За мисията да спасяваш животи, облечен с бронежилетка и под ракетен обстрел
30 месеца адреналин на макс и стотици дни и нощи, прекарани в неистова битка за живот в едни от най-горещите точки на света, хубави мемоари, нови другарства и възприятие за изпълнен дълг. Такава е равносметката на старшина Мария Тонева от отдел " Военномедицинско обезпечаване " към ВМА, която в деня на празника на военномедицинската работа - 1 септември, споделя пред News.bg за опита и прекарванията си по време на 5-те задгранични задачи, в които е взела участие.
Херат, Кабул и Кандахар са размирните точки в Афганистан, с които старшина Тонева заменя административната си активност в отдела в болничното заведение в София.
За първи път отпътува на задача през 2008 година. Следват 2009, 2010, 2013-2014 и 2016-2017 година А мислите й към този момент са ориентирани към идната... при започване на 2018 година. Мотивите - динамичността и скъпият опит, който придобива.
Във военната база старшина Тонева изцяло не помни за досиетата и документите и влиза в другото си амплоа - на анестезиологична сестра в хирургичен екип и водач на кола за спешна помощ.
За положително или неприятно всичките й задачи постоянно съответстват с най-активния интервал на талибаните: " Усеща се войната, тъй като има ракетен обстрел,има наземен обстрел, както и комбинирани офанзиви по земя и въздух.
Имали сме моменти, в които стоиш и работиш с каска и бронежилетка от самото начало. Сваляш ги единствено, когато влезеш да спиш. Повечето попадения са отвън базата, само че е имало и вътре ".
А на въпроса по какъв начин спите освен това състояние, по какъв начин си почивате, с цел да сте съответни за работа?, тя дава отговор: " Спиш с едното око и ухо, а с другото - не. "
А за какво го прави? На първо място - възприятието за дълг.
Връщайки се обратно във времето, споделя, че не си е и помисляла, че в миналото ще върви на задача. Но пък постоянно е знаела, че ще влезе в редовете на Българската войска, защото и татко й, и майка й са военни. Синът й също е избрал този път.
" Освен това, тук работата ми е еднообразна, а там адреналинът те държи жив и ти се чувстваш човек ", обосновава избора си старшина Тонева и прибавя, че по този начин се натрупва скъп опит: " Там се сблъскваш с най-различни типове контузии, които в България няма по какъв начин да видиш. Имали сме даже случай с разложена става на едно детенце след захапване от скорпион - това също няма по какъв начин да видиш тук. В Афганистан сме виждали какво ли не.
Идвали са локални хора с огнестрелни рани по гърба, получени, до момента в който са бягали да се скрият - целият тил, крайници, ръце, напряко на сито идват.
Това нещо ние сме вадили патрон по патрон, осколка по осколка ".
" Стресът е огромен, само че опитът е скъп. И постоянно българските екипи си тръгваме с отлични оценки от командването ", безапелационна е старшина Тонева. По думите й, за това си има напълно разумно пояснение: " Ние умеем да се активизираме и да работим при рискови условия. Под стрес ние българите работим доста по-добре. Нас не ние е боязън да влезем в багра и да си свършим работата. Мобилизираш се напълно и към този момент по-късно трепериш ".
И тук идват спомените й от множеството ракетни обстрели. " Аз имах един подобен случай в Херат, при който оперираме испанец, потърпевш при нахлуване над техния ескорт. Започва ракетен обстрел и всички се изнасят в бомбоубежището. В операционната оставаме аз и пациентът, който би трябвало да изведа от упойката. Навън гърми, аз не отмествам. В един миг пристигна един от американците, хвърли една бронежилетка върху испанеца, а самият той ми застава като щит да ме пази и по този начин добутахме леглото в бомбоубежището. Чак тогава, когато бях на несъмнено, се разтреперих. Бяла като платно, само че до последно. Затова ни харесват нас българите, тъй като умеем да се активизираме ".
" Най-голям стрес изживях по време на последната задача, когато се наложи да се прибера до България с един от военнослужещите, който се върна по здравословни аргументи и трябваше да е с компаньон. Сериозното приключение обаче беше не толкоз пътя до тук, а противоположния, тъй като връщането беше през турското летище " Ататюрк ". Излитайки, стана атентатът там и часове наред никой не знаеше по какъв начин съм, добре ли съм, къде съм... Но се върнах и изпълних задачата си до дъно ", споделя още Тонева.
И признава, че това е мъжка работа, само че тя е подготвена да я извършва и отсега нататък. Затова се готви за полет още веднъж: " Дай, Боже, през февруари следващата година ". А в празничния ден си пожелава: " По-добро бъдеще и развиване за цялата военномедицинска работа, здраве и шанс за всички ".
Херат, Кабул и Кандахар са размирните точки в Афганистан, с които старшина Тонева заменя административната си активност в отдела в болничното заведение в София.
За първи път отпътува на задача през 2008 година. Следват 2009, 2010, 2013-2014 и 2016-2017 година А мислите й към този момент са ориентирани към идната... при започване на 2018 година. Мотивите - динамичността и скъпият опит, който придобива.
Във военната база старшина Тонева изцяло не помни за досиетата и документите и влиза в другото си амплоа - на анестезиологична сестра в хирургичен екип и водач на кола за спешна помощ.
За положително или неприятно всичките й задачи постоянно съответстват с най-активния интервал на талибаните: " Усеща се войната, тъй като има ракетен обстрел,има наземен обстрел, както и комбинирани офанзиви по земя и въздух.
Имали сме моменти, в които стоиш и работиш с каска и бронежилетка от самото начало. Сваляш ги единствено, когато влезеш да спиш. Повечето попадения са отвън базата, само че е имало и вътре ".
А на въпроса по какъв начин спите освен това състояние, по какъв начин си почивате, с цел да сте съответни за работа?, тя дава отговор: " Спиш с едното око и ухо, а с другото - не. "
А за какво го прави? На първо място - възприятието за дълг.
Връщайки се обратно във времето, споделя, че не си е и помисляла, че в миналото ще върви на задача. Но пък постоянно е знаела, че ще влезе в редовете на Българската войска, защото и татко й, и майка й са военни. Синът й също е избрал този път.
" Освен това, тук работата ми е еднообразна, а там адреналинът те държи жив и ти се чувстваш човек ", обосновава избора си старшина Тонева и прибавя, че по този начин се натрупва скъп опит: " Там се сблъскваш с най-различни типове контузии, които в България няма по какъв начин да видиш. Имали сме даже случай с разложена става на едно детенце след захапване от скорпион - това също няма по какъв начин да видиш тук. В Афганистан сме виждали какво ли не.
Идвали са локални хора с огнестрелни рани по гърба, получени, до момента в който са бягали да се скрият - целият тил, крайници, ръце, напряко на сито идват.
Това нещо ние сме вадили патрон по патрон, осколка по осколка ".
" Стресът е огромен, само че опитът е скъп. И постоянно българските екипи си тръгваме с отлични оценки от командването ", безапелационна е старшина Тонева. По думите й, за това си има напълно разумно пояснение: " Ние умеем да се активизираме и да работим при рискови условия. Под стрес ние българите работим доста по-добре. Нас не ние е боязън да влезем в багра и да си свършим работата. Мобилизираш се напълно и към този момент по-късно трепериш ".
И тук идват спомените й от множеството ракетни обстрели. " Аз имах един подобен случай в Херат, при който оперираме испанец, потърпевш при нахлуване над техния ескорт. Започва ракетен обстрел и всички се изнасят в бомбоубежището. В операционната оставаме аз и пациентът, който би трябвало да изведа от упойката. Навън гърми, аз не отмествам. В един миг пристигна един от американците, хвърли една бронежилетка върху испанеца, а самият той ми застава като щит да ме пази и по този начин добутахме леглото в бомбоубежището. Чак тогава, когато бях на несъмнено, се разтреперих. Бяла като платно, само че до последно. Затова ни харесват нас българите, тъй като умеем да се активизираме ".
" Най-голям стрес изживях по време на последната задача, когато се наложи да се прибера до България с един от военнослужещите, който се върна по здравословни аргументи и трябваше да е с компаньон. Сериозното приключение обаче беше не толкоз пътя до тук, а противоположния, тъй като връщането беше през турското летище " Ататюрк ". Излитайки, стана атентатът там и часове наред никой не знаеше по какъв начин съм, добре ли съм, къде съм... Но се върнах и изпълних задачата си до дъно ", споделя още Тонева.
И признава, че това е мъжка работа, само че тя е подготвена да я извършва и отсега нататък. Затова се готви за полет още веднъж: " Дай, Боже, през февруари следващата година ". А в празничния ден си пожелава: " По-добро бъдеще и развиване за цялата военномедицинска работа, здраве и шанс за всички ".
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ