Д-р Ирен Мановска: „Корените на страха са в детството”
4 април е националният ден на психолога. По този мотив публикуваме изявление с психотерапевта доктор Ирен Мановска. Цялото задълбочено проучване на тематика страховете ни и паническите офанзиви, може да прочетете в бр. 11/2015 година на Списание 8.
Д-р Ирен Мановска: Корените на страха са в детството
- Д-р Мановска, какви са аргументите за паническите офанзиви?
- Паническата офанзива е сигнал за психически проблем, който е признак на нещо друго. Корените на психическите проблеми постоянно са в детството. Характерът се построява до 14-ата година, след тази възраст „ се затваря “ и край - повече не може да се промени. Но до момента в който характерът на детето се оформя, възпитанието играе голяма роля.
Детето още в корема на майка си по чисто биохимичен път усеща нейните страхове, напрежения и в случай че тя е доста уплашена, стресът отива и у него. - За да израсне здрав индивидът, до 3 година би трябвало да е залепен за мама. Което не се случва изобщо в наши дни и това е проблем. След 3-годишна възраст детето би трябвало да бъде въведено в обществото на децата, където да се научи да се оправя единствено и да се кооперира с други, да се приспособява към тях. Но какво става най-често? Майките непрекъснато бдят: „ Не върви там, не се качвай, ще паднеш, ще се удариш! “. Но човек би трябвало да падне и да се удари, с цел да се научи да се пази. Това прекомерно бранене прави децата несигурни, неспособни за акомодация, мъчно коопериращи се с други деца. Като стане нещо на детската площадка, майките не ги оставят да се оправят сами, а те стартират да вземат решение казуса вместо тях. Много от междуличностните проблеми в нашата цивилизация се дължат навръх несъразмерни грижи и несъразмерна настойчивост, които вършат децата неспособни да се приспособяват към изискванията, а желаят изискванията да се приспособяват към тях. И когато пораснат и животът стартира да ги понашляпва, пораждат проблеми.
От друга страна, едно дете има доста по-големи благоприятни условия за акомодация. Децата доста елементарно се приспособяват даже към отвратителни условия – апетит, малтретиране. По някакъв метод душeвността, с цел да се опази животът, съумява да изкриви метода, по който гледа на света, съумява да го направи допустим. Но казусът остава вътре. Страхът в някакъв миг ни е защитил, като ни е споделил „ не върви там, ще те заболи ”. Включително и въображаемо. И ти не искаш да вървиш. Така тази обстановка стартира да се заобикаля. А когато животът те притисне, се отключва примерно паническо или някакво друго разстройство.
- Паническата офанзива демонстрация на психологична болест ли е? Мнозина с подобен проблем се опасяват, че полудяват...
- Това, че някой получава под паника офанзиви, не значи, че е психологично болен. Паническата офанзива е проявяване на паническото разстройство, само че то не е болест, а положение. И е преодолимо. Дори да има някакъв дисбаланс в биохимията на мозъка, той е обратим и може да се възвърне и без медикаменти. (Те единствено го ускоряват в друга посока и вършат различен проблем.) Психотерапията прави чудесна работа.
- Защо паническото разстройство се среща по-често при дами, освен това в дейна възраст?
- Не знам дали тази статистика е вярна, моите клиенти с паническо разстройство са поравно от двата пола - по-млади дами и мъже над 40 година Според мен отново проблемите са от възпитанието. Момчето се възпитава да бъде корав, мощен, да се стегне, внушавано му е, че би трябвало да се оправя. Но това не е решението, а е част от казуса паническо разстройство - изначало организмът се бори, споделя „ давай, давай “, до момента в който в един миг към този момент не може да удържа и експлодира. При дамите е малко по-различно - на тях обществото им разрешава да бъдат слаби и те си го разрешават. Изплакват си казуса, споделят си го, пият някакво лекарство – вършат нещо. Но тук пък идва напрежението от непрекъснатите упования, които си мислим, че има към нас - да сме идеални чиновници, родители, съпрузи и така нататък И страхът, че може и да не си бил съвършен, че не си се справил на някой фронт. Истината е, че ние се напъваме да сме идеални, не толкоз, че другите безусловно го изискват от нас. В реалност става по този начин: държа се като съвършен, нося на гърба си всичко – и другите стартират да го чакат от мен непрекъснато. Много елементарно се влиза в тази роля, тъй като тя е обвързвана с възнаграждаване от обществената среда. А да се получава такова възнаграждаване, е значимо, тъй като обществените потребности постоянно са пред останалите. Ние имаме непрекъсната нужда да усещаме утвърждението на близките, по тази причина елементарно влизаме в схемата „ ти си върхът, всички разчитаме на теб, без теб компанията ще пропадне “. Но с това се ускорява и страхът дали ще се оправиш и надлежно – дали няма да загубиш това утвърждение. На такива хора в един миг им гръмва тапата.
- Какъв вид характери нормално експлодират по тази метод?
- Няма чисти видове темперамент. Всеки от нас носи „ парламент “ от характери, при който някой вид доминира. Обикновено паническите разстройства се срещат при ригидните характери – т.е. такива, които са доста строго по разпоредбите, като това може да са и техни лични правила, а не безусловно наложени извън. Също при хора от вида „ Аз съм Слънцето и всички останали би трябвало да гледат към мен с боготворене! “. Паническо разстройство има и при хората, които постоянно имат нещо мислено в допълнение, само че не смеят да си го кажат.
- Как да разпознаем, че имаме проблем?
- Започва се с елементарен боязън – че може да ми се скара шефът, че ще ми пишат двойка в учебно заведение. Той към момента се тушира елементарно. Но последователно пораства и притегля и други опасения. Страхът е загнезден надълбоко в нас, само че нормално намира някаква социоконформна форма на изява. Например: в случай че някой показа, че се опасява от това, че не е съвършен, всички ще му се изсмеят. Но никой няма да му се смее, в случай че го е боязън от болест, от кучета, дори от необятни пространства. Втори вид: споделя с някого: „ Страх ме е, че няма да се оправя. “ Потупват го по рамото: „ Айде, бе, всичко ще е наред, ще се оправиш! “. И с това за потупалия нещата завършват. Но потупаният си повтаря „ Да, ще се оправя, ще се оправя! “, от което казусът му не се взема решение – самовнушението може да оказва помощ до време, само че страхът от неуспех постоянно си седи някъде на назад във времето. Така се стига до паническото разстройство, уплахите, хипохондриите и така нататък И до физически проблеми – хипертонични, гастритни рецесии сякаш от нищото, диабет и прочие Тялото е тясно обвързвано с душeвността, реагира на всяка смяна в нея, както и противоположното.
- Как постъпвате с човек, на който като психотерапевт би трябвало да помогнете против под паника офанзиви?
- Зависи от съответния случай. С клиента първо се беседва, вършат се някои физически извършения, с цел да усети той телесността си, може да се приложи танцова терапия, от време на време дирижиран сън и така нататък
Дишането също е значима част от лечението, тъй като оказва помощ на клиента да усети къде са му мускулните блокажи. Те нормално са „ слабото място “ – това, което най-често се разболява. Мускулният блокаж се усеща като колан, пояс, тежест. Дишането значително го освобождава. В това има и чисто физиологичен смисъл - в случай че дишаме незадълбочено, отваряме единствено леко гръдния панер, ребрата се движат едвам сантиметър - два. Ако включим и диафрагмата, става по-дълбоко, там придвижването е към този момент 7 сантиметра. Но човек с паническо разстройство не може незабавно да бъде комплициран да диша, тъй като сега, в който се раздвижи силата му и мускулните блокажи леко се отделят, стартира паническа офанзива. Обяснението на този феномен е, че за него тя е нещо познато, страхът в миналото го е защитил, а какво има оттатък него, е непознато и заради това – още по-плашещо. Това става на подсъзнателно ниво на правилото „ спри, зло, че без теб по-зло “. Затова не се стартира с дишане, а първо с обговаряне на казуса, на събитията, ползват се разнообразни техники, с цел да се стигне до казуса. И нормално той не е единствено един. Ролята на терапевта е да помогне на клиента да осъзнае какво се случва с него, като му оказва помощ да влезе в обстановки, които са му сложни, само че доста последователно. Целта е клиентът самичък да откри отговорите.
- Може ли да се излекува паническото разстройство един път вечно?
- Имам клиенти, които към този момент нямат под паника офанзиви. Но възприятието за безпокойствие, че отново може да им се случи, може да остане. Те обаче към този момент имат метод за справяне – знаят какво би трябвало да се направи, с цел да не се стигне до припадък. Но това се реализира единствено с работа с психотерапевт. Не съм срещала човек, който се е справил с паническото разстройство самичък.
Купи броя от тук
Абонамент за Списание 8 може да направиш тук
Д-р Ирен Мановска: Корените на страха са в детството
Паниката е поради желанието да сме идеални и срама да признаем уязвимост
- Д-р Мановска, какви са аргументите за паническите офанзиви?
- Паническата офанзива е сигнал за психически проблем, който е признак на нещо друго. Корените на психическите проблеми постоянно са в детството. Характерът се построява до 14-ата година, след тази възраст „ се затваря “ и край - повече не може да се промени. Но до момента в който характерът на детето се оформя, възпитанието играе голяма роля.
Детето още в корема на майка си по чисто биохимичен път усеща нейните страхове, напрежения и в случай че тя е доста уплашена, стресът отива и у него. - За да израсне здрав индивидът, до 3 година би трябвало да е залепен за мама. Което не се случва изобщо в наши дни и това е проблем. След 3-годишна възраст детето би трябвало да бъде въведено в обществото на децата, където да се научи да се оправя единствено и да се кооперира с други, да се приспособява към тях. Но какво става най-често? Майките непрекъснато бдят: „ Не върви там, не се качвай, ще паднеш, ще се удариш! “. Но човек би трябвало да падне и да се удари, с цел да се научи да се пази. Това прекомерно бранене прави децата несигурни, неспособни за акомодация, мъчно коопериращи се с други деца. Като стане нещо на детската площадка, майките не ги оставят да се оправят сами, а те стартират да вземат решение казуса вместо тях. Много от междуличностните проблеми в нашата цивилизация се дължат навръх несъразмерни грижи и несъразмерна настойчивост, които вършат децата неспособни да се приспособяват към изискванията, а желаят изискванията да се приспособяват към тях. И когато пораснат и животът стартира да ги понашляпва, пораждат проблеми.
От друга страна, едно дете има доста по-големи благоприятни условия за акомодация. Децата доста елементарно се приспособяват даже към отвратителни условия – апетит, малтретиране. По някакъв метод душeвността, с цел да се опази животът, съумява да изкриви метода, по който гледа на света, съумява да го направи допустим. Но казусът остава вътре. Страхът в някакъв миг ни е защитил, като ни е споделил „ не върви там, ще те заболи ”. Включително и въображаемо. И ти не искаш да вървиш. Така тази обстановка стартира да се заобикаля. А когато животът те притисне, се отключва примерно паническо или някакво друго разстройство.
- Паническата офанзива демонстрация на психологична болест ли е? Мнозина с подобен проблем се опасяват, че полудяват...
- Това, че някой получава под паника офанзиви, не значи, че е психологично болен. Паническата офанзива е проявяване на паническото разстройство, само че то не е болест, а положение. И е преодолимо. Дори да има някакъв дисбаланс в биохимията на мозъка, той е обратим и може да се възвърне и без медикаменти. (Те единствено го ускоряват в друга посока и вършат различен проблем.) Психотерапията прави чудесна работа.
- Защо паническото разстройство се среща по-често при дами, освен това в дейна възраст?
- Не знам дали тази статистика е вярна, моите клиенти с паническо разстройство са поравно от двата пола - по-млади дами и мъже над 40 година Според мен отново проблемите са от възпитанието. Момчето се възпитава да бъде корав, мощен, да се стегне, внушавано му е, че би трябвало да се оправя. Но това не е решението, а е част от казуса паническо разстройство - изначало организмът се бори, споделя „ давай, давай “, до момента в който в един миг към този момент не може да удържа и експлодира. При дамите е малко по-различно - на тях обществото им разрешава да бъдат слаби и те си го разрешават. Изплакват си казуса, споделят си го, пият някакво лекарство – вършат нещо. Но тук пък идва напрежението от непрекъснатите упования, които си мислим, че има към нас - да сме идеални чиновници, родители, съпрузи и така нататък И страхът, че може и да не си бил съвършен, че не си се справил на някой фронт. Истината е, че ние се напъваме да сме идеални, не толкоз, че другите безусловно го изискват от нас. В реалност става по този начин: държа се като съвършен, нося на гърба си всичко – и другите стартират да го чакат от мен непрекъснато. Много елементарно се влиза в тази роля, тъй като тя е обвързвана с възнаграждаване от обществената среда. А да се получава такова възнаграждаване, е значимо, тъй като обществените потребности постоянно са пред останалите. Ние имаме непрекъсната нужда да усещаме утвърждението на близките, по тази причина елементарно влизаме в схемата „ ти си върхът, всички разчитаме на теб, без теб компанията ще пропадне “. Но с това се ускорява и страхът дали ще се оправиш и надлежно – дали няма да загубиш това утвърждение. На такива хора в един миг им гръмва тапата.
- Какъв вид характери нормално експлодират по тази метод?
- Няма чисти видове темперамент. Всеки от нас носи „ парламент “ от характери, при който някой вид доминира. Обикновено паническите разстройства се срещат при ригидните характери – т.е. такива, които са доста строго по разпоредбите, като това може да са и техни лични правила, а не безусловно наложени извън. Също при хора от вида „ Аз съм Слънцето и всички останали би трябвало да гледат към мен с боготворене! “. Паническо разстройство има и при хората, които постоянно имат нещо мислено в допълнение, само че не смеят да си го кажат.
- Как да разпознаем, че имаме проблем?
- Започва се с елементарен боязън – че може да ми се скара шефът, че ще ми пишат двойка в учебно заведение. Той към момента се тушира елементарно. Но последователно пораства и притегля и други опасения. Страхът е загнезден надълбоко в нас, само че нормално намира някаква социоконформна форма на изява. Например: в случай че някой показа, че се опасява от това, че не е съвършен, всички ще му се изсмеят. Но никой няма да му се смее, в случай че го е боязън от болест, от кучета, дори от необятни пространства. Втори вид: споделя с някого: „ Страх ме е, че няма да се оправя. “ Потупват го по рамото: „ Айде, бе, всичко ще е наред, ще се оправиш! “. И с това за потупалия нещата завършват. Но потупаният си повтаря „ Да, ще се оправя, ще се оправя! “, от което казусът му не се взема решение – самовнушението може да оказва помощ до време, само че страхът от неуспех постоянно си седи някъде на назад във времето. Така се стига до паническото разстройство, уплахите, хипохондриите и така нататък И до физически проблеми – хипертонични, гастритни рецесии сякаш от нищото, диабет и прочие Тялото е тясно обвързвано с душeвността, реагира на всяка смяна в нея, както и противоположното.
- Как постъпвате с човек, на който като психотерапевт би трябвало да помогнете против под паника офанзиви?
- Зависи от съответния случай. С клиента първо се беседва, вършат се някои физически извършения, с цел да усети той телесността си, може да се приложи танцова терапия, от време на време дирижиран сън и така нататък
Дишането също е значима част от лечението, тъй като оказва помощ на клиента да усети къде са му мускулните блокажи. Те нормално са „ слабото място “ – това, което най-често се разболява. Мускулният блокаж се усеща като колан, пояс, тежест. Дишането значително го освобождава. В това има и чисто физиологичен смисъл - в случай че дишаме незадълбочено, отваряме единствено леко гръдния панер, ребрата се движат едвам сантиметър - два. Ако включим и диафрагмата, става по-дълбоко, там придвижването е към този момент 7 сантиметра. Но човек с паническо разстройство не може незабавно да бъде комплициран да диша, тъй като сега, в който се раздвижи силата му и мускулните блокажи леко се отделят, стартира паническа офанзива. Обяснението на този феномен е, че за него тя е нещо познато, страхът в миналото го е защитил, а какво има оттатък него, е непознато и заради това – още по-плашещо. Това става на подсъзнателно ниво на правилото „ спри, зло, че без теб по-зло “. Затова не се стартира с дишане, а първо с обговаряне на казуса, на събитията, ползват се разнообразни техники, с цел да се стигне до казуса. И нормално той не е единствено един. Ролята на терапевта е да помогне на клиента да осъзнае какво се случва с него, като му оказва помощ да влезе в обстановки, които са му сложни, само че доста последователно. Целта е клиентът самичък да откри отговорите.
- Може ли да се излекува паническото разстройство един път вечно?
- Имам клиенти, които към този момент нямат под паника офанзиви. Но възприятието за безпокойствие, че отново може да им се случи, може да остане. Те обаче към този момент имат метод за справяне – знаят какво би трябвало да се направи, с цел да не се стигне до припадък. Но това се реализира единствено с работа с психотерапевт. Не съм срещала човек, който се е справил с паническото разстройство самичък.
Д-р Мановска е приключила Медицинската академия – София, и следдипломна подготовка „ Психотерапия “ в Западногерманска академия. Работи като невролог от 1990 година и като психотерапевт от 2000 година Представител е на Неорайхианската психотерапевтична школа. Владее документално и говоримо британски, немски, съветски и италиански език.
Купи броя от тук
Абонамент за Списание 8 може да направиш тук
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ