Избери си жена и приятели. Професия, занимания и съдба ♥ Дончо ЦОНЧЕВ
(1933 ~ 2010)
Ако бях притежател на света
Пътувам самичък за Търговище и се чудя защо да си мисля. Когато отивам далеко, постоянно се случва да няма защо да си мисля. Обикновено първите 10 минути чувам мотора на колата, след това се запитвам дали нещо отново не забравих, по-късно пуша — две-три цигари, и малко по малко ми доскучава.
Тогава диря по радиото хубава музика и в случай че се случи да няма, изобретявам си нещо занимателно. Най-различни мечти. Например някой гангстерски филм, в който играя тайния детектив или пък шефа на бандата. Друг път си доуточнявам една остаряла, напълно луда моя доктрина, съгласно която по всички планети има човечества. В мислите ми хората там биват огромни колкото телевизионната кула или пък дребни като листните въшки. Веднъж те са от кости, кръв и месо като нас. Друг път са направени от графит, алуминий и радиолампи. Трети път тези индивиди се състоят от жълти, лилави и зелени кристали и от нещо напълно друго, което ние дори не знаем какво е.
Но въпреки всичко най-любимите ми мечти са тези, в които аз ставам притежател на света. Говоря ви за нашия свят, който си е тук, на земята.
Тази история почна от дълго време — когато един път бях сънувал, че имам едно извънредно вещество, с което мога да хвърля във въздуха цялото земно кълбо. Аз още в този пръв сън изкопах една дупка до центъра на земята, набутах там веществото с капсули и връв и след това изведох края на шнура чак горе, под едни шубраци.
Тогава отидох при шефовете на всички страни и споделих:
— Господа, след двадесет и четири часа земята ще хвръкне във въздуха. Фитилът към този момент гори. Само аз знам къде му е краят. Само аз мога да го прекъсна.
— Казвай незабавно какво искаш! — извикаха шефовете на всички страни.
Така им взех един бял „ Мерцедес “, един „ Форд мустанг “, синичък, и едно алено „ Порше “ — да заедно съм с него на надпревари, в случай че инцидентно ми скимне. Разбира се, и 100 хиляди $ — да си имам. И една виличка в Кан, не доста огромна. И една банка в Чикаго. И всякакви други дреболии, които шефовете сами ми предложиха. А, да — и някакъв остров надолу из океаните, само че за него така и не ми остана от времето, най-малко да го видя. Тогава отидох, несъмнено, в храстите и незабавно прекъснах фитила.
Всеки случай най-смешното беше, че (мадами, другари, това-онова) малко по малко колите се изпочупиха. Доларите на смешка, на подбив ги изхарчих. Банката в Чикаго някакви гангстери я обраха и таман по същото време от вестниците и от малкия екран разбрах, че някакво племе развило партизански дейности на оня остров. Така си останах единствено с вилата в Кан, само че за какъв демон ми беше вилата в Кан, откакто още веднъж бях безпаричен?
Хайде отново в храстите — фасчето на края на шнура. И бикфордовият връв незабавно почна да фъсти, а аз — право при шефовете на всички страни. Викам им:
— Здрасти…
Тоя номер го повторих три-четири пъти, само че най-после все така си оставах — какъвто си бях изначало. Тогава на шефовете на страните им писна от мене и на петия или шестия път те споделиха:
— Слушай, ние ти даваме всички страни, върви където искаш и прави каквото си щеш. Ти си притежател на целия свят! Само иди и разкарай лошотия си фитил. Скъсай го и изобщо стига към този момент си го запалвал. Натъпчи в дупката един камък и не помни тая история.
Някак се съгласих. И за какво не — към този момент имах напълно всичко и можех да върша каквото си желая.
Изкарах много време по този начин и след това взе да ми писва от всичко. По едно време напряко почнах да скърбя за тези положителни времена, в които не бях притежател на света. Леле, какви кахъри ми създаваше този видимо богат и ужким добре подреден свят! На някои места се биеха като в цветните исторически филми, на други се търкаляха в цялостна мизерия; едни имаха всичко, без да работят, други се скапваха в най-черен труд и най-после отново си умираха небогати. Не знаех какво да направя. Не можех да бъда на всички места, та да подкрепям реда, плашейки ги с фитила. Пък и сума народ беше стигнал до това състояние, че въобще не му пукаше от фитила. Понякога си споделях: ще сляза там в храстите и в действителност ще запаля този фитил, като едно нищо. Но тогава се сещах за тези, които живеят постоянно радостно и с огромно предпочитание — въпреки без никакви огромни собствености. И сърцето ми не ми даваше мощ да ги затрия.
И така — останал към този момент без ни минимум предпочитание за другари, спорт и мадами — започнах да си бленувам по-скоро да остарея. Да пукна най-после и по този начин да се отърва от проклетата отговорност. От този миг почнах да мисля на кого въпреки всичко да оставя света.
Не мога да ви кажа какъв брой време е отишло, до момента в който си предпочитам наследник… Нали без друго е възприето, щом имаш някаква благосъстоятелност, най-после въпреки всичко на някого да я оставиш. Да е една къща — завещаваш я на децата си, даже в случай че желаят да я възпламенят. Да са килими, парцали и всякакви други такива предметчета — отново на тях, дано ги използват и дано се радват, че не са чак толкоз небогати.
Но целия свят? Него на кого ще оставиш?
Мислех, че ще се разболея с тая история. А най-лошото беше това, че човек напълно елементарно можел да си внуши: аз съм притежател на целия свят. Дори без номера с оня фитил в храстите.
Та той така и така си е твой, този свят, ето — иди където искаш, стой някъде, пийни си вода от чешмата. Върви през някоя гора, тичай по една зелена морава (нека ливадата да е зряла, в случай че по този начин ти харесва), лягай там някъде и дишай колкото искаш. Избери си жена и другари. Професия, занимания и орис. Въобще за какво ти е безусловно нотариалният акт, че таман ти си притежателят на всичко това? И без акта не си ли? Колко от този свят можеш да изядеш? Всъщност за какъв брой неща има място в сърцето ти? Някой пречи ли на очите ти, на ушите ти, на мисълта?
И ето по какъв начин стигнах в Търговище.
Дори бях изпуснал музиката сред 10 и единадесет, когато свирят хубави неща около рецептите за готвене. Просто не ми беше останало никакво време да мисля за друго. С този вманиачен сън — за ужасното вещество и фитила — човек може да стигне доста далеч…
Колата мина града и откакто изтропа на прелеза, съвсем сама си зави вдясно. Подобно на кон, който знае пътя доста добре. И по какъв начин няма да знае, когато тук, в този цех, аз към този момент пристигам 100 пъти. Вечно все мене командироват. Историята — в случай че ви интересува — е следната:
Тук се строи един доста огромен и съвременен цех. Проектът е немски, само че има още един — наш. Не знам за какво стана по този начин, че осъществяването би трябвало да се води по двата плана, само че едно е напълно несъмнено: Строителните войски, които вършат този цех, постоянно се озовават пред усложнения. Най-различни и непредвидени. Сега да вземем за пример аз пристигам затуй — да видя по какъв начин три от фундаментите за машините просто не са подобаващи за тези машини. Излети са (така ни споделиха по телефона) в други размери. Или изобщо не събират машините, или пък са неуместно огромни.
И защото аз съм един от тези, които работиха българския план, моят пръв въпрос, когато дойдох в завода, беше:
— Вие в този момент по плана ли тъкмо изляхте тези три фундамента?
— Разбира се — споделя ми капитанът. — Как другояче? Ето ви и плана, ето ви и рулетката. Премерете ги сами.
Още бяхме в канцеларията и аз сега нищо не можех да ревизира, само че незабавно си направих сметката, че целият този харч по изливането на фундаментите и, несъмнено, по тяхното идно разтрошаване ще се стовари на нас, защото грешката се оказа в плана. Ако е правилно, това, което тук споделят, а по какъв начин ли няма да е правилно, щом по тази причина ме повикаха.
Разтворихме рулата на тези елементи — нашите и на немците — и доста скоро видях по какъв начин в три фундамента фактически имаше разлика. Изпуших две цигари небрежно (почти едновременно), споделих едно: „ Не може да бъде “ — само че въпреки всичко най-неприятното беше това, че долу в каренцето си видях подписа. Точно против думичката изготвил. Под мене беше подписът на нашия колективен началник. Под него — на контролния инженер. И най-отдолу — на началника на отдела, в който работя.
Е, след това ние отидохме в същите цехове, да премеря аз фундаментите на място, а по-късно щеше да пристигна и неизбежният прокълнат протокол, същинска гнусота — споделям ви, — само че нямаше какво да се прави.
Влязохме в първия завод, премерих деликатно, тъкмо, три пъти — по този начин беше, както те споделяха. Машината нямаше да се събере в бетоновото легло. Нямаше и по какъв начин да се поправя. Трябваше всичко това да се махне (четири тона бетон и желязо) и да се излее наново… Да знаете единствено по какъв начин ужасно ненавиждам такива неща. Загледах се в обувките си и тръгнахме към другия завод.
Другият завод, където се случи най-хубавото в тази история.
Още с влизането видях, че вторият пиедестал от сбърканите не е юридически. Беше му стартират единствено кофражът и работата беше спряна в точния момент. Същото се оказа и в третия завод.
— Ето го — вика ми капитанът и сочи с пръст един от бойците. — Ако не беше той…
Едно напълно нормално момче — съвсем голобрадо — ме гледаше тъкмо в очите. То, наподобява, не знаеше дали да се усмихне или да бъде съществено.
После, несъмнено, ние подписахме протокола, аз поприказвах малко с немските инженери (докато се строи този цех, те са тук, в Търговище) и работата ми беше привършена. Имам поради формалната част. Защото непременно желаех да поговоря с този боец, кофражиста, който в точния момент бе забелязал нашата неточност. Просто ми беше прелестно да го разпитам това-онова и — напряко казано — да му се порадвам на майсторлъка.
И ние запалихме по цигара с Иван — по този начин се споделяше той, — и аз го попитах по какъв начин е схванал, че планът за фундаментите не е в ред.
— Ами как… — вика Иван. — Аз бях правил кофража на други такива машини, отвъд в другото поделение. И ми се стори, че е напълно същият. А там към този момент машините ги докараха и дори почнаха да инсталират. Отидох ей така, да премеря… В този кофраж, новия, имаше две стъпалца и един дребен, дълъг канал. Не ми беше ясно те защо са — каналът и стъпалцата. Меря аз и виждам ония машини, след това отново виждам кофража и виждам, че тая май няма да стане. Питам един от немските инженери дали тия машини са същите като ония, а той ми вика: напълно същите. Казвам на капитана и отново отивам да ги мерим. Гледаме — няма да пасва. Тогава капитанът извади всичките проекти и след един час идва при мене. Веднага, вика, спирай кофража. А след това към този момент ви викнаха вас… Само че първият пиедестал беше подготвен, та в този момент, ще би трябвало да се разбие и да се излива още веднъж.
Така приключи моята командировка в Търговище.
Сега пътувам назад, за София.
Мисля си: дали не бих си избрал за наследници таман тези момчета — елементарните, „ сиви “ ивановци и стояновци — които разсъждават съществено и просто и нормално знаят тъкмо какво правят. Които дори не се сещат за познатите нам огромни искания и биха могли да живеят щастливо без хиляда долари и мустанги, въпреки че през яките им ръце рядко ще се провре някоя неточност. Ей тези съвсем голобради момчета, сред чиито мъжки гърбове никнат мостове, фабрики и къщи.
Моята работа и моят живот от ден на ден ме карат да имам вяра, че техният спокоен, работен метод най-добре позволява проблемите на зле устроения свят.
В подобен случай дали не би му приличало таман те да го стопанисват?
От: „ Звезден прахуляк “, Дончо Цончев, ИК „ Партиздат “, 1981 г.
Снимка: Дончо Цончев (1933-2010); dictionarylit-bg.eu
