме да сме в тежест на родителите ни и всеки ден си задавахме въпроса „ Ами в този момент накъде? “.
Йордан работеше като защита по благоевградските заведения, само че не беше безвредно, тъй като всяка вечер ставаха побоища и разгулен осъществявания, нашите набори знаят по какъв начин беше по времето на мутрите. В това време родих сина си Марин и имахме потребност от много повече месечни доходи, към този момент бяхме трима, а карахме на една заплата, майчинство и поддръжка от родителите ми. Баща ми е един от първите тираджии в България и в никакъв случай не сме страдали за пари, само че се срамувахме да им търсим, искахме да поемем по собствен личен път и да бъдем изцяло самостоятелни. Само когато човек не зависи от никого, може да си разреши лукса самичък да взима решенията в живота си, без значение дали ще се окажат верни, или не.
След 3 години търсене Йордан получи доста забавно предложение за работа в Памплона в една касапница за бикове. Работата беше тежка и изтощителна, само че той я одобри поради положителното възнаграждение и най-много в името на нашата автономия. Взехме дефинитивно решение да заминем за Испания през 1999 година, когато още бяхме прекомерно млади и неопитни. Въпреки че в Сандански бях известна в бизнеса с разкрасителни процедури и се грижих за визията на дамите от локалния хайлайф, в Памплона ми се наложи да положа спомагателен курс за стилист в границите на 2 години, който беше доста безценен и сложен и надалеч надхвърляше българските стандарти за „ професионален стилист “. Казвам стилист, а не коафьор, тъй като в чужбина всичко се възприема сложно и няма по какъв начин да си движимост единствено в прическите, а наложително би трябвало да умееш да правиш маникюр, педикюр и макиаж. С отличните рекомендации, които получих от испански стилисти, за малко време съумях да стартира работа по специалността и няколко години работих в едни от най-престижните салони в Памплона.
Това беше моят огромен пробив в гилдията, а през тези години нямаха практиката да наемат чужденци в тези сфери и да им гласоподават доверие. Основните пречки по пътя на реализацията бяха две – неприятната популярност, която се носеше за българите в чужбина по това време, и езикът. Ако не можеш съвършено да приказваш испански, няма по какъв начин и да обслужваш богатите клиентки, които плащаха прескъпо, с цел да се видят с нова визия. Сега, като връщам лентата и се сещам какво беше, всичко звучи някак елементарно, само че прекосих през редица компликации, които даже не желая да си напомням. Дълги години работихме настойчиво, с цел да спестяваме пари в банката, лишавахме се от дребните удоволствия, които вършат човек благополучен. Не можехме да си позволим неща, които бяха даденост за испанските фамилии, ние си позволявахме да вървим на отмора единствено един път годишно, тъй като ни трябваха средства за вложения.
Бяхме прекомерно млади и по този начин ни се живееше, само че имахме други цели и не си позволявахме доста разходи за кеф. Признавам, че си мечтаех и аз да имам опция да се разглезвам като испанките, да отивам на масаж всяка седмица и по екскурзии из разнообразни испански градове, това ме разяждаше от вътрешната страна и постоянно съм си мислила „ белким и аз не съм почтена за подобен живот?! “. През всички тези години душичката ми се е стягала неведнъж, само че съм преглъщала болката, тъй като в случай че не бях показала мощна воля, на няколко пъти съм била на ръба да си хвана самолета за България, само че на оня стадий да остана в чужбина и да се боря ми се струваше по-малкото зло. Цената на триумфа е доста висока, и не приказвам единствено за материалната страна на нещата, за всеки има друго измерение.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ