39-годишната Стойна Митрева от санданското село Ново Делчево е осиновила

39-годишната Стойна Митрева от санданското село Ново Делчево е осиновила 3 деца, омъжва се на 18-годишна възраст и със брачна половинка си Иван Митрев, който е от село Раздол, цели 16 години вървят по тъгите в опити да имат своя рожба.

„ Откакто осинових първото дете, за мен към този момент има празници “, по този начин стартира описа си пред кореспондент на „ Струма “ Стойна в селската си къща, заобиколена от три прелестни деца – 2 момчета и едно момиче, които е осиновила. „ 16 години вървях по тъгите, то не бяха лекари, всякакви природолечители, литри с билки съм изпила. Над 50 000-60 000 лева съм похарчила в опити да имаме рожба.

Мъжът ми работеше години наред в АЕЦ – Козлодуй, аз бях при него първите 6 години, по-късно той отпътува за Либия и си пристигнах на село при майка ми Надежда Зулева. Година и 6 месеца бях при нея, по-късно, като си пристигна брачният партньор ми в отпуск, ме взе с него.

Тъй като обичам ужасно доста децата, поради казуса, дето ме тормозеше години наред, че не мога да си родя дете, си повредих здравето от тъга, започнах да подвигам от нерви високо кръвно. Не усещах даже празниците. Нямах предпочитание да отида на никое място с никого. На Великден, на Нова година, на сватби… всеки тича по внуци, деца, а аз нямах това благополучие, което ме караше да се усещам зле. Докато живеехме в Козлодуй, имаше едно комшийче, което израсна при нас. Беше, благото, със забавено развиване, само че отново го обичах доста. Чувствах го като наше и когато се разделихме, го претърпях доста тежко.

Няма да не помни деня, когато бях пуснала документите за ин витро, в същия ден ми се беше развалил телефонът. Оказа се, че до момента в който съм давала проучванията за ин витро, съм получила писмото с позволение за осиновяване на първото дете Радослав. Майка ми ми заяви тогава и аз оттова незабавно се обадих, разбрах, че в действителност съм получила известие, че ми е пристигнал редът за осиновяване на дете. Не мога да опиша каква наслада изпитах в оня дълго чакан за мен миг. Попитах, може ли още на следващия ден да заминавам, с цел да видя детенцето, а дамата насреща в слушалката ми сподели, че било събота и не може, да заповядам в понеделник. Когато го осинових, беше през 2008 година, Ради беше на 2 година и 1 м. На първата ни среща той бе на 1 година и 9 м. Тази първа среща за един час и 15 мин., до момента в който чаках да ми донесат детето да го видя, имах възприятието, че ще припадна от неспокойствие. Подкосиха ми се краката от мощното очакване. Когато го видях, просто се влюбих в него, нямах самообладание да пристигна моментът да си го взема у дома. Той беше тогава 8,400 кг, със занимателен напредък. Докато подготвяхме обаче документите, с цел да го осиновя, ме тормози само да няма някакви трайни увреждания, тъй като нослето му беше равно. Оказа се обаче, че това е било по този начин, тъй като доста е плакал и от недохранване. Косата му бе дълга и леко заоблена като паничка. Още на идващия ден го заведох на коафьор, не можеше да върви. Беше към 2 години и 6 месеца, когато стартира да споделя мама и тате. Няма да не помни, беше август месец, когато го взехме, и имаше грозде. Цяла паничка му обелих зрънце по зрънце, извадих семките, а той с вкус отваряше устичка. За 5-6 месеца стана като бъбрек, както споделят старите хора. Започна да върви сам…

Мъжът ми се притесняваше доста какво ще кажат хората, в случай че осиновим дете, другояче аз бях подготвена на това решение още по-рано. Когато взехме Ради, блестна слънцето за нашето семейство. Затова напълно скоро след осиновяването му пуснах документи за второ детенце. От дребна фантазията ми е да имам доста деца. Няма да не помни в детска възраст, когато си играехме, постоянно бях майка на 5-6 деца. Изнасях от у дома самун и лютеница да им мажа филийки, с цел да ги храня. Когато се омъжих, си споделих, че желая да имам минимум 3 деца.
Когато изтече срокът на документите ми в Социални грижи, споделих, че ще ги възобновя отначало за още едно дете. След две години ме викнаха за второ дете. Номерът ми бе от 2007 година, по тази причина бях схванала, че за второто дете ще стане по-бързо, а не като с първото – 3 години очакване. За 3-то разрешителното пристигна още по- бързо. 7 пъти съм изкарвала купчина документи. Така осинових и Владислав, втория ми наследник.

Мечта ми беше да имам и момиченце, по тази причина пуснах молба за възобновяване на документите за осиновяване на детенце и от женски пол. Тази година точно на Великден бях на хорото в центъра на селото, когато пощаджийката ме викна да ми каже нещо. Тогава ми заяви, че от обществените имам писмо. Казах й: „ Албена, доста те апелирам, желая да отидем до вас, какво е писмото. Аз се сещам за какво е, само че желая с очите си да видя. “ Пуснахме се и двете от хорото и отидохме в 23.00 часа да забележим писмото, по този начин пристигна богатствата новина.

Чух какви ли не упреци, и то от близки хора, за това ми решение, че желая да осиновя и трето дете, само че никого не послушах, защото това беше моята фантазия – да имам момиченца и момченца. Майка ми бе компактно до мен и ме поддържаше по всякакъв начин в решенията ми. Баща ми умря преди 8 години и преди да си отиде от този свят, му споделих, че съм подала документи за осиновяване. Майка ми се разплака, като разбра за писмото, че ще имам и трето дете, момиченце, и ми сподели: „ Дори и някой нещо да ти каже, няма да се отказваш, аз ще ти оказвам помощ, колкото мога “. Мария беше на годинка без 1 месец и 3 дни.
Няма никаква разлика в метода, по който съм ги посрещала, и за трите деца съм чакала с необятно отворени очи, вперени във вратата, с цел да ми ги изнесат и да ги видя. Когато я видях, тя беше доста мъничка и доста усмихната. Тежеше единствено 3.800 кг като я взех. Само за 3 месеца стана 7 кг.

На първите ми визити при Мария момчетата Радослав и Владислав не ги взимах, само че когато си я прибрахме, отидохме цялото семейство дружно. Преди това бях говорила с психоложка, която ме посъветва да ги заведа с нас. Тя ги приготви за тази среща, с цел да видят от кое място взимаме Мария и да схванат, че и тях съм взела от дом, само че от друго място. Те знаят, че са имали майка, само че заради някаква причина се е случило по този начин, че са оставени в дом. Ради, който към този момент е в първи клас, скоро ми сподели: „ Мамо, аз знам от кое място докарахте Влади, и аз ли съм взет по този начин като Мария? “. Отговорих му, че и него сме взели, само че от различен град. Той е доста добър и нямам доверие да имаме проблеми. На всяка дума ми споделя: „ Мамо, обичам те “, даже комшиите се възхищават. Сега с по- дребния, Влади, който е на 4 година, учат и Мария да споделя мамо, пълнят ми душата тези три създания.

Сега се усещам и по-спокойна. Колежка преди време, като работих в една шивашка компания, ми споделяше: „ Погледът ти е мъртъв “. Нямах живинка, всеки усещаше, че имам проблеми, не изглеждах свежа, нямах усмивка на лицето.

Къщата ни е от две стаи на първия етаж и три спални на втория. Мария спи при мен, Влади е в спалнята на майка, а Ради към този момент спи самичък, опитваме се да го учим да е независим. Мъжът ми работи в Пазарджик към частна компания, уикенда си идва, когато е отмора, тогава майка ми си отива в нейната къща, през другото време оказва помощ. Тази майчица моя няма здрав орган, не е пенсионерка по възраст, а по болест. Със запушена клапа на сърцето е, с интервенция на главата, две интервенции на гърдите, една на подмишницата, перитонит, разширени вени и тромбофлебит, в този момент има проблем с петите, само че макар всичките й болести и неволи децата ги гледа и трите. Докато сеех маруля на равнищата тези дни, едното е настинало, тя ги гледа вкъщи на топличко, ще ги нахрани, ще им чете книжки… Трудно е, само че е радостно. Аз съм сбъднала фантазиите си с двама синове и една щерка, учим ги на почтеност и правдивост.

Юли, август, септември и октомври работих полска работа по няколко часа дневно, с цел да изкарам някой лев. Ставам към 5.00 часа сутринта, подготвям да оставя на майка закуска за децата и облекла, запалвам печка, храня кокошки и прасенце. Около 7.00 часа подготвям Влади за детска градина, излизахме дружно да го заведа на детска градина и аз с микробуса тръгвах на работа, с цел да е по-лесно на майка след това да се оправи. Въпреки че има куп заболявания, тя и за момент не ме е оставила без помощ. Ради самичък с рейса отива на учебно заведение в прилежащото село Дамяница. Затова избрах да работя до обяд, една годишна продукция домати, една краставици, тази работа ми се отдава, по тази причина един ден, в случай че имам опция, ще си направя 1-2 дка оранжерия, с цел да мога умерено да си устоявам фамилията. Аз също си имам 1/2 дка оранжерия в два имота, сама си виждам всичко. Три реколти марули като изгледам и две домати, по-късно продавам от тях на търговци и свързваме двата края. Не се окайвам обаче, който желае да работи, намира метод.

Най-силна засегнатост ще получа в живота си, в случай че един ден външен човек тръгне да приказва на децата ми, че са осиновени, и ги назова с обидни думи. Това няма да го простя-някой да се бърка в живота на фамилията ми.

Личната ми докторка от Сандански Валя Николова, когато разбра за желанията ми да осиновя деца, ми сподели: „ Шапка ти смъквам, не мога да допускам, че има такива хора “, стисна ми ръката, а в този момент и за третото, като разбра, напряко се удиви: „ Майче, майче, ти за мен си майка героиня, моите почетения. “ Усетих я какъв брой откровено се зарадва. Даже се тормозих, тъй като доктор да ми каже това си е същинско подучване. Благодарна съм й, още като ме види по коридора в този момент в поликлиниката с Мария, праща сестрата незабавно да ни направи консултацията, с цел да нямаме контакт с заболели хора, за което й благодаря доста, че постоянно е толкоз тактична и дружелюбна.

Доволна съм от това, че децата доста се схващат, разделят си и залъка един с различен. Стигам до извода, че когато децата са повече от едно, те са по-сплотени. Богатство са децата, където са две, там са и 3. Дрешки се износват от по-големите, една чинийка ястие или един черпак мисля, че не е проблем въпреки всичко. Дори и за тия пари, дето съм похарчила за документи по осиновяването, не скърбя. Един човек не се мери с пари, по тази причина ми е чудно дами, които могат да имат деца, а и опция, за какво се оставят с едно или с две деца. Те би трябвало да са най-малко 3-4, с цел да имат в миналото непосредствен човек, опора и т. н. Едно дете е все едно си самичък на този свят. Давам един образец: Преди няколко вечери Ради беше в кухнята, а Влади задряма на дивана в хола. Когато се разсъни, ме попита: „ Мамо, къде е бате? “. Отвърнах му, шегувайки се: „ Ти не ме слушаш, по тази причина го дадох на една вуйна и там ще живее. “ Като стартира да плаче и подрежда, като остарял човек: „ Аз го обичам, той ми е братче, незабавно да ми го доведеш “. Разбира се, незабавно го заведох в кухнята да види, че батко му си е вкъщи, не допусках, че толкоз ще се разстрои от тази смешка. Майка ми вика тогава: „ Ти какво искаш, те са братя, три години са от заран до вечер дружно. “

Сега когато съм предходна по този дълъг път, постоянно ми звънят даже непознати хора, с цел да ме питат за какво е толкоз тромава системата по осиновяването на деца и по какъв начин да се оправят. На всички споделям, че би трябвало да се въоръжат с самообладание, да се ядосват няма смисъл. Трябва самообладание и да си подновяваш в точния момент молбите да не ти изтече номерът… Аз съм ходила по три пъти в месеца при обществените да запитвам какво става, хората там споделят, че от тях нищо не зависи, придвижили са документите по домовете в страната и остава да се чака.
За край си поисквам да имаме здраве, а децата да имат повече шанс от моя. Да не претърпяват това, което аз съм изживяла, “ приключи Стойна Митрева, която на 39 години се грижи с доста обич за 3 осиновени деца и ги възпитава по този начин, че да се гордее с тях.