(1936 ~ 2017) Народните будители и тяхната съдба …Имало някога

(1936 ~ 2017)

Народните будители и тяхната орис

…Имало в миналото един левент балкански, който бил задремал надълбоко и групичка събудени мъже се втурнала да го разбужда. Юнакът, който, по всичко наподобява, е бил много поспалив, обичал да пита „ От сън сладостен кой ме буди? ” и в отговор му предложили да прочете Ботевия вестник „ Будилник ”.

Питам се от време на време за какво будителят толкоз разчита, че юнакът ще скокне и поведе българското племе на люта бран. Допускам, че това може би е по този начин, тъй като будителят, просветителят, мъчително се трансформира във боец. Той не обича насилието, макар че го счита за неизбежно. Той може да зове свободата, само че рядко е подготвен самичък да убива поради нея. За да се раздра яремът на робството, са нужни мишците на юнака. Така във всеки национален напредък, във всяка битка за независимост се появяват две категории хора: будители и поборници – славейковци и филиптотювци. Обикновено след успеха броят на първите не се трансформира, а на вторите се усилва. С годините будителите се позабравят и от вина в календара се избират дати за помен. Съдбата на поборниците е по-разнообразна – старите живеят с раните си, спомените и медалите, а неразбираемо по какъв начин появилото се по-ново потомство поборници ръководи. Но думата ми е за будителите, за тези, които са живели, с цел да просвещават другите.

Ричард Файнман с мъничко зложелателство повтаря думите на мислителя Гибън: „ Обучението надали способства някому изгода, с изключение на на ония, които са предразположени към него, на тях обаче то съвсем не им е нужно ”. Ако това парадоксално изказване е правилно, може сигурно да се каже, че усилието на националните будители по време на Възраждането и в десетилетията, последвали Освобождението, в действителност среща влечение към култура. Интелектуалният гърмеж, който избухва през втората половина на деветнайсетия век измежду българското племе е толкоз слисващ, духовният напредък така мощен, че човек няма по какъв начин да възрази на Стоян Михайловски, който назова народа съживен!

Но от кое място внезапно се е взело това влечение към просвещение, тази неутолима жадност за напредък у нашите прародители? Те не могат да се обяснят с някакъв културен продан сред овчарите от Жеравна, Медвен и Котел с абитуриентите от Сорбоната и Петербург. И въпреки всичко тези същите овчари и търговци на вълна са ни дали Райно Попович, Захарий Стоянов и Йордан Йовков. Тогава? Тогава ни остава да допуснем, че предразположението към познание и духовна пробуда е генетично заложено в някои човеци. То се предава от потомство на потомство и чака плодородни условия, с цел да се прояви. Някога е имало златен век, българската култура и просвета са били цветущи в Европа. После в продължение на епохи са ни връхлетели робства, унижения, нищожество, оскотяване… Но културният ген не е умрял, той е чакал своя ден и го е дочакал. Дошло Възраждането. Самата дума приказва за същността си, не може да се възроди нещо, което в никакъв случай не е било зачевано. И от пепелта са се появили хора като Паисий, Софроний, Неофит Рилски, Априлов, Пърличев, Сакеларович, Кръстевич, Найден Геров, Славейков. Стремежът към култура у голям брой млади е бил трогателен. Драган Цанков е ходил пешком от Свищов до Елена и назад, с цел да учи български език при учителя духовник Андрей Робовски. Неграмотни родители са зашивали в дрешките на синовете си няколко спастрени през цялостен живот жълтици и са ги провождали да се изучат в чужбина. И единствено за някакви десетилетия в България се основава ядро от духовни люде, което не отстъпва на европейския хайлайф.

На множеството българи, които са получавали образованието си в странство, и през разум не е минавало, че ще вършат кариера другаде с изключение на в отечеството. Когато Цветан Радославов написва „ Мила родино “ по време на Сръбско-българската война, той е студент по логика на психиката в Лайпциг и пази там докторска купа. Един от популярните учени, основателят на пробната логика на психиката Вундт, го кани за собствен помощник. Радославов отклонява предлагането и се завръща в България, където до края на живота си остава гимназиален преподавател.

Българският химик Гериловски специализира в края на деветнайсети век при фамозния професор Ханч и работи дружно с Алфред Вернер – име, което през днешния ден се среща във всеки учебник по химия. Според професора българинът е бил надалеч по-обещаващ академик от сътрудника си. Но и Гериловски избира да се завърне в родината. Ханч му дава блестяща рекомендация за професура в Софийския университет. За злощастие катедрата му е отнета поради непознати грехове и този незабравим гений става преподавател по химия в Русе. Няколко години по-късно сътрудникът му Вернер получава Нобелова награда.

Споменавам тези две имена, тъй като орисите им са показателни за доста наши интелектуалци и не ми се виждат доста радостни.

Духовният напредък, който се демонстрира в нацията след Освобождението, стартира да стихва с трагичните опити за обединяването на българското племе. Трите войни го унищожават и морално, и стопански. Разочарованието е всеобщо. Чувството на неизбежност ражда съзнанието, че неправдата, която е осъществена с българите, е непоправима. Надделява грубият прагматизъм. Сякаш за злобен подбив над българската ученолюбивост и любознателност измежду мнозина стартира да вирее недоверчивост, съмнение, даже злост към образоваността. Припомнете си тирадите на Ганьо Балкански против философите, та даже гнева на Захарий Стоянов против учените глави. От уважаван и обичан, националният преподавател стартира да се трансформира в даскал и това название става синоним на нещастник.

А в миналото, в миналото учителят е бил в действителност всемогъща персона. Всичките му възпитателни и назидателни ограничения са се приемали категорично. Григор Пърличев в своята прелестна автобиография споделя по какъв начин откакто изял редовен пердах от учителя, повече от четиридесет пръчки, се оплакал на майка си, а тя му рекла: „ Даскал е това, ще бие я! ”. Със „ буйни сълзи ” ученикът се завайкал пред дядо си, а дядото отвърнал: „ Никога даскал не бие без виновност, синко!… Ти си му сбъркал в нещо, само че и да не си, няма нищо! “.

В своите мемоари възрожденският деятел Димитър Манчев написа: „ Заблудените и неприлежните се наказваха с почернвание на лицето или с фалана, с която стисваха краката и удряха до 100 пръчки ”. Фаланата или фалангата представлявала дъска с две дупки, в която неприлежният пъхал краката си и ги притягали с шнур. „ Къде 1844 година по причина, че на учителя Васкидович татко ми не му пращаше печена пуйка, а кокошка, той ни обруга!… ” И бащата се принудил да заведе сина си при други учители – Христаки Павлович и Иван Стоянович. Този Иван Стоянович нямал нищо общо с дееца по Съединението. Та той същият, откакто се уморил да бие неподготвилите се възпитаници, предиздвикал прилежния Манчев да се качи на стол и всеки, който не желаел да получи телесно наказване, трябвало – изтъквам: „ да ми се поклони седем пъти и да ми целуне обувката, краката и гърба! ”. Що се отнася до гърба, допускам, че е позволена печатна неточност.

С тези два образеца напълно не желая да обидя българския преподавател преди Освобождението, а единствено да покажа на каква респект е бил той в обществото, с какво доверие са се употребили похватите му, тъй като по това време телесното наказване се е прилагало навсякъде в Европа, дори в цивилизованата Англия, и негова жертва не е бил единствено Дейвид Копърфийлд, боят е бил педагог даже и в славния двадесети век.

Как по този начин почитта към науката-слънце е почнала да залязва, по какъв начин по този начин от диктатор учителят се трансформира в неуспешен безсребърник? Разбира се, обобщенията са неуместни. Аз персонално познавах и съм имал учители, които боготворях. Въпреки износените им облекла, захабените обувки и бедните домове, в които живееха. Но и тези хора изчезват от взора ни. Вече десетки години българската страна нехае за учителя и ние не се опълчваме против нейното безсърдечие, вместо „ Искаме си царя ” не се провикваме „ Искаме си учителите! ”. Може би тъй като образованието от средство за възвисяване се е трансформирало в средство за прекарване. Смятам, че неприязънта към учеността идва от желанието да защитим личната си малоценност, от душевната ни леност. Затова може би и през днешния ден доста хора обезверено се базират на парапознанията, астролози, нумеролози, ясновидки, дъновисти, те чакат да бъдат огряни от истината внезапно, без да извървят скучния и уморителен път на науката. И нашите политици, властниците, в действителност нямат задоволително потребност от учените, тъй като нямат потребност от подозрения. Ученият се съмнява даже във всяка нагледност. Социализмът в Съветския съюз стартира да се напуква и разяжда, когато учените станаха повече от чапаевците.

Всички ние, целият свят, живеем във време, раздирано от несъгласия – нечуван механически напредък и повсеместен нравствен крах. Увлечението по удобствата, ненужните движимости, захласването в заниманията, наличната евтина приятност навсякъде в богатите страни, всичко, което първоначално си е изглеждало естествено, последователно стартира да се изражда и от ден на ден и повече кара разсъдъка да бъде мързелив, волята да се отхвърля от превъзмогването на интелектуални трудности и индивидът все по-малко да познава насладата от сполучливото духовно изпитание. За сметка на това гладуващите по земята стават от ден на ден, популацията на планетата става все по-многобройно, безнадеждността все по-ясна, животът все по безсмислен… Големите хрумвания от осемнайсети и деветнайсети век претърпяха неуспех. Комунизмът се оказа неестествен, национализмът несъответстващ със международното развиване. Демокрацията се препъва в личните си правила. Естествената човешка потребност от вяра все по-малко се задоволява от съществуващите вероизповедания. Сектите не се пораждат от силата на еретичните настроения, а от слабостта на църквите.

И дружно с всичко това, планетата е застрашена от явно наближаващи екологични, енергетични, терористични и демографски произшествия. Единствените, които не ги виждат, са тези, които ни ръководят – кретенократите.

И в случай че има нещо малко обнадеждаващо, то е, че бъдещето въпреки всичко си остава непредсказуемо, че и за него важи правилото на несигурност. Може би утре… Може би…

Това, което може да се предскаже с известна възможност, е, че с цел да се избави светът, би трябвало освен да се преодолее кретенокрацията, а да настъпят дълбоки промени в човешката същина, в неща, които ни наподобяват неизменими и безконечни. Докъдето стига човешката памет, хилядолетия наред насилието, убийството, войните са били неизбежни, а унищожаването на природата – нужда. Въпросът е способни ли сме на подобен човечен хирургичен акт, че да се откажем или най-малко да потиснем тези непроменяемо присъстващи и присъщи на човешката случка заряди. Безумно би било да не съобразяваме, че те са се трансформирали в самоубийствена воля и в случай че не я преодолеем, човечеството ще си каже лека нощ! Ако пък успеем да я надмогнем, което наподобява незначително малко евентуално, то това знамение ще изисква всичките ни старания и ново национално будителство.

Източник:
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu