Програма Аполо става на 50 години – какво знаем за нея?
2017-та е знаменателна година за пилотираната космонавтика – навършва се половин век от началото на стратегия “Аполо ”. През тази и идващите няколко години ще отбележим някои значими годишнини – включително 50-годишнината от първата пилотирана обиколка на Луната (декември 2018 г.), 50-годишнината от първото пилотирано кацане на Луната (юли 2019 г.), 50-годишнината от “успешния неуспех ” на “Аполо 13 ” (април 2020 г.) и 50-годишнината от последното лунно кацане на “Аполо 17 ” (декември 2022 г.).
Програма “Аполо ” обаче стартира с покруса и нейната 50-годишнина ще отбележим на наближаващия 27-ми януари. На този ден през 1967 година умират астронавтите Гъс Грисъм, Ед Уайт и Роджър Чафи след ненадейно зародил пожар в капсулата по време на наземен тест.
Ако всичко бе минало по проект, техният транспортен съд “Аполо 1 ” е трябвало да излети на 21 февруари 1967 година и пълководец Грисъм е трябвало да тества командния модул в продължение на 14 дни – шест пъти повече, в сравнение с е належащо с цел да се отиде, кацне и да се завърне от Луната. Вече били планувани и задачите “Аполо 2 ” и “Аполо 3 ”. А вместо това НАСА приключва пилотираните си стартове в продължение на 20 месеца – за жалост сходни дълги паузи в пилотираните изстрелвания се трансформират в традиция – две години лишава на НАСА, с цел да се съвземе от нещастието “Чалънджър ” през 1986 година, две години лишава на организацията, с цел да се съвземе от злополуката на “Колумбия ” през 2003 година, две години лишава и на Върджин Галактик да стартира още веднъж полети след злополуката на “СпейсШипТу ” през 2014 година
Тестовият и в никакъв случай несбъднат полет на “Аполо 2 ” е бил плануван за август 1967 година. През декември същата година трябвало да излети и “Аполо 3 ”, по време на което Франк Борман, Майк Колинс и Бил Андерс трябвало да се насочат по-далече от който и да е различен преди тях – по мощно елиптична околоземна орбита – на така наречен “Мисия Е ”. Подобен полет организира НАСА през 2014 година с кораба “Орион ” в роботизиран режим.
Аварията на “Аполо 1 ” обаче поставя завършек на всички в началото начертани проекти, а екипажите са разформирани. В началото на 1968 година се случва неприятна изненада – Централно разузнавателно управление на САЩ получава сведения, че Съюз на съветските социалистически републики възнамерява да реализира пилотиран полет до Луната. Затова същата тази пролет управлението на стратегия “Аполо ” се пробва да ъпгрейдне “Мисия Е ” по следния метод – вместо орбитата да е с разцвет към 6 400 километра, апогеят би трябвало да е 370 000 километра – на процедура това е странствуване с облитане на Луната. В края на годината има една добра и една неприятна вест – положителната е, че през октомври 1968 година лети екипажът на “Аполо 7 ” – първата задача след повредата на “Аполо 1 ”, която тества ракетата “Сатурн 5 ” в пилотиран вид и капсулата на дългодневна задача. Лошата вест е, че лунният модул за кацане на повърхността към момента не е подготвен. Затова през ноември НАСА взима решение “Аполо 8 ” да лети без лунния модул, само че астронавтите да влязат в орбита към Луната. През декември 1968 година на Бъдни вечер Франк Борман, Джим Ловъл и Бил Андерс сполучливо влизат в окололунна орбита! Майк Колинз тогава не лети заради здравословен проблем и потребност от хирургична интервенция (източник: americaspace)
Лунното кацане пък е отсрочено за 1969 година. Спускаемият модул е най-сетне подготвен напролет и той лети по време на пробната задача “Аполо 9 ” на 3 март 1969 година, когато астронавти са Джеймс МакДивит, Дейвид Скот и Ръсел Швейкарт. За пръв път корабът “Аполо ” лети в цялостен комплект – команден, сервизен и лунен модул, въпреки и единствено в околоземна орбита на тестов полет. На 18 май излетява и корабът “Аполо 10 ” с астронавти Томас Стафорд, Джон Йънг и Юджийн Сърнан. Той към този момент лети до окололунна орбита, където е извършен тест (без кацане) на лунния модул.
Всички тези проби проправят път към полета на “Аполо 11 ” през юли 1969 година, когато Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стъпват на лунната повърхнина, а пълководец Майк Колинс им оказва помощ от орбита.
Съвсем ясно си проличава, че “Аполо ” не е била безпроблемна стратегия – тя също е била придружена от проблеми и отлагания сходно на всички останали огромни галактически планове. Но заради характера на галактическата конкуренция проблемите са се решавали много по-бързо, в сравнение с сме привикнали да е в днешно време.
Още публикации по тематиката: Защо е толкоз мъчно да се завърнем на Луната?
Независими доказателства, че човек е бил на Луната
