Жени, които месят козунаци ♥ Дончо ЦОНЧЕВ
(1933 ~ 2010)
Жени, които месят козунаци
Те са на изгубване. Последната, която го правеше вкъщи, беше жена ми. Но и тя се отхвърли. А първите, които помня, са бабите от двата рода, както и майка ми. Всичките в дълги и необятни ризи от бяло, домашно тъкано платно. Зачервени. „ Забрундени “ - споделяше татко ми. Раздишани крепко над нощвите. Сами излъчващи дъха и топлината на козунак. Господи, в случай че можех да ги обрисувам... Мисля си, че този свят е към този момент мъртъв. Коя ще се запретне през днешния ден да меси козунаци? На всеки ъгъл има магазини, фурни, има и доставка дом. Все едно някой да се ускори да развъжда овце за вълна да вземем за пример, когато целият свят е плувнал в найлон. Неотдавна остарял селяндур ми напомни, че преди тридесетина години с парите от кг вълна се купуваха тъкмо четиридесет и седем хляба. А през днешния ден - един самун. Не се оплакваше индивидът, просто обменяхме мисли.
И аз не се окайвам, че към този момент никоя не ще да меси козунаци. Само си припомням тези красиви времена и неща. Те са останали обратно и връщане няма. Променя се всичко, без да те пита харесваш ли го или не. Продукция и информация те дебнат и преследват на всяка крачка и от всички страни. Всичко отвред те дебне и се предлага да го усвоиш. А около козунаците се попитах какъв в днешно време е смисълът да вземем за пример да се жениш. С проститутки е цялостно на всички места. Пък и с неплатени всевъзможни. Защо би трябвало да прибереш някоя вкъщи си, че пък и да разделяш с нея всичко? Не съумях да открия удовлетворителен отговор.
Но за сметка на това открих пък нещо хубаво и в остаряването. Идващият свят не ти харесва, т.е. не би било грандиозна покруса да го напуснеш. (Някой беше споделил, академик човек, че в желанието за величие има нещо непочтено.) И така, с огромно наслаждение, по всевъзможни мотиви, се връщаш в твоя свят, който - несъмнено! - беше доста по-хубав.
С такива мисли пътувам към вилата, там живее синът ми. По остарял и одобрен негов фасон, той си има нова другарка. Нямам никакви проблеми с всичко това. Макар да имам единствено две деца, сменил съм най-малко седем-осем снахи и зетьове. Печен съм. Понякога им греша имената, само че и на това му изнамерих цаката. Обръщението към всички от моя страна е „ мадам “ и „ млади господине “. Една пък ми викаше „ господин свекър “ - та подсещаше по този начин възможната опция за брак, може би. Пука ми. Живеем си. Иначе моята колежка от университета си е до мен. От 100 години. И си плуваме с нея в цялостен синхрон - из красивия ни изчезващ свят.
Великден е. Нося им козунак и шарени яйца от магазина, все би трябвало да ги учим кое, какво и по какъв начин се прави. Заварвам ги на терасата, нещо се смеят. А на масата в средата също боядисани яйца с ваденки и в най-голямата ни тава - голям набъбнал козунак. По-светъл на цвят. И бадемите от горната страна му иначе стоят.
- А! Този пък от кое място го изнамерихте? - запитвам в действителност сюрпризиран.
- Ами... от печката - споделя най-новата ми кандидат-снаха.
Не дръзвам да го помисля. А синът ми се хили, поизпъчен. Все отново запитвам като посочвам с пръст нея:
- Ти?
- Разбира се - споделя тя.
И една червенина по бузите й завчас ме връща доста обратно, във времето на моите велики баби.
Боже, а може би не е изгубено всичко, а?
* Публикувано във в. „ Дума “, април 2006 година
Снимка: Дончо Цончев (1933-2010), Съюз на българските журналисти; dictionarylit-bg.eu
